Иван Гранитски Светлин Русев е художник на съзерцанието и вкаменената динамика. У него има нещо магическо, мистическо и есхатологическо. Той е творец на изключително дълбоките символно-философски послания. Трагическата вглъбеност по странен начин при него се съчетава с лирическата възвишеност. Един от най-проникновените художествени критици, Богомил Райнов, много точно още при появата на първите работи на Светлин Русев посочва: „... прозаичното и обичайното зазвучават с интонацията на сурова поезия“. В рисунките на младия художник усещаме как магнетично го привлича темата за всечовешкото Страдание, Смирение, Милосърдие, Всеопрощение. Във философски план още тогава започва да го занимава темата за Пиета – изкуплението, състраданието, саможертвата, вселенската любов. Тези фундаментални състояния се опитва да превъплъти в своите рисунки и ранни монументални творби творецът. Както е например в „За свободата“ (1963). Покрусената майка е коленичила пред завързания за кола герой и безутешно ридае – уж е по-ниско разположена в пространствено отношение, а всъщност израства пред нас до небесата. Тя е с гръб и е застинала в мъката си. Но на нас ни се струва, че усещаме потрепванията на крехките й рамене и задавените й хлипове. Ето българската Пиета, ето майката на вселенската любов, всеопрощение, добросърдечие, светозарност и просветленост. В друга ранна работа „Преди боя“ (1964) отново виждаме героическа фигура. Замислен, с наведена глава, като че ли отправил поглед към Отвъдното, младеж е прегърнал пушка. И в двете творби се усеща желанието на автора да скулптира образите, да ги извае сякаш от друга материя, не от масло. Затова и цветовете не са ярки, а потопени в своеобразно сфумато, убито сиво, керемидено кафяво. Още една ранна работа на Светлин Русев е много характерна в това отношение. Става дума за „Блокада“ (1963). Злокобна сянка на военен обикаля по пуста призрачна улица. Пълно безлюдие и страшна тишина тегнат над силуетите на къщите. И тази игра между черно и бяло, светлина и мрак, ни говори много повече за вътрешното напрежение и динамика на ситуацията от всичко друго. Още от първите си работи Светлин Русев се насочва и към други основни пластически идеи и внушения – за облагородяващата и възвисяваща сила на труда, за достойнството на отделната човешка личност, за невидимите поетични проявления на делника. Две творби - „Жена с хляб“ (1961) и „Жажда“ (1962), биха могли да бъдат прекрасна илюстрация. Селската мадона е свела глава с благоговение и коленопреклонност пред хляба, прегърнала го като дете в изнурените си ръце. Но може би тя гледа над хляба, надолу, към родилката земя, откъдето всички ние произлизаме и ще се върнем някой ден? Мадоната в „Жажда“ посяга да целуне водата в своите шепи. Отново съзираме същия пиетет, нежност, благопочитане. Тези български мадони са измежду най-доброто, създавано от наши художници през ХХ век. Изобщо Светлин Русев се прекланя пред образа на жената. Но тя не го интересува толкова като фигура, колкото като духовно присъствие. Повече от пет десетилетия той се опитва да разгадае величавата и имагинерна същност на женската личност. Впечатляваща е поредицата от портрети на майка му. Ако в една от ранните му работи от 1967 г. виждаме майката на художника, замислена, облакътена върху маса, на която е положена разтворена книга, и сякаш замечтана, то в друга творба от 1970 г. започваме да усещаме тъга, самота, обреченост. В трета творба от 1980 г. фигурата излъчва направо резигнация и самовглъбяване. Особено впечатляваща е творбата „Майка и син“ (1981). Това е своеобразен духовен автопортрет на художника, биография на болката и в същото време духовно просветление. Много благодатни за анализ от гледна точка на психологическия разрез са редица портрети на Светлин Русев. Изображението на Кирил Петров поразява с вътрешния драматизъм, който излъчва неговата личност. Може би, наблюдавайки статива с поставена на него недовършена творба, големият художник разсъждава за безсилието на човека пред тъмните стихии или невъзможността да се постигне вътрешна хармония. И Васка Емануилова (1975) изглежда също тъжна и замислена. Светлин Русев търси невидимите проявления на характера на големия творец. Много характерен е портретът на Богомил Райнов (1970). Художникът е уловил суровостта и вътрешната амбивалентност на характера на писателя. Светлин Русев се интересува от скритото напрежение на образите, затова при него композицията винаги е раздвоена между динамика и статика. С годините този художник върви към своеобразно скулптиране на пространството. Всяка негова творба звучи като психо -пластичен етюд, който има за главна цел вглъбяването в духовния живот на индивида, аргументирането на своеобразния морален ригоризъм на персонажите. Така може да си обясним и движението от топлите цветове, характерно за неговите работи, към оловносивата тоналност. Редица художници и художествени критици са посочвали първопроходческите идеи на Светлин Русев при работата с цветовете. Милко Божков например говори за „раздиращия писък на червеното върху изпепелените баири“. В „Лето 885. Изпращането на св. Методий“ (1980) ни поразява скритото напрежение в сблъсъка между Земното, Телесното, и Възвишеното, Нетленното. Тялото Методиево сияе, сякаш е планински кристал. То е своеобразен контрапункт на замислените, страдащи изпращачи на великия човек към Отвъдното. За Светлин Русев съдбоносна тема е отношението Изток–Запад. Той винаги се е интересувал от пречистващата сила на страданието; знае, че източната философия носи разбирането за освобождаващата функция на душевната болка, на терзанието. При портретите на Светлин Русев откриваме дълбините на духовния пейзаж, а у пейзажите и натюрмортите – човешката същност. Повечето от заглавията на художника неслучайно са натоварени с особен подтекст - „Поклонение“, „Размисъл“, „Предчувствие“, „Пробуждане“, „Очакване“. Йордан Радичков подчертава присъствието на своеобразно религиозно чувство у Светлин Русев. А Дора Валие изрично подчертава постигнатото неразчленимо единство между дух и голо тяло. Серията голи тела, които през годините създава художникът, представляват реещи се в бялата тишина на миражите сънища пластически метафори. Те хем са безплътни, загадъчни, призрачни, хем са сякаш издялани от мрамор антични, езически статуи. Радичков много проникновено е усетил, че персонажите на Светлин Русев, макар тихи и замислени, са на „прага на някакво очакване, на самия предел“. А Пол Гуверньор говори за „светлината на изпитанието“. Най-ярко и въздействащо е това при образите на Ванга. Трепет и пиетет, възторг и надежда движат авторовото вдъхновение при изграждането на лика на пророчицата. Не можем да не припомним тук „Прощаване с Ванга“ (1998). Тънките червени или черни линии, минаващи през лицата на оплаквачите, приличат на светкавицата на тъгата и болката. Тук е сугестирано цялото трагическо усещане за невъзвратима загуба на духовния феномен. Ако се върнем към нашето първоначално твърдение, че Светлин Русев е художник на съзерцанието и вкаменената динамика, ще видим, че той наистина е творец, който болезнено и драматично усеща пулсациите на историята, вълнува се от злощастните перипетии на българската съдба. Но бидейки многонационален, в същото време е и космополитен. Светлин Русев – другото име на таланта и вдъхновението.