Веднъж преди много години (сигурно повече от двайсет) бях попитал един чалгаджия-циганин каква музика харесва, и той охотно се залови да изброява: обичал всякаква – и циганска, и сръбска, и гръцка, и македонска, даже слушал турска и румънска... Не се стърпях и зададох естествения въпрос: „Ами българска!?” До ден-днешен си спомням ясно как изведнъж като че ли си глътна езика. Толкова дълбоко се замисли, горкият, какво всъщност имам предвид... Накрая само смутолеви: „Ми да, може и българска...” – но си личеше, че го казва някак насила. Той изобщо не беше разбрал за какво го питам! Всъщност разбирах ли и аз самият?...
Нашето поколение израсна в култ към музика, която се пееше най-вече на чужди езици. Смятам, че разрушителните последици от това обстоятелство далеч надхвърлят музикалните сфери. И тук изобщо не става дума за „патриотизъм”. Става дума за дълбока разруха в областта на културата поради цялостното й просмукване с аура на неавтентичност. След като най-широкоразпространеният от способите за добив на художествено наслаждение – слушането и тананикането на песни – трябваше да става на език, за повечето хора непонятен (независимо дали визираме балканските езици на фолк-музиката, руския език на официално налаганата съветска култура или английския на обвързания със силни, ала неясни копнежи западен „рай”), определено можеше да се очаква, че този неавтентичен архетип на художествено преживяване ще се пренесе върху цялата култура. Че хората – включително творците – ще започнат да си мислят и за литературата, и за театъра, и за киното все като за едно такова „правене на чужди, донякъде непонятни и за самия мен неща” – наподобяване на измислените от някакви далечни и блажени чужденци строфи, ритми, действия, чудновати концепции и невиждани постановки...
Дали не стана точно така? Според мене да, определено! Образцовата художествена творба трябваше да бъде поне малко чужда, поне отчасти неразбираема – да идва някъде отвън, да бъде като песните, в чийто ритъм охотно се понасяме, без да разбираме много от съдържанието, за което ни пеят – че ако всичко там ни беше близко и понятно, ако всичко се изречеше на езика на собствената ни душа, то сякаш нямаше да е така вълнуващо... ...Та колкото и закъсняло да ни се стори днес намерението да се създават оригинални български текстове за различни класически творби от световното песенно изкуство – днес, когато далеч по-голям брой млади хора от когато и да било знаят достатъчно добре поне английски, имат възможност да пътуват, притежават пълен достъп до планини от оригинални произведения на всички чужди езици, и най-важното – реално живеят в същия свят, в който се създават и съвременните популярни песни – въпреки всичко трябва да смятаме това намерение за един голям и важен призив към автентичността, схваната най-широко – да бъдем тук и сега, да изживяваме истинско, близко до духа ни художествено съдържание в думите, които чуваме да се пеят, а сетне и сами тананикаме...
И, нека да го кажем пак – тук въобще не става дума за „патриотизъм”. Става дума за изживяване на близост – и съответно, за приближаване на изживяването. Накрая, но не и по значение – за една цялостна култура на понятното.
