Вера Вазова, дъщеря на генерал Георги Вазов и племенница на народния поет, издаде спомени за бележитата фамилия. 101-годишната преподавателка по цигулка разказва живо и увлекателно за детството си, за братята и сестрата на Иван Вазов, за взаимоотношенията между общественици и политици от началото на миналия век. Любопитни са впечатленията на малката Вера от събития, паметни за българската история – отзвукът от превземането на Одринската крепост, където главно действащо лице е нейният баща генерал Георги Вазов. Авторката има удивителна памет – тя описва в детайли факти и ситуации от битието на рода Вазови. Трогателни са спомените и за баба и – Съба Вазова, жената, за която Иван Вазов говори до сетния си дъх с почит и уважение. Вера Вазова е включила в книгата и стихове на народния поет, както и спомени на други членове на фамилията. Минавах с няколко мои другарчета край градската градина. Изведнъж те спряха и сочейки напред, ми зашушукаха: „Чичо, ти бе, чичо, ти!” Чичо ми Иван Вазов вървеше на няколко разкрача пред нас и разговаряше с един непознат. В едната си ръка държеше своя бастун, а в другата носеше букет цветя, поднесени му вероятно от почитатели. Кучето му, сивият булдог Хектор, пристъпваше до него. Позабавих хода си. Не ми се искаше да го настигаме. Чичо ми много ни обичаше, но не всеки път ни разпознаваше на улицата. Случваше ми се да го срещна и поздравя, а той разсеяно да кимне с глава, смятайки ме за някое чуждо дете. Цял предаден в разговор или сериозни мисли, той трябваше да бъде подсещан от нас, малките издънки на фамилията, че е наш чичо. Това, разбира се, се случваше само на улицата. Когато биваше у нас или пък ние отивахме у него на гости, той винаги отделяше време за братовите си деца. Разпитваше ни за училището, изпробваше нашата интелигентност, изслушваше с удоволствие декламираните от нас негови творби. Никога не ни галеше, но биваше винаги ласкав и търпелив. Ние го обичахме и почитахме. - Защо не спираш? – попитаха другарчетата ми. – Хайде да настигнем чичо ти и да го поздравим! „Пак няма да ме познае!”, помислих си тревожно. – ще се засрамя пред другарчетата!” Приближихме съвсем. Децата ме побутнаха към него. - Добър ден, чичо Иване! – казах аз. - Честит празник! – извикаха другите. Чичо Иван се спря и усмихнато ни изгледа. - Благодаря, благодаря! – отговори той, без да даде вид че ме отличава. После обърна глава и продължи разговора си със своя познат. Приятелчетата ми ме загледаха учудени. Те очакваха, че той ще се спре и заприказва. Очевидно и този път не се сети коя съм. На днешния ден толкова много деца се бяха спирали при него. За разлика от господаря си, кучето веднага ме позна. Разлая се и доближи до мен. Огорчена и обидена, аз се наведох да погаля животното. После се изправих и понечих да тръгна. Какво беше учудването ми, като усетех нещо кораво да обхваща крака ми и да ми пречи да вървя! Чичо ми ме беше здраво заловил с дръжката на бастуна. Обърнах се и го изгледах малко ядосано. - Ах, извинявай, ти ли си била! Аз помислих, че е Хектор! – пошегува се той. Извади внимателно бастуна от крака ми, после ми подаде букета с цветята. Гледах го с недоумение. Не знаех да се сърдя ли заради шегата с бастуна, или да се радвам на цветята. Все пак той ме беше познал! Радостно хукнах по улицата, последвана от другарчетата си. Когато се обърнах, видях го как да разговаря увесено с приятеля си, държейки все още бастуна с дръжката надолу.