В книгата „Да оцелееш сред вълци“ Миша Дефонсека разказва историята на момиченце, преживяло Холокоста. Родителите на Миша, бегълци в Белгия, са депортирани през 1941 г. Семейството, което я укрива, е на прага да я предаде на нацистите. Детето бяга на Изток, за да търси родителите си. Миша пътува от село на село през Белгия, Германия, Полша и Украйна. Принудена да краде, за да се изхранва и облича, попада сама в гората. Там я приютява семейство вълци. Романът поражда скандал, след като авторката Миша Дефонсека, или Моник дьо Ваел, както е истинското й име, признава публично, че тази история е измислена. Автор Миша Дефонсека Изд. „Вакон“ По време на една конференция една жена ми каза: - Вие не сте преживели Холокоста, защото не сте били в концентрационен лагер... Но нейното мнение беше едно от всички. Не трябваше така да ме наранява! Упреквах се, че разказах пред света история, която не всички приемаха просто защото не приличаше на другите. Бях различна отново – нито съвсем еврейка, нито съвсем оцеляла. Разбира се, преобладаващата част от аудиторията ми ме подкрепяше и ми помагаше да си пробивам път в живота. Някои думи ме бяха наранили, защото бяха лошо изказани, а не защото бяха злонамерени. Естествено, можех да разчитам на приятели, които знаят, че обичта не е равнозначна на обсебване, а означава и лична свобода. Въпреки това се затворих в себе си и не исках повече да говоря. Мислех, че съм успяла да се освободя, но не беше така. В един наистина труден за мен ден Морис ми каза: Трябва да говориш с психиатър. Не исках. Отидох против волята си, за да му доставя удоволствие и о, чудо – една жена успя да развърже невидимия възел на страданието ми. Беше чела историята ми, което ме улесни, защото не беше необходимо да я повтарям. На нея можех да разкажа за всичките ми опити да оживея отново и отново, след като веднъж вече бях оцеляла. Започнах истинска терапия и разбрах, че за мен смъртта на моята вълчица е била всъщност смъртта на моята майка. Смъртта на кучето ми Джими е била също смъртта на моята майка, защото като малка не съм имала правото да я оплача. Разбрах, че е нормално въпреки зрялата ми възраст да я търся отново и да я търся винаги, включително и в сърцето на вълк. Беше разбрала, че в някакъв смисъл бях останала в детството си. Трупах провизии, одеяла и най-вече обувки. Складирах всичко, което ми беше липсвало по време на скитането ми през Германия, Полша и Украйна, като резерва за някаква малко вероятна война, от която се страхувах. Тъпчех къщата си с плюшени играчки и си бях купила дори дървен кон, който да прилича на Жул. Обграждах се с предмети, за да запълня огромната празнота – толкова огромна, че ми се виеше свят от нея. Заключвах се по два пъти, а съм имала нужда от лична свобода. Мразех града и се паникьосвах, ако попаднех в тълпа от хора, защото прекалено дълго съм избягвала градовете от страх да не ме хванат. Сменях си името, както хората си сменят обувките – бях вървяла, наричайки себе си Мишк, бях тичала, наричайки се с всички имена, които ми бяха харесали в Европа. Търсела съм дълбоко забравена идентичност, която така и не съм успяла да открия до деня, в който се нарекох Миша в памет на добрия мъж, когото срещнах в Украйна, а за пред равина останах Мириам, което на идиш се превежда Мишк. Разреших си да обичам когото искам – мъжа ми, сина ми, животните ми и самотата, далеч от винаги заплашителното човечество. В Америка намерих необходимото ми пространство, за да водя друг живот – живот със спомени.