Истинската история на ненадминатия Лучано Павароти е написана от изследователя на неговото творческо дело Алберто Матиоли. Лучано няма музикално образование, но гласът му е божи дар, който може да развълнува слушателите като никой друг. Зад кулисите на „Тримата тенори” и „Павароти и приятели” ставаме свидетели на дръзките експерименти на Лучано с попмузиката, съперничеството с Пласидо Доминго и приятелството с Боно и лейди Даяна. Лучано прави концерти, като билетите разбиват рекордите по продажби. В лондонския Хайд парк, в присъствието на принц Чарлс и принцеса Даяна, Павароти събира над 150 000 души. През 1993 година 500 000 почитатели се наслаждават на изпълнението му в Сентрал парк в Ню Йорк, докато милиони други са в захлас пред телевизорите. А през септември същата година под сянката на Айфеловата кула великият тенор успява да развълнува сърцата на 300 000 любители на музиката. А един деликатен поглед в личния живот на Павароти разкрива неговите слабости, навици и нестихваща страст към храната и конете. Живот, изживян на един дъх до последния миг тишина. Тишина, разкъсвана от спомена за мощен и красив глас. За един изключителен талант, който осмисля цяла епоха. Безусловно първата “физическа” характеристика на Павароти е именно физиката му. Вероятно определението “преизобилна” прави нещата напълно ясни. Теглото му е най-добре запазената мистерия през цялата му кариера. Десетилетия наред той практически е бил на диета, в една безмилостна война с килограмите, на моменти с известни резултати, но никога с крайно решение на проблема. И все пак колко тежеше? Можем само да се обзалагаме. През 1976 година вестник “Нюзуик” изчислява теглото му на 150-180 килограма. Навярно дори за него са множко. Няма някаква особена болест, от ония, дето те карат да дебелееш. Беше дебел, защото ядеше. Харесваше му традиционната кухня и преди всичко пастата. Признаваше само виното от Модена, създадено точно да разтваря мазнините на ястията със свинско. “На младини пиех ламбрузко вино като минерална вода, с литри.” Според Бреслин вниманието му към храната не е толкова страст, колкото натрапчива идея, че може да не намери любимите си храни. Резултатът е пътешествия с напълно обзаведена кухня: машинка за еспресо, тостер, тенджери и кутии, салфетки и всичко, което можете да си представите. Не по-малко интересни са ритуалите при междуконтинентални пътешествия. Когато се придвижва, Лучано винаги носи определени продукти. Носи си чесъна от Щатите, определена сметана за кафето, хапчета за черния дроб, шампоана и т.н. Ако прекосява Атлантика, иска бифтек. В навечерието на заминаването един от служителите на Бреслин отива при месаря, който знае да реже месото точно така, както го обича Лучано. Но Павароти не е доволен от телосложението си: “Ако хората смятат, че съм щастлив от теглото си, грешат. Аз съм щастлив въпреки теглото си и това е съвсем друго” – обяснява той и допълва с една смешка, която очевидно го е засегнала доста: “Когато най-голямата ми дъщеря, Лоренца, беше в четвърти клас, написа съчинение за семейството и то започваше така: Баща ми е мъж, когото можем да определим като дебел. Не казва на никого колко тежи, дори на майка ми, може би защото се срамува.” Какво харесваше? Освен храната – и спорта. Докато можеше, го практикуваше. На младини е бил истински спортист. След футбола се захваща с тенис (“Обичам бързия, силов тенис, но предпочитам играта на двойки, защото можеш да се шегуваш и да се веселиш”), накрая се отдава на конна езда. (“Никога не отказвам, ако един кон е готов да ме носи. Някой ме попита дали си спомням името на коня, който яздих в Бостън. Отговорих му: Не, но съм сигурен, че той си спомня моето.”) С напредването на възрастта става спортист в италианския смисъл на думата: човек, който наблюдава другите, докато спортуват. Харесваше му да шофира и да кара бързо, но през последните години почти винаги го возеше шофьор. Харесваше му да играе на карти: никакъв хазарт или сложни игри, само с приятелите. Обича да се прави на лекар – предписва си лечение и често се опитва да прави това с другите. “Не трябва да забравяме лекарствата”, разказва познатият ни Бреслин. “Носи цял куфар. Ако някой от обкръжението му се почувства зле, винаги знае какво да му препоръча.”