Големият властелин на руското кино Никита Михалков представи вчера пред българските журналисти последния си филм „12“, с който гостува на 12-ия София Филм Фест. Лентата е удостоена със специален „Златен лъв” на фестивала във Венеция през 2007-ма. Филмът, чийто главен герой е момче от чеченски произход, разглежда по оригинален начин темата за свободата в съвременния свят. Михалков е роден на 21 октомври 1945 година в Москва. Баща му - Сергей Михалков – е поет и драматург, автор на текста на химна на Съветския съюз. Майка му - Наталия Кончаловска – поетеса и преводач. Брат му е известният режисьор Андрей Кончаловски. Учи в актьорската школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. Още в първата учебна година се превръща в знаменитост с първата си главна роля в киното при Георгий Данелия - в "Крача из Москва". През 1974 г. на екраните излиза първият филм на режисьора Михалков „Свой сред чужди, чужд сред свои”. Следват "Робиня на любовта" (1975), "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980). През 80-те Михалков регистрира серия от запомнящи се роли - в "Сибириада" (1979), "Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984). От 90-те Никита Михалков снима продукции, които освен позиция притежават и притегателна сила за масовия зрител. „Изпепелени от слънцето” му донася "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм и „Гранд при” на журито от фестивала в Кан’94. През 1999 г. излиза "Сибирският бръснар", може би най-личният и съкровен проект на режисьора. - Никита Сергеевич, вие сте на върха на славата. Каква е голямата отговорност на кинотворец от вашия ранг, който работи в Русия? - Мъчително ми е да слушам хвалебствия за себе си. Защото, като го хвалят много, човек загубва трезвия тон и може да тръгне в опасна посока. Според мен най-важното в момента е да търсим и отразяваме консолидацията на славянските народи. Изключително важно е да осъзнаем значението на славянската култура и православието. Това не е политическа мисия, а отговорност на твореца. В момента снимам продължение на „Изпепелени от слънцето“, където се опитвам да внуша точно този акцент. - Във филма „12“ разнищвате темата за свободата. Тя е вечна, но като че ли в настоящия момент, когато светът се глобализира, става особено актуална? - За жалост в наши дни свободата се превръща в някакво надуто самодоволство. А това води до хаос! В Русия свободата се отъждествява с кръста. По вертикала е властта. А по хоризонтала е културата и икономиката. В Русия хоризонталът не може да мине без вертикала! Защото става дума за огромна страна. Нейните мащаби в много случаи диктуват едно или друго поведение. Обяснявайки всичко това, искам да подчертая, че „12“ е филм преди всичко за руския зрител. Така да се каже за вътрешна консумация! Останах изумен, узнавайки, че той буди голям интерес извън Русия. Че зрителите във Венеция са го гледали с огромна съпричастност. Опитвам се да разбера защо. Може би защото на хората в съвременния свят им омръзна формалната вежливост. В САЩ питат: How are you? И човек отговаря: Fine, thanks. Ако иска да каже нещо повече за себе си, просто никой не желае да го слуша. И той самият не се осмелява да го направи. Вежливостта замени състраданието. Възпитанието измести душевността. Животът ни стана едва ли не виртуален. Страшно е! На нивото на европейската цивилизация само славянското православие може да се противопостави на интелектуалния и културния Макдоналдс! Мисля, че имам право да го кажа! Защото е отвратително да се събудиш в хотел „Шератон“ и ако си пийнал малко повече вечерта, да не знаеш в коя страна се намираш. Защото навсякъде ще ти сервират една и съща закуска. - В новия ви филм показвате етническия проблем много толерантно. Там има евреин, грузинец, чеченец. Това не е ли малко прекалена политическа вежливост, за която вече казахте, че е опасна? - Няма лоши народи, има лоши хора! Тази максима добре я знаем, но аз в никакъв случай не тръгвам от нея в „12“. Аз поставям въпроса съвсем различно. Един от моите герои казва за чеченеца, който е изправен на съд: „Такъв, онакъв, той е човек. Да поговорим за него“. Значи самата човешка същност е предпоставка за повече внимание отстрана на обществото. Няма никакво значение националността, а фактът, че е възможно да загубиш време, за да поговориш за другия. Мисля, че точно тази позиция отличава нас, славяните, от съвкупността на европейските народи. За мен не са важни аплодисментите след филма. На премиерата в Москва беше претъпкано, хората дълго аплодираха. А после на банкета дойдоха твърде малко от онези, които бяха в залата. Значи повечето от зрителите са предпочели да си тръгнат за вкъщи и да си мислят за това, което са видели. Вместо да пият по чаша със създателите на филма. У тях се е пробудило желание да се замислят за човека. - Смятате ли че е възможно в наше време некомерсиалното кино да съжителства редом с комерсиалното? - Все още съществува голямата литература. Все още има хора, които разлистват книгите на Толстой и Достоевски. Все още някой чете „Анна Каренина“, макар че знае за какво става дума в тази дебела книга: Анна се оженва, но се влюбва в друг мъж и ражда дете от него. А после се самоубива, като се хвърля под влака. И докато си задаваме въпроса какво се случва с Разколников, героя на Достоевски, който убива старицата и е изпратен в затвора, мисля, че няма да се откажем да гледаме филми, които не са комерсиални. - Какво означава за вас България през 2008 година? - Курица не птица, Болгария – не заграница! Това е приказка от съветско време. Пътуването в България уж не беше кой знае какво нещо, защото всички се намирахме в системата на соцлагера. Ама ни беше приятно и интересно да идваме у вас, имаше някаква тръпка и нещо по-различно. Не ми се ще да кажа, че ви обичам заради ракията или заради Варна. Просто изпитвам едно много странно усещане, като тръгна из улиците на София или пък някъде из съседна вам Сърбия. Знам, че мога да си вървя по пътя, да загърбя някого и да не чакам удар в гърба. Знам, че няма да се загубя. Че мога да си разговарям с хората. Че дори да движа с разкопчан панталон, няма да се притесня, че ще ме арестуват. Че ако се наложи, ще получа ответно състрадание, дори това да противоречи на закона. Това е славянският свят. Стефан Данаилов към Никита Михалков: И най-великите режисьори и сценаристи са безсилни, ако не разполагат с добри актьори. Нали разбираш, няма да стане филм без нас! Аз смея да твърдя, че познавам добре руските актьори. А като гледах „12“, останах изумен от непознатите лица. Как подбрахте актьорския състав за този великолепен филм? Никита Михалков към Стефан Данаилов: Мразя кастингите. Режисьор, който предварително не знае кой ще изпълнява ролите в неговия филм, просто не е наясно със себе си. Ако трябва да пробвам по четирима – петима актьори за една роля, аз ще се объркам страшно. Направих друго – избрах си актьорите и поисках от продуцентите да ми разрешат две седмици предварителни репетиции. Ние се събирахме в 9 часа сутринта, репетирахме до 6 вечерта. После актьорите отиваха да си играят спектаклите, а към полунощ се връщаха на репетициите. Така те се отпуснаха и заживяха като едно цяло. Лошият актьор работи с две клишета, добрият – с 500! Но лошият може да усвои още 1000, ако работи, ако репетира, ако режисьорът му обръща внимание. Такава е рецептата на моите филми. Материала подготвиха Доротея Николова и Елиана Митова Използвани са въпроси на различни медии