Кухнята, както и любовта, изисква неопетнено платно и романтична душа...
Всеки мъж мечтае да отстрани белотата и да достигне до женското тяло –
бялата покривка или тънката риза –
все едно.
Мари Руане
Петър ПЛАМЕНОВ
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Да приготвиш вечеря е като да завършиш ритуал, да я изядеш - драма. Спектакълът “Двама на вечеря за двама” на Театър BDNC – Ирландия и ансамбъл за съвременна музика Concorde, изследва ужаса и насладата в ограниченото пространство на кухнята и времето на една вечеря. Кухнята-кутия на Пандора, в която е затворена загадката на близостта, но в която не остава надеждата. Постановката е участвала почти във всички значими театрални фестивали в Европа както и на Балканите. Баналното притежава удивителен метафоричен заряд. Пространствата на ежедневието са колкото измерение на досадата и скуката на рутината, толкова и топография на насладите на повседневното и проблясъците на неповторимото.
Представлението е смешение между класически театрални похвати диалог и драматургична основа с физически театър, пантомима, звуков пърформанс и jam session. Диалогът е минимализиран, опростен и дефункционализиран. Репликите не изясняват нищо, те са бариера за драматичното действие, което връхлита и се проявява чрез пластиката на тялото, колизията е физически осъществена, драмата е дори не в самото действие, а в контекстуалното му осъществяване - рязането на салата е ултиматум, вкусването на ягодите съблазняване и предизвикателство, сервирането стратегия и съперничество, вдигането на масата - раздяла. Физическото действието е разгърнато в две посоки: уподобяване на обичайното и кинетична хипертрофия, което отговаря и на пародийно-ироничните ефекти и цялостното внушение за крушение.
Рут Лахан и Карл Куин в сцена от спектакъла
Мъж и жена в кухнята, тя се прибира от пазар с хартиени пликове покупки. Приготвяйки храната те разкриват своите взаимоотношения и душевни рани в ритъма на менюто студена супа – гаспачо, топло ризото с кълцано месо и гъби с бяло вино и десерт какаов кейк. “Двама на вечеря за двама” е виртуозна физическо-акустична “пиеса –вариация”, композирана, по сюитен принцип, в три части: предястие – основно и десерт. Действията на двамата актьори Рут Лахан и Карл Куин, са непрекъснато звуково илюстрирани, разтълкувани или емоционално изразени от кларинета на Бърни Балф и гласа на Тине Вербеке по оригиналната музика на Джейн О`Лиъри. Двете музикантки свирят и сякаш се разпяват в продължителни гамонастроики на гласа и инструмента още докато влиза публиката, от тук и тези серии натрупващи се и разпадащи се звуци се гради и акустичното решение в спектакъла. Гласът и инструментът си съперничат, използват се и натурални звуци и ефекти. Композиторският стил на О`Лиъри е свързване на сериални с минималични похвати, импровизация и звукова ономатопея.
Рут Лахан
Художественият ефект от сдвояването на живо на движение и звук като пресичане, илюстриране и взаимонапластяване, подсилва вътрешната “театралност” и акцентира на игровостта и драматичната ирония. Постановката на Кирон Тейлър разчита на физическата колизия, която отприщва тътена на психологически взривове. Режисурата му е динамична с добре ритмизиран мизансцен, построен във вериги от няколко кулминации, чиито поанти са бързи движенчески съприкосновения или паузи-застивания. Пластическите решения са прости органични и остроумни.
Ограничено, от камерната сгъстеност, движението следва една свободна пластическа линия, която претълкува обичайната телодинамика и непрекъснато отскача в стилови хипертрофии и ярки патетични кинетични състояния и телесни конфигурации, които плавно се завръщат в рамката на тялото сред вещите на кухнята, които допреди миг то е завихрило около себе си и е очертало с тях напрежението на емоциите. Особено сполучливи са редуванията на по-слабо динамични с по-напрегнато пластични моменти. Сервирането и приготвянето на гаспачото и бульона за ризотото, “работата” с хладните оръжия, тореадорските подканания с ратановите салфетници, пасирането, наливането на кейка движенията са ту пародийно предопределени, ту метафорично ориентирани. Ако при смесвано на яйцата и какаото за кейка и при ризотото има съгласие между Него и Нея - белят лука и “ридаят” над него, бъркат поредно, докосват се с нежност, флиртуват свещенодействайки край котлона и заиграни с капака и аромата на тигана. Ако той реже праза, а тя червения лук в хармония само след миг съперничеството надделява след разкритието на сълзите – тяхната дълбока ранимост и осъзнаването на емоционалната зависимост между двамата - той бързо накълцва нейния лук, оставен твърде наедро, а тя ядосана гневно хрупа чипс. Конфликт - звукът от целофанен шум и хрупане на препържените люспи кулминира в писък – тя си разваля апетита преди вечеря!!! – той й отнема пликчето, тя му подхвърля гневно десетина пликчета, от големия целофанен сак, жонглират, накрая той пука едно – напрежението е взривено, въздишка.
Спектакълът непрекъснато настоява и чрез звуковата и чрез пластическата лексика да бъде “разбиран” и четен в два едновременни плана - единят от конкретиката на реалността към по-дълбок психологически мащаб на съвременната невроза и отчуждение от една страна, а от друга в един метафоричен безкраен хоризонт, който разгръща баналното до всемирното, чрез неговата специфична универсална и енергия и метафорична напрегнатост, която говори за обикновеното и изключителното в един и същи акт. Бита, обязаностите на домакинството срещат, сплотяват, но изнервят и разделят. Равновесието бавно се разрушава при приготвянето на студената супа – гаспачо от сурови домати, краставици, сметана и магданоз. Белите купи се превръщат ту в гърдите й, ту в очите й, а доматите му са ту сърцето, ту опулените втрещени зеници, кълцането на зеленчуците е полесражение му ножове и ножица. Тя го кастрира – докато бели краставицата, тя го ранява в уязвимото място, смазва сърцето му кървящ домат. Тя не се нуждае от помощ - от него, силна и независима, а той не успявайки да се грижи за нея не може да открие собствените си черти.
Карл Куин
Те враждуват и макар че телета им са близо, са далече един от друг, ласките неизменно завършват в съперничества, милувките са прикрития на удари. На масата полагат не само храната, но и себе си, те буквално се изяждат, той я превръща в чучело, а тя непрекъснато го залива с потоци безсмислени брътвежи и го унижава, плюе в чинията и лицето му, докато не го принуждава да се скрие треперещ, уплашен и слаб в шкафа. Дори от разпрата, забравен кейкът изгаря, и сладостта е прегоряла и горчива. Ритъмът на храната и нейното приготвяне е ритъм на враждите и съвмесността, на сближаванията и опозициите между двамата, пререканията и пресечните точки във вкусовите предпочитания. И тъй на финала се разделят - тя почиства трохите и завинаги затваря вратата на кухнята и сърцето си.
Близостта е невъзможна, и дали въобще е вероятно приближаването на един човек към друг, самотата и отчуждеността, егоизмът и гордостта, са по-силни от нагона на плътта и необходимостта да се обича; да се сподели живота, да се с-родиш духовно и плътски, да се единяваш чрез “храната” духовна и материална, която утолява и утешава самотата и скръбта, която осмисля човешката участ. Това е болезненият въпрос на спектакъла и центъра на тази вихрушка от кинетични демаскирания на вътрешния живот на мъжа и жената заключени в кутията на Пандора. Те трябва да направят своя избор - да намерят надежда или да освободят всичкото зло и да привидят и в надеждата най-голямата жестокост на безгрижните божества – жадни за забава, в тази екзистенциална игра-ирония на взаимоотношения. Защото те започват всичко с надеждата да споделят да утолят, да възродят живота и обичта си - тя купувайки, той помагайки й да готви.
Кухнята-кутия и погледа-забава навътре, усетът за отстояние е сценографски подчертан от пространственото разпределение – ефектен контраст му дяловете на сцената. В ляво типична кухня от плот, ред шкафове отгоре и отдолу, мивка и маса в бледо синьо и бежово с ярка по електрически безмилостна светлина и в дясно музикантките качени на столове с високи крака в тъмно синьо. Кухнята е колко пространство на баналността, на най-обичайното, толкова и на мистично преобразяване на всекидневното възкресение на духа и тялото. Кухнята показана тук като самотна кутия, убежище, но и участ за мъжа и жената, пази някаква тайна, тя отделя, затваря, скрива и съхранява от света онова интимно ценно и крехко, но и опасно нещо, залегнало в основата на живота - любовта и омразата. Кухнята-кутия, е прозрачна за погледа, чрез нейната метафора битието става по-обяснимо, дом убежище от безграничността и стихийната непредвидимост, което закриля, но и което се превръща в наказание, в безлюбовна присъда.
Ограниченото пространство кухнята – свещен кът за оживотворяване сега води до задушаване. Пандора не е надникнала, тя е в кутията и изход няма, злото е сред нея, край нея, в самата нея. Любопитството да се живее, любовта като най-същностното битийно приключение и риск, начало на всяка истинска биография и история, тук е разкрита като невъзможност и крах, чиято неотменимост кара героите да се отвращават един от друг, да се домогват до вика стаил се в привидното им щастие, да се качат на масата и да крещят. Невъзможната близост и неспособността за любов, поради гордост и егоизъм, чиито последствия са неврозите и самотата – ето оголената драматична нишка на вечерята за двама, ето предизвестеният изход на спектакъла - самотата. Разбира се, тази отворена констатация е и най-слабото решение в спектакъла, което ограбва “битовата” му фриволност и иронична лекота и го полага в постмодерния културен шаблон на невротичното отчаяние и не-трагичното, на художествено баналното и семантично безпътното, защото зад истинската трагедия винаги има едно осъществяване на ново състояние, през разбрано-надмогната вина. Това въобще е проблем на постмодерното изкуство, в което трагичното е невъзможно, въпреки трогателното. То не познава перспективата на безкрайността – ефекта на трагичното, а работи единствено с ефекта на вътрешната статиката и абсурдната динамика на не-случването. Не-трагичното е хоризонтално грубо посочване на духовната ситуация на времето без осъзнаване и алтернатива.
И в спектакъла на Кирон Тейлър проблемът за вината не е разрешен. Вината е констатирана, но и двамата остават невинни, те са просто неспособни на етическо битие, те са отвъд доброто и злото - деца, които се раняват, но не могат да поемат отговорността на любовта. Шаблонът е в контрираното достигане до неразрешимостта на ситуацията, в леко достъпния извод, който някак обезценява и обезцветява цялата стремителна задъханост на представлението, неговата виртуозна вариативност с метафоричните знаци, актьорско вдъхновение и техническа безпогрешност. Защото “Двама на вечеря за двама” е наистина прекрасно доказателство за възможностите и естетическия потенциал на физическия театър и опитът му да обособи някаква специфична художествена изразност, която да се превърне в актуална рефлексия на епохата след смъртта на изкуствата “post mortem artеs”, във времето на естетика без етика, на трогателно без трагично. Въпреки че почти през цялото време публиката избухва във смях, общото настроение на спектакъла не е радостно, комичното е прикритие за безнадеждността, мимикрия на невъзможния катарзис.
От друга страна спектакълът поставя и проблема за способността на типичния словесен театър, да се домогва до същинския парадокс на съвременното битие и още повече на способността на думите да заговарят същността и да я излъчват в актуалния сценичен контекст. Физическият театър отработва психическата реалност в тъканта на самото тялото, колизиите през единствената наличност – плътта, разбирайки психо-соматичнато единство като разкодиране чрез движение. Тялото на духа, движенията са следствия от вътрешни състояния и те могат по-добре да говорят за това, отколкото думите. Духовната несъвместимост има чисто физически параметри – постановката търси в движението онази искра неконтролируема емоция, която подсказва цялата натрупана история.
Сякаш етическата индиферентност на човека, отсъствието на ценности, подготвили и неспособността за любов, довели отношенията мъж-жена да съществуват само на консумативно равнище, са и причина за отказа от словесност. Словото е някакъв предпоставен етос, думите са отношение и оценка, още с произнасянето си. Загубата на валидност при комуникацията, с което не случайно се заиграва спектакъла, които оставя думите да бъдат единствено повърхности и огледала за неразбирането и не сближаването, търси тялото като единственото основание на реалността. Защото човекът днес е доведен до състояние да се съмнява дали изобщо съществува, и ако не беше тежестта на собственото му тяло, той не би се разпознавал. Тялото е трезвост в пълното екзистенциално безумие, в което е захвърлен.
Мъжът и жената от спектакъла са деца неприсвоили своя свят, инфантилни и затова лишени от отговорност пред собствената си същност. Но Любовта се случва само в аспекта на отговорност и грижа, а не на съперничество, борба за надмощие и егоистична вражда. Затова и храната е призована като полифонична метафора, която ще отгърне истината за това как мъжът и жената се разкъсват в тясната кухня-кутия на собствения си свят и каква ситуация на безпътност обитава днес личността. Баналното спасява света и човека, защото е близко до същността, а изкуството знае как да покаже небичайната сила на обичайното.
