Доротея Николова Стефан Вълдобрев вече се прочува не само като актьор и композитор, но и като филмов режисьор. Преди броени дни видяхме първата му кинолента - “Скрито”, негова дипломна работа от следването му в Прага. А на „София филм фест“ името му нашумя и като автор на музиката на филма “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Накъде ще върви Вълдобрев занапред – към театралната сцена или кинокамерата? С такива въпроси репортер на “Класа” се срещна с популярния актьор. Г-н Вълдобрев, за Вас се заговори много покрай филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. В него Вие се изявявате и като актьор, и като композитор. Коя задача беше по-трудна? - Със Стефан си пасваме, имаме общи вкусове и чувство за хумор. Дори харесваме една и съща музика. Затова бях много съпричастен към проекта от самото му начало – преди 8 години. Той се съветваше с мен и за сценария. Идеята беше да напиша музиката. Актьорската ми ангажираност дойде на по-късен етап. Имаше голям кастинг за ролята на Васко. Явихме се 12 души на прослушвания, тип „Мюзик айдъл“. Накрая останахме аз и Христо Мутафчиев. И продуцентите избраха Христо. С него сме приятели и затова му се зарадвах. По-късно, когато бях в Прага, за да уча филмова режисура, Стефан ми се обади и ми каза: „Ролята на Стоян е за теб. Само ти можеш да я изиграеш! Идвай!“ И се наложи, докато снимам дипломния си филм в Прага, три пъти да летя до България. А композирането е наистина магия. Настройваш съзнанието си и душата на някакви честоти и приемаш радиовълни. Не знам откъде пристигат, но, слава Богу, пристигат. Просто трябва да ги материализираш по някакъв начин. Аз в началото си представях музиката за филма по съвсем друг начин, но се наложи да се пренастроя. Фантазирал съм си и съм мислил доста неща през тия години. И в един момент видях филма, заснет и изигран по начин, съвсем различен от представите ми. Казах си, че за да бъда честен, трябва да променя концепцията. Беше трудно, всичко се случи в движение. Вече успяхме да гледаме дипломния Ви филм „Скрито“. Не Ви ли идва малко много да играете, да пишете музика и да снимате като режисьор? - Човек има да разкаже някаква история. Дали ще го направи чрез ноти, думи или върху филмовата лента, няма значение. Просто е едно и също. В момента се чувствам най-добре с камера в ръка. Когато за първи път се заех да снимам в Прага, трябваше да съм в 7 часа в студиото. Аз станах в 5 и 15, вървях пеша от хълма, на който живеех, и усещането ми беше все едно съм първолак и се готвя за първия учебен ден. И си казах, че щом усещам такова вълнение, такива чувства, значи съм на прав път. Тоест това не е глезотия, не е загуба на време. Камерата и нотите в момента изпълват живота ми. Реших да извадя на светло балканските ритми от драматургичната музика, която съм писал. Направихме с колеги концерт в Backstage. Беше истински фурор и сега имаме покани всеки месец да музицираме някъде из страната. Ще гостуваме в Българския културен център в Рим. В Прага успяхме да организираме страхотно шоу. Приятелите ми наеха шлепа на синовете на Милош Форман, едно култово място за танци, музика и театър на брега на Вълтава. Буквално се препълни, на брега останаха 80 души, които не успяха да се качат. В продължение на 2 часа и половина плавахме по Вълтава и свирихме балканска музика. Все още помним Стефан Вълдобрев като момчето с белите маратонки и изтърканите джинси. Останало ли е нещо от него? - Мисля, че момчето не се е променило много, слава Богу! Поне така казват близките ми хора. Бях много романтичен, вярвах в доброто, колкото и наивно да звучи това. Мислех, че нещата са възможни и че с позитивна енергия човек може да постигне много. Докато бях в Прага, всяка вечер, като си лягах в квартирата, си казвах: “Днес се чувствам по-добър от вчерашния ден, научих нещо повече от вчера!“ Мисля си, че това е рецептата - вярата и увереността, че днес знаеш повече от вчера. А добри хора има. Стипендията за специализацията ми в Прага стана благодарение на директора на мини „Марица-изток“ инженер Иван Марков. Една седмица преди да замина, той каза: „Да, ще помогнем на българската култура!“, и ми отпусна парите за стипендията. Сега може би вече е време да се захващам с проекти, които биха имали по-широка публика, които биха излезли от пределите на България. Тоест да правя същото, което правя и сега, но то да има значение за повече хора. Така или иначе вече сме част от една голяма държава – държавата Европа, И за мен лично моята столица вече не е София, а Брюксел. Знам, че това ще прозвучи много силно за някои, но аз така го чувствам.