Енрика Фико Антониони, вдовица на легендарния италиански режисьор Микеланджело Антониони, дойде на фестивала за документално кино Documenta Madrid, за да представи два филма за великия творец. Fare un film per me é vivire включва снимките на последния филм на Антониони заедно с Вим Вендерс през 1995 г. Втората лента, озаглавена „С Микеланджело” /2005 г./, е снимана от самата Енрика в продължение на две години. Енрика успява да завърши филма преди смъртта на мъжа си, който гасне бавно и мъчително, полусляп, изтощен. Тя е до него до последните му мигове. Енрика Фико се запознава с Антониони през 1972 г. Той е на средна възраст, тя - само на 19. Вдовицата на Антониони се срещна с журналисти в Сиркуло де беляс артес в Мадрид, където бе и репортер на „Класа“. - Енрика, какво чувствате, когато Ви канят на подобни чествания на Антониони? - Какъв голям подарък е за мен да мога да продължа да изучавам Микеланджело, да го наблюдавам от гледната точка на една нова публика, по-млада или по-възрастна! Той винаги казваше: „Не правя филми, мислейки за конкретна аудитория. За кого би трябвало да мисля? За японци? За американци? Толкова са различни.” Той много обичаше да гледа своите филми сред зрителите. Около него се раждаше някаква много специална атмосфера. Публиката се настройваше да възприема филма, да гледа по начина, по който го възприемаше самият Микеланджело. Зрителите просто улавяха неговия далечен, грациозен и дълбок поглед. В края на прожекцията между него и хората в салона възникваше пълно разбирателство, някаква особена съпричастност. Сега, когато вече го няма, за мен е огромно удоволствие и удовлетворение да заема неговото място, макар и като съвсем скромен зрител. - Не са много режисьорите от старата гвардия, които днес продължават да са толкова актуални дори и след смъртта си. Според Вас на какво се дължи вечната виталност на Антониони? - Откакто Микеланджело не е тук физически, креативното му присъствие е дори още по-силно. Да гледаме днес един негов филм, ни кара да възприемем неговата същност, неговата философия. Човек гледа, за да разбира, да възприема извън думите и образите, да открие абсолютния образ. Става въпрос да открием една истина в нас самите, която се променя всеки път, когато гледаме негов филм. Всеки път ние се променяме като зрители. Дори аз истински открих Антониони десет години след като се запознахме, когато изгледах всичките му филми. Отне ми 15 дни. За да разбереш напълно един автор, трябва да се гмурнеш в цялото му творчество. - Казват, че когато всички около Антониони са го съветвали да се откаже от киното заради болестта си, единствено Вие сте го окуражила да продължи. Така ли беше наистина? - За Микеланджело да снима, означаваше да живее. Това беше най-добрата терапия за него. За гении като него да спреш, просто не е приемливо, един такъв талант не може да спре да работи. Затова направих и филм за последния проект на Антониони. Исках да покажа, че именно той режисира филма независимо от трудностите. Истинската професия на Микеланджело беше да гледа света и най-вече да го пресъздава. Нали разбирате колко е важна разликата? Той обожаваше камерата, затова в последните години реших да я поставя срещу него, за да покажа тази част от живота му. - До последните си дни Антониони не се отказва да рисува. Какво откри в това изкуство той, след като посвети на киното огромния си талант? - Цветовете, формите и пространството въвеждаха Микеланджело в едно изключително измерение, което го захранваше. Зелените и жълтите тонове, но най-вече абстрактността го лекуваха. В момента, в който ослепя, почти престана да се храни и в продължение на пет години тялото му започна да се изпразва, докато се превърне в дух и цвят и в крайна сметка да се слее с абстракцията. Собствената си смърт той превърна в последната си творба. Именно неговият кураж и сила ме накараха да се влюбя в него още по-силно. Да, аз го обиквам все повече и повече. Така ще бъде до края!