Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

къща на брега -
тече реката, но е спряло
времето

Слушай капчука.
Толкова сълзи!
И все радостни!

(Гинка Билярска)

Човек непрестанно забравя, че е смъртно същество, че сме тук за малко и когато някой скъп на сърцето ни човек ни напусне разбираме кое наистина е същественото – а именно близостта между хората, обичта - най-човешкото в човека. Тъгата е израз на близост и обич, тъгуваме за онова, което ни докосва, трогва и променя, а ние сме това, което сме благодарение на хората с които споделяме живота си. Имах удоволствието да живея в близост и приятелство с Гинка Билярска, да я познавам не само от нейните книги с поезия, хайку стихове, пиеси и статии, но и да бъда приятел с нея.

Срещите ни ме обогатяваха и вдъхновяваха, защото Гинка умееше да събужда желание за творчество и страст, защото самата тя непрестанно бе устремена към творчеството, а струва ми се, че на това се дължеше и част от нейното очарование и магнетизъм. Истинска дама с артистична аура и респектиращо достолепие, но въпреки това играещо дете. Ние не просто споделяхме идеи, тя им помагаше те да се превърнат в реалност, свързваше ни огънят към изкуството. Щастлив съм от това, че познавах Гинка най-напред като човек, защото истинският ни шедьовър сме самите ние, ние сме своето истинско произведение, а тя бе истински човек, с когото можеш да споделиш душата си, да спориш, да разговаряш; творческа личност, която провокира духа и ти помага да разгадаваш света.  

Мисля, че не е неуместно да кажа, че Гинка ми липсва, че ме тревожи отсъствието й от моя свят. Защото всеки човек, с когото сме се сближили става част от самите нас, от представата ни за битието, а съдбата и времето ни ограбват в тези непрестанни загуби на часове, дни, сезони на скъпи гласове и лица... И след всяка загуба светът става по-малък, ущърбен, по-неуютен и далечен. Светът са очите, гласа, топлината на онези, които обичаме. Гинка умееше да сближава хората, да преплита съдбите им, деликатно да открива сродствата на душите. Българското хайку общество и интелигенция , загуби не просто един голям майстор хайджин, но и един човек опиянен от поезията, които открива вътрешните връзки между хората. Всички ние, които я познавахме знаем това. Тя ще ни липсва с онзи удивляващ импулс и устрем да събужда поезията и страстта. А тъгата в нас, ще е израз на обичта и уважението ни към нея като човек, поет и близък приятел.

Човек забравя своята смърт и това е тайната на живота и тайната на щастието. Като че ли поезията познава как може да се победи тази несправедлива съдба и дарява безсмъртие чрез думите. Сега само думите и обичта ще говорят. Гинка има едно великолепно стихотворение: “Мравка/ носи сламка/ по-дълга от летния ден”, което сякаш говори за цялото екзистенциално усилие не само на собствения й живот, но и изобщо за усилието на човека и неговото ранимо битие изобщо – малък, крехък, нетраен, той се е нагърбил с цялата непосилност на съществуванието. Най-напред със самото усилие да се живее, с живота пред вечно зейналата паст на времето, което поглъща, с усилието на изкуството и любовта - да спасява скъпоценното, с напрегнатия напор безсмислието да бъде превърнато в смисъл. И в последна сметка човекът е понесъл сам себе си, в собственото си напрежение да се осъществи, да опълчи срещу цялата тази зряща космическа безграничност само прашинката на своя свят.

 Често си припомням мъдростта на нейното стихотворение: „Лъжичка мед/ целият смислен живот/ на една пчела” – борбата е за прашинката, за капчицата сладост, което означава и борба за всемира. Човекът с крехкия си живот не може да направи кой, знае колко, но както още Сократ е вярвал важен е стремежът, самият стречеж е вече благо, в него сякаш става наличен целия отсъстващ смисъл на съществуването. Малко сладост, мигове радост, които трябва да изтръгнем и опазим от пороите на скръбта. Разибара се, това е огромно усилие, невероятна мобилизация на духа, но и нашия шанс да преобразим самото битие, нашата надежда. Побеждаваме тленната си природа само с обичта, с утехата на изкуството, със силата на словото - тези така драгоценни капчици сладост... Урокът на Гинка Билярска беше именно този - струва си за един живот да събереш „лъжичка мед”.

Защото ние, тъй дребни и дори нищожни, от гледна точка на безкрая, същества, се борим да спасим, да охраняваме, да носим и предаваме най-ценното - красотата, щастието, смисъла и безсмъртието на самото битие. И въпреки непосилността и тежестта, усилието, колкото и да е трагично по-своята същност, се явява вече част самия смисъл. Достойнството на Гинка Билярка в това упорство бе забележително, и уверен съм, то ще вдъхновява още много хора за дързостта да се нагърбят с товара на отговорността да се живее истински пламенно със страст и себеотрицание.

Тъгуваме и ни липсва само онова, което ни докосва, трогва и променя...
Поклон пред светлата й памет!

Последен разговор
Една възможна ренга с Гинка Билярска