Цветът подпомага и насища графичната инвенция като я пренася на ново ниво. В центъра на композицията е неправилно ромбовидно простраство, което сякаш плува над повърхността на изображението и дори оставя някаква сянка под себе си. Отдолу клокочи синьо пространство от рафинирано графитено кобалтово до тюркоазено. Въпреки абстракната обобщеност обръзът все пак напомня за полетяло хвърчило, съблазнено от висините.

Цветът засилва колизията, но и винаги напомня за алтернативите за противоречието, говори за съзвучието и съотвествията на началата, за привличането и оттласкването. Художникът избира един банален, но и много силен контраст между плътно синьо и богато топло жълто, като прехода е тяхното свързване – едно тревно зелено, постепенно стигащо до електрикова сдържаност. Цветовете в своята контранстост обаче взаимно се търсят и подсилват – толината в жълтото е интензифицирана от хладината на синьото, неговата мека и ласкава близост е още по-осезаема на фона на почти несетивната дълбочана в синьото, което винаги говори за безпределността на далечното. Зеленото от своя страна е уравновесен и щедър цвят, който дава утеха, който намира средината, жизнената мяра.  

В тази работа на Калинов, чиито стил е в някакъв аспект търсене-натъкване на чистите и почти архетипални състояния на духа, които се оказват прозрения колкото за субективната ситуация, толкова и за матрицата на самото битие, баграта присъства именно като ясен обертон на хармонията, която не е омофония, а напротив контрапунктно пълнозвучие от различни начала.

Цветът също както линията е космическа метафора, в него нашето „как” се появява като зрима емоция, като психологическа обагреност.  Той е някаво явно откровение на подсъзнателното някаъв вариативен, но близък и понятиен символ. Цветът е повече от импулс и възхита, той е израз на човешкото рабиране за скритата субективна сила вътре в нас и за неизявения смисъл вън в мирозданието.