Никола Манев е роден на 28 август 1940 г. в Чирпан. Възпитаник е на проф. Васил Стоилов. През 1962 г. е приет в Academie des Beaux Arts в Париж в класа на проф. Морис Брианшон. Прави пробив, като получава първа награда от големия конкурс “Шаневар”. Животът му става част от ритъма на европейската културна сцена. Член е на Управителния съвет на Есенния салон в Париж. Живее и работи в ателието си в Ил Сен Луи, което се превръща в негов пристан след всичките му авантюристични пътувания по света - Аризона, Колорадо, Тунис, Женева, Лондон, Дюселдорф, Таити. Автор е на над 2500 творби, голяма част от които са притежание на световни музеи и частни колекции в над 25 държави. В родния си град преди осем години Никола Манев купи къща, която превърна в художествена галерия – център на атрактивни духовни изяви в общината. В момента той почива в Созопол, а във фоайето на хотела, където е отседнал, са подредени собствените му картини. “Страх ме е, че Созопол е на път да стане Сен Тропе! Защото всъщност той е много по-красив като природна даденост от това малко рибарско селце, което се прочу благодарение на Бриджит Бардо. На всяка крачка в Созопол гледам по един университет “Ломоносов” като в Москва! Строят диво! Така беше и в Сен Тропе! Огромни бетонови чудовища, ужасна урбанистика! Влязохме в Европа и започнахме да копираме най-лошото от нея!” - Г-н Манев, не ви ли харесва луксозният хотел, където са изложени вашите картини? - О, изложбата ми стана наистина великолепна! Пасва и на интериора на хотела, и на гледката, която се открива към морето. Идват много хора, искат да се запознаят с мен, дори купуват. Класата на хотела сякаш се вдигна – не става дума само за морска почивка, а за нещо повече. Това е добрият пример от Запада. За жалост обаче ние първо копираме лошия! - Говорите за безразборното строителство и унищожаването на природата по нашето Черноморие? - Просто ме е яд, че не можахме да избегнем тия грешки, които гледаме из развитите западноевропейски страни. Созопол ми е много скъп, защото тук нарисувах първите си картини още през 60-те години. Тогава той беше селце, ухаещо на скали, водорасли, риба, миди и смокиня. Вземам статива и рисувам само от натура. Ясно, че това време не може да се върне, че цивилизацията си иска своето. Но можем да се цивилизоваме малко по-разумно! - Балканският манталитет ли ни пречи? - Балканският манталитет е гордост! Че гърците да не са по-малко балканци от нас?! Като сме европейци вече, това не значи да приличаме на финландци или на германци, да речем. Великият Алеко Константинов най-точно го е казал: “Европейци сме, ама не чак дотам!” Ние ще си запазим българската идентичност в рамките на Европа. И тя, Старата госпожа, ще ни уважава точно заради нашата неповторимост. - Вие сте световно име. Чувствате ли се задължен някому за успеха си? - На Людмила Живкова. През ония мрачни години – говоря за 70-те, тя ми помогна да остана в Париж. Както си учех спокойно във Франция, изведнъж от нашето консулство ми се обадиха, че трябва да се връщам в България. Бях готов да го сторя, за да не зачерня живота на родителите си. Тогава Людмила дойде в Париж с някаква делегация. Заедно с културното аташе, с консула и с актьора Апостол Карамитев посети ателието ми. Гледа, гледа и рече на консула: “Как може на такъв художник да му отказвате престой в Париж! Веднага му дайте разрешение за още пет години.” Тия пет години се оказаха решаващи за мен. С нейна благословия направих и първата си изложба в София през 1978 г. - Най-хубавото нещо, което създадохте напоследък? - Къщата в Чирпан. На 21 септември ще й празнуваме осмия рожден ден. Колкото по-често се връщам там и гледам картините, толкова повече й се радвам. По паспорт съм французин, но по кръв – чирпанлия! Щастлив съм, че ще оставя нещо на моя роден град, защото никой не може да се отърве от сянката на детството си. - Преди броени дни навършихте 67 години. Кое намирате за най-важно сега, на тази възраст? - Минутка не мога без любов. Има я при мен всякаква – и конкретна, и абстрактна! Е, не съм в някакво перманентно блаженство – все ухилен и омаян! Нося си надеждата, очакването, тръпката – т.е. и солта, и пипера на любовта! Разговора води Кристина БЕЛЕВА