Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Един поет цели седем години се отдал да довършва хайку стихотворение за разцъфнали вишни – ту махал, ту прибавял нещо – ставало или твърде игриво, или твърде натъжавало, каквото и да се получило не оставал наистина доволен и ден след ден настойчиво го пренаписвал.
Пишел ли пишел все същото стихотворение, то упорито му се изплъзвало в последния момент и така въпреки старанието си изтерзания човек, никога не успявал да успокои четчицата си с туш.
И така докато една пролет застанал тревожен пред удивително красиво дърво отрупано в цвят, та чак не се виждали клонките – сякаш цветът вибрирал във въздуха. Тогава свенлива девойка се приближила и му подарила едно отронило се цветче:
- Никога не съм виждала някой така влюбено да гледа, така да се радва и скърби във възхитата си – багодаря ви!
И произнесла следното стихотворение:
Знам цветът ще падне
и все пак
вярвам че е вечен
и все пак
вярвам че е вечен
След което спокойно се отдалечила безмълвно.
Поетът добре разбрал думите й и прошепнал:
Подари ми цвете
след три дни повехна
цял живот до мен цъфти
