Димитър Обрешков влиза в журналистиката през 1952 година, когато постъпва на работа във вестник „Народна младеж“. След това работи в „Поглед“, „Учителско дело“, БНР. От 1983 г. е главен редактор на вестник „Труд“, откъдето е уволнен с решение на Политбюро на ЦК на БКП. След година отново е възстановен на работа. - Г-н Обрешков, бяхте един от най-близките приятели на Йордан Радичков. Какво от него остана най-силно запечатано в ума ви? - Невероятният му дух. Мъдростта му. Неговата огромна впечатлителност. Когато ходихме заедно някъде, той забелязваше неща, които не съм видял. Заедно с Йордан започнахме да работим като журналисти през 1952 година във в-к „Народна младеж“. Живеехме на „Иван Асен“ 29 . Бяхме млади ергенчета. И аз от село, и Йордан от село. Приказен период. Йордан още не знаеше, че се превръща в писател. Но така разказваше за своето село Калиманица и за хората там, че в него се усещаше дарбата. И както си ги разказваше Йордан историйките за своето село - гледам появил се негов разказ в „Литературен фронт“. Втори разказ. Трети! Стана писател! Живеехме на третия етаж, в малко пространство - половин преграден хол. Две легла, маса и два стола. Заедно отивахме на работа, после в кръчмето, може и в ресторант“България“. Ако допреди това имаше дни, в които не съм хапвал нищо, само студена вода, изведнъж като журналист вече влизах с 5 лева в “България“ и се чувствах царски. Ние с Йордан хвърчахме! Летяхме! Животът беше пред нас. Най-силният ми спомен от него е общото ни пътуване в Родопите през 1953 година. Тогава бяха започнали минно-геоложки проучвания, имаше много геолози, копаеше се руда, строеше се фабрика. Това беше нещо ново за този край, преобръщаше живота на помаците. Те живееха уседнал живот, само в своето село. Срещахме се с хора , които живеят съвсем близо до Мадан, а никога не са ходили там. Това беше голям пробив в техния живот и затова беше интересен. Заедно с Йордан написахме пътепис. Кръстихме го „Широка крачка за работещите хора“- глупаво заглавие. Заедно с нас беше и Ламар. Блага Димитрова се появи - млада, хубава, вече беше известна поетеса. - Кое всъщност превърна журналиста Радичков в писател? - В неговото родно село Калиманица се правеше язовир и хората се изселваха. Това, колкото и да е странно, изигра голяма роля за неговото превръщане в писател. След като селото му изчезна, емоционалността му се изостри. Главата му беше пълна с образи и случки. Когато селото вече го нямаше, той изглежда изпитваше нужда да го възкреси. Като седнеше, той започваше да пише ужасно бързо. Потокът в главата му не можеше да бъде спрян. Това беше Йордан. Когато напишеше нещо, взимах разказа му и отивах в кварталната кръчма “Оборище“- седим 10 мъже, четем и се смеем. Тревичките, птичките, буболечките ги виждаше по друг начин. После го ожених. Той се сприятели със съпругата си Сузи в „Народна младеж“. После се премести във „Вечерни новини“. - Какъв е неговият образ в съзнанието ви днес? - Йордан го няма, но аз го виждам постоянно в ума си. Много е странно! Виждам как ходим заедно по улицата, как се смее, как жестикулира. Беше много весел човек. И много мъдър. Беше по особен начин религиозен. Такава му беше нагласата – народът казва „на мравката прави път“ - при него беше много повече. Имаше нещо божествено в личността му. Но самият той беше богобоязлив. - В края на пиесата “Опит за летене“ на Радичков полетелите с баражен балон герои са свалени на земята. След толкова години чувствате ли, че позволихте на нещо или на някого да попречи на вашия полет? - На 9 септември 1944 година бях на 15 години. Бях ремсист. Вярвах в социалистическите идеи. Много неща ме въодушевяваха. С течение на времето обаче започнах да виждам и лошото. Позволявал съм си да изразявам мнение. Но, няма какво да си кривим душата, никога не можеше да се стигне до писане срещу ЦК на БКП или срещу правителството. Когато съм писал за някое отрицателно явление, го правех, защото исках да имаме по-добър социализъм, с човешко лице. Бях убеден, че много неща могат да се променят. Че това закостеняло политбюро може да се смени. Не съжалявам за живота, който съм живял. - Какво ви харесва в съвременната журналистика? - Нещата са освободени. В тази освободеност обаче би трябвало да има една по-голяма вътрешна взискателност. Навремето ни учеха да проверяваме всичко, от всички страни. Ако критикуваш един директор, който е цербер, трябва да разполагаш с думите на различни хора, включително и с неговата позиция. Много се тревожа за езиковата култура. Наблюдавам една значителна неграмотност. Грешки в съгласуванията на времената. Тотално се грешат личните местоимения. Освен това виждам млади хора, които се страхуват за мястото си малко повече, отколкото трябва. Бих им казал да не се страхуват. И уволнение да има не е фатално. То дава нови импулси. Журналист се става по много различни начини. Изглежда, че има период на съзряване. Човек не може от раз, изведнъж да стане истински журналист. Трябва натрупване. В нашата професия на първо място слагам самостоятелността и независимостта в мисленето. За да има независимост в журналистиката, преди всичко трябва да има самостоятелност - да няма слугуване на власт, партии и интереси. Някои неща трудно се преодоляват. Така беше в миналото, когато имаше дирижиране на журналистиката. Не толкова цензура, колкото спускане на указания от отдел "Пропаганда" на ЦК на БКП и следене как те се изпълняват. В същото време зависеше от самите журналисти как точно да се изпълняват тези указания. И доколко човек да се ръководи от съвестта си и от това, което вижда, което изучава и анализира. Имаше и уволнения и наказания. Но не мога да кажа, че ни следяха на всяка крачка какво пишем, как пишем. Зависеше си и от журналиста. Но за да си журналист, трябва добре да познаваш живота. Срещи с много хора, пътувания...Сегашните колеги главно пътуват до Народното събрание, Президенството и правителството. Много малко са командировките из страната. По мое време пътуването из страната беше задължително. От тогавашните околии - мисля, че бяха 106, аз не съм ходил само в 3 – Кула , Генерал Тошево и Нови пазар. Да не говорим за селата. Имах голям късмет!