Петър ПЛАМЕНОВ
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Има нещо, което ни дава енергия, което ни вдъхновява и топли и то не е от материално естество, нито може да се окачестви и оцени по мярата на пазара. Тъкмо за тази тайна на топлината вече шест години спектъкълът „Каквото направи дядо...”, дело на Нина Димитрова и Васил Василев – Зуека или иначе казано Театър “Кредо” на сцената на Театър 199 продължава да вънува и трогва, да провокира сърцето и ума, защото е посветен на откриването на истината за безрезервното доверие в любовта като непоклатима основа на смисъла на съществуванието.
Спектакълът има своята премиера през късната есен на 2005 година като част от 200-та годишнината на великия датски приказник Ханс Кристиан Андерсен и намира повод в една от късните Андерсенови приказки “Каквото направи дядо, все е добре”, сполучлива драматургична адаптация на Юрий Дачев. Действието не случайно е пренесено от жаркия летен ден сред зимните преспи. Снегът и студът, прекрасно и остроумно изобразени на сцената от пухкава бяла вата, са контрастни спрямо топлината на човешкото чувство и близостта. Пределно опростената история е наглед иронично-глуповата и истинското събитие е постепенното разкриване на нежността. Двама старци живеят в пределна нищета. Вече нямат нужда от немощния полски кон. Дядото отива да го продаде на пазара. Не случайно бравурната и шумна атмосфера на тържището е така силно заредена с ироничен привкус за напразна суета, а надлъгването напомня античната мисъл, че когато се отива на пазара човек трябва да помни, че сам отива да бъде излъган и по някакъв странен начин актуализира Сократовата духовитост: „Колко много неща от които нямам нужда!”. Именно тук изобретателността на театралния език на Нина и Зуека е във своя вихър само за няколко минути и при това със съвсем пестеливи средства те съумяват да внушат както сергийната пъстротия така и сложна емоционала гама от любопиство, хитрост и страст.
И така дядото най-напред заменя дръгливия кон за още по-стара крава, кравата за овца, овцата за гъска, гъската за кокошка, кокошката за чувал гнили ябълки и все за да достави удоволствие на своята мила бабичка, за да имат млекце и сиренце, вълна за чорапи, пух за възглавници, печена гъска за Мортенов ден или масчица, яйчица, щрудел... Чуждестранни търговци се учудват на чистосърдечната наивност на стареца, граничеща с пълно безумие и се обзалагат с него на торба жълтици, че когато жена му разбере за случилото се ще го натупа добре, а дядото настоява, че не само няма да го гълчи, но дори ще го целуне и ще възкликне: “Каквото направи дядо, все е добре!”. Бабата прави точно това и те спечелват златото.
Двамата актьори са виртуозни в перипетиите към щастливия край на историята, играта им е увличаща и вдъхновена. Декорът, костюмите, реквизитът всичко е от бяла вата; усещането за хлад, уют и време е умело предадено чрез осветлението. Театърът на Нина и Зуека е възхитителна смесица между чисто драматични и кукловодски техники. Играе се с всичко, нищо не остава мъртво и неодухотворено. От всичко се сътворява функционален предмет, гради се образ, въвлечен в действието. Конят се “ражда” от шапката, одеалото и щеките, кравата от торбата, от нея овцата, кошницата става гъска и кокошка, шейната пък ту е къщичка, ту топла печка, ту светещ прозорец в далечината или искрящо имане. В мизансцена, свързан с преобразованията на реквизита и пространството, няма излишни движения, всичко е удивително компактно. Динамиката на спектакъла се гради от ритъма на отделните разговори между дядото и търговците. Изобретателните оригинални метаморфози, диалога между актьор и оживяващия, надарен с характер куклен образ, са изпълнени с хитроумна ирония и весели закачки. Те спасяват от монотонната линия замени и разказват забавно за криволичещия път на близостта. Димитрова в ролята на бабата и всички търговци, играе уверено с глас и облик; всеки път по нов начин се учудва на глуповатия старец, а известното съжаление в тембъра на финала при узнаването за разните замени е съчетан с нови каскади от възгласи на доволство.
Това е театър в ренесансов смисъл, в който се чува отглас от комедия дел`арте, театър на веселието, където всичко носи свой живот; но и на задълбоченото послание излъчено чрез радостта. Тук “поуката” е постигната по чисто постмодерен начин, посредством съчетаването на отделните фрагменти, често пъти самостоятелни със силата на скечова завършеност, в една по-голяма история. Така са съчетани две нива на разказване – едното на конкретните случки, на буквалната действителност, а другото на големия разказ на Любовта, изразен в един символен език и съчетани накрая в целувката между двамата, научили най-ценния урок на живота умението да обичаш и непрестанно да се сближаваш с някого действително.
Спектакълът се заиграва и със ситуацията, в която поставя зрителския поглед, принуден да се лута по ръба между усещането за свежестта на детското представление и тънката нюансировка на “вътрешното събитие”, нуждаещо се от тренирания, натрупал опит взор на възрастния, познаващ лабиринтите и клопките на близостта. Нина и Зуека забавно и заразително изразяват факта, че няма по-голяма ценност от безкрайното доверие в човека, когото обичаш, но и няма по-трудно богатство. Натрупваното с години може да се прахоса за миг.
Златото, което ощастливява старците е награда за онази мъдрост, която съхранява и укрепва тяхната любов. Трогателното заслепение на бабата, глупостта на стареца са осветени от една висша мъдрост – тази на любовта, тя превръща наивността им в проницателен разум. Двамата притежават драгоценно съкровище - истинското доверие и не е учудващо, че то може да се превърне в имущество жълтици. Ироничният тон от артистите е гъвкаво заменен от умилението пред топлината на чувствата, от един възвишен глас. Приказката се е осъществила отново. Така простичкото послание на театър “Кредо”, че за човека любовта и щастието са по-големи изпитания от бедността и зимните несгоди, но и по-ценни от всичко останало, отново вдъхва надежда и припомня ролята на изкуството в живата ни, а именно да ни прави по-осъзнати и по-способни на щастие същества. Показва, че приказното в нашия свят все още е възможно, макар и прикрито под дебелите пластове ненужна суета и иронична горчилка.
