Големият майстор на театралната сцена Крикор Азарян днес навършва 74 години. Режисьорът посреща рождения си ден с две блестящи постановки на Чехов - "Чайка" в Театър "Българска армия" и "Три сестри" в Младежкия. Убеден е, че великият руски автор най-точно пасва на времето, в което живеем - затова се готви да постави и "Вишнева градина". Мъдрецът посреща с горчивина драмите на днешния ден, но все още вярва в пречистващата сила на театъра. Маестро, вашите театрални постановки събират като във фокус проблемите и вълненията на съвременния човек. Как възприемате трагичните събития, които напоследък се случват у нас? - С болка. Не съм и предполагал, че едно хуманно желание - да се изградят в Русе къщички за болните деца от Могилино, може да предизвика толкова агресивна реакция. Местните хора организираха подписка срещу идеята. Удивително според мен е, че тия хора протестират срещу нещо, което не познават. Твърдят, че не искат да слушат писъците на децата, нито да гледат грозните им лица. А малките нещастници са осъдени да лежат неподвижни. Мнозина от тях не могат дори да говорят. Питам се защо е това ожесточение? Страшно е, че вече не можем да различим злото от доброто. Че сме загубили ценностния си ориентир! Слава Богу, чуха се и разумни слова. Някой каза, че кварталът ще спечели, ако местните люде имат съприкосновение с болните деца. Това е голямата истина, защото здравите деца, съжителствайки с болните, ще станат до-добри, по-човечни. Най-малкото ще могат да оценят какво означава да можеш да ходиш, да тичаш, да риташ топка, да викаш, да пееш, да играеш. Ще се породи у тях състрадание, може би най-дефицитното нещо в нашето съвремие. Смятате ли, че нашите политици също имат нужда от уроци по състрадание? - Човекът е слабо същество, много бързо се самозабравя. А властта го деформира, променя го в негативна посока. Достатъчни са две години да седиш на високия стол и заживяваш с проблемите на микросредата, която те заобикаля. Аз съм убеден, че за 90 на 100 от нашите депутати България не е нищо друго освен другите депутати. За много малко от тях нещата извън парламента имат някакво значение. Между тях има много свестни и умни хора, но, уви, вижте какви некадърни закони създават! Най-слабото ни място е съдебната система. Хиляди пъти ни го повториха от Европейския съюз! И въпреки това продължаваме да се сблъскваме всекидневно с несъвършенствата и некадърността на съдопроизводството. Педофил уби момиченце от дом за сираци в Трън. Той е бил осъден, а са му дали пушка! Питам се аз къде е съдът?! В думите ви прозира отчаяние. Възможно ли е изкуството да ни помогне да преодолеем сериозните социални и политически проблеми, в които затъва обществото ни? - Някога това е било възможно. Днес - категорично не. Казват, че след пиесите на Бомарше е избухнала Френската революция. Днес революциите са невъзможни. През 80-те години поставях във Варшава „Опит за летене“ на Радичков. Тогава ми разказаха как през 1955 година в същия театър поставили „Задушница“ на Мицкевич. По време на премиерния спектакъл зрителите видели как съветският посланик напуска демонстративно ложата, вероятно възмутен от някакви алюзии с борбата за независимост на Полша. След тази премиера тръгват уличните движения и последвалите бурни антикомунистически демонстрации. Уви, в наши дни това не може да стане. Затова бих казал, че изкуството днес е по-скоро утешение. Но аз все вярвам, че сред тези 400-500 зрители, които присъстват на едно добро представление, в душите на двама-трима от тях нещичко може да се промени. Съдя по себе си. Бях на 23-24 години, когато гледах в Сатиричния театър представлението на Боян Дановски - „Дървеница“. То така ме зашемети, че аз категорично реших да се занимавам с театър и непременно да стана режисьор. 4-5 години по-късно, когато вече бях студент, го разказах на Боян Дановски и му стана много приятно. Вероятно заради всестранната криза на духовни ценности вие правите тъжни, дори безнадеждни спектакли? - Аз съм един скептичен романтик. Макар че съм способен да правя и много весели спектакли. Вече съм на такава възраст, че не мога да продължавам да бъда наивник, какъвто бях през годините. Признавам, че наивността ми помагаше в професията. Както Пушкин казва: “Прости ми, Господи, но поетът трябва да бъде глупак!“ Има предвид наивник, на когото другите се надсмиват. За твореца е полезно да остане дете. Да се удивлява на всичко. Талантът всъщност е способността да се удивляваш. Сигурно ще прозвучи преувеличено, но аз умея да се радвам на хубавото. Като видя хубаво представление на колега, много се радвам. Удоволствие ми доставят една хубава картина, музиката, смелата човешка постъпка. Пак казвам, колкото повече живееш, толкова повече пресъхва способността да се удивляваш. Защото си видял 2 и 200 и вече няма на какво да се чудиш. Но аз съм щастлив, защото си имам свои иширети, за да подхранвам удивлението. Ще доверите ли някои от иширетите на Крикор Азарян, с които буди интерес и у актьорите, и у публиката? - Когато се събрахме на първата репетиция на „Три сестри“, обясних на екипа защо искам да направя тази пиеса. Разказах им как във Варшава се натъкнах на интересно зрелище. Бяха ми дали един апартамент - да живея там, докато репетирам в театъра. Всяка сутрин и вечер след репетиции на път за вкъщи вървях до трамвайната спирка. Там имаше един блок, пред който се събираха кварталните пияници. Сутрин гасят махмурлука с бира, а вечер се наливат с водка. Наблизо имаше лавка с евтин алкохол. А отсреща - детска градина. Удивляваше ме красотата на детските лица и грозотата на пияните. Между тях имаше мъже на по 30-40 години, не много възрастни. Но аз виждах как преждевременно са остарели. Тогава възприех старостта като грозота и детството като красота. Та на моите артисти им казах: „Три сестри“ е спектакъл за пътя от едното към другото. От грозотата към красотата. С този иширет събудих интерес у тях. С какво според вас е актуален днес Чехов? Във всичките пиеси на Чехов се говори за човешката същност. Така е и в „Три сестри“, и в "Чайка". Ще поставя и "Вишнева градина", за да покажа едно явление, много актуално за нашето съвремие - смяната на поколенията, на един тип хора с други. Ако, да речем, за предишното поколение вишневите дървета са красотата на белоцветните вишни, то за новото поколение те са само дървесина. Изсичат ги, продават ги. За да строят вили на това място. Тъжно е, трагично е, но то наистина се случва в нашия живот. За какво ни е Чехов в днешно време? Защото ни е студено, защото хората са мрачни, не се разбират, нямат ценностна скала. Имам чувството, че общественият договор е разкъсан. А Чеховите пиеси са едно убежище, в което хората ще съзрат, че не са сами. Вие се радвате на всеобщо признание и любов от страна на зрителите. Какво е вашето послание към тях извън театъра? - Не ми се иска да поучавам. Каквото искам да кажа, казват го от сцената моите актьори. И го правят великолепно. Най-важното и най-трудното в днешно време е да си останем човеци. За това рецепти няма. Всеки го чувства по свой начин. Бих искал да приканя зрителите да продължат да обичат театъра. Защото той все пак си остава едно от малкото места за очовечаване.