Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

 

 

Първи речник у нас, посветен на стихосложението и спецификата на мерената реч. Досега стиховедски термини са били включвани в общите речници по теория на литературата - в ограничен брой и кратък обем на статиите. Речникът на София Филипова съдържа повече от 300 стиховедски термина, представени в обширни статии, богато илюстрирани с примери от българската и руска лирика.

Речникът е предназначен за ученици, студенти филолози, преподаватели по литература, поети, преводачи, както и за всеки, който се интересува от стихознанието.

 

 

Всички изгонени от Рая на литературознанието литератори, всички прокълнати критически души са запратени в десетия кръг на един странен и ад – адът на писането на речник. Отдавна е известно, още от времето на двамата братя Якоб и Вилхем Грим (започнали най-големия речник на немския език), че едно от най-страховитите проклятия в литературните среди звучи приблизително така: „Проклинам те цял живот да пишеш речник! Амин!!!”. Истината за силата на това проклятие обаче лежи в греховете на жаждата за знание, съблазните на любопитството и непреклонността на духа, който смята, че е способен да провиди ред там, където наглед цари хаос от кипящо многообразие.

 

 

 

За съжаление трябва да потвърдим, че София Филипова не само носи това проклятие, не само е обладана от греховете на жаждата, но е превърнала неблагодарната речникова участ в благословия на своята съдба. И ако се отклоним от артистичния шарж на въведението, трябва да признаем, че съществува талант да се напипва културната необходимост, да се долавят празнините в научната сфера. Наистина да се състави авторски Речник по стихозание, в епоха когато речниковото писане е по-скоро дело на лексикографските институти, на колективното усилие, е допълнителна дързост и предизвикателство към институционализирането на познанието. Величаната на постигнатото обаче показва, че в последна сметка именно отделната личност и нейното отношение към матрериала, помагат той да бъде осмислен в нова светлина.

 

 

 

Самото обособяване на проблематиката предполага по-задълбочен поглед и по-свободен ракурс към феномена на стиховата реч и нейните формални и съдържателни специфики. Речникът по стихознание попълва едно чувствително и значещо отсъствие в родната ни литературознание и в това е неговото нагледно първенство. Но вътрешният принос е много по-значим – той е провокатор на ментална интенция. Със своя дефинитивен талант София Филипова успява да концентрира резпръснатите идеи и да им придаде завършеност и енциклопедична безпристрасност.

 

Знанието не е егоцентрично, знанието копнее да бъде споделено, да се превръне в диалогична среда, пораждаща истината. Хората побеждават случайността и безсмилието единствено като предават от поколение на поколение своето знание, своята духовна устременост. Речникът като че ли винаги възниква от две противоречиви наглед енергии – едната творческа, усилваща любопитството, изявяваща лчиния темперамент и интерес и до голяма степен субективна, а другата безпристрастна, обективна, системотворческа, хладно-логина и отдадена на диахронната достоверност.

 

 

 

Но както пише Хорхе Луис Борхес в предговора на "El otro, el mismo": "Често се забравя, че (речниците) са добре сглобени изкуствени хранилища, възникнали след езиците, за които дават дефиниции. Корените на езика са от ирационално, дори магическо естество."

 

Научният интерес на София Филипова е обемен и задълбочен – той прониква до най-дълбоките историографски и изворови дълбини, без обаче да се обезличи, а напротив търси диалог, за да се открои самата пластика на стиховедческата мисъл у нас и тя да бъде състнесена със световните достижения на Р. Якобсон, Ю. Лотман, Р. Барт, Томашевски и т.н. Филпова продължава, наложената от повече от 150 години традиция в родното ни стихознание на сравняване с руската изследователска линия, поради самата езикова специфика на славянската стихова метрика, като опозиция на западно-европейския немски модел, изхождащ от Хердер и Хумболт.

 

 

Но от друга страна като изследовател тя открива оригинална систематична линия, чиято цел е да се открои спецификата на „лирическото начало” веднъж във формален аспект – метрика, рима, строфична организация и втори път, което е и един от най-значимите приноси на речника, в съдържателен аспект като рефлексия върху „поетичното” и „поетическото” в стила, в другите видове и жанрове, които не са чисто лирически. И ако първото издание на речника е пуристко, то настоящето добавя отколо 50 нови статии или повече от 100 допълнителни страници, посветени тъкмо на този съдържателен план.

 

Спецификата на дефиницията е да се изведе най-точното, характерното, основното – „видообразуващата отлика”, да се очертае най-общото в специфичните за предмета признаци, така че той да придобие ментална яснота и кохерентна пориозност. Даването на дефиниция е осъзнаването на различието и инвариантността, където най-точното е и най-общото – това е най-точното, но и малкото познание – дисциплинирано от речниковата лаконичност. Филипова притежава дар за дефиниции като едновременно обобщава традиционното схващане, но и го извежда не рядко на ново ниво. Както е в емблематичната статия за Римата, която може да се превърне в структура за самостоятелно изследване на функциите и употребите й. Стилът на изложението е висок, но в никакъв случай не е лишен от литературна пластичност. Примерите, илюстриращи стиховите понятия, приведени в речника са селектирани по безкомпромисен в художествено отношение критерии, който се позвава на безспорните класически образци, но и със същата мяра открива емблематичните тенденции в съвременната и нова българска литература.

 

 

Колкото и странно да изглежда Речникът е и своеобразна антология на постиженията на българската литературна наука – диалогизира се с всички значими учени като Н. Георгиев, Б. Златанов, Р. Кунчева и т.н.; както и на художествените върхове на националната ни поезия – сред пантеона на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Далчев са и имената на Ал. Геров, Б. Христов, Р. Ралин, Ал. Вутимски, В. Петров, Г. Билярска и т.н като по този начин, подсказва характера и темперамента, съдбата и естетическато чувство на българския творец.

 

 

Онова, което трабва да се подчертае е ясният критерии при селекцията на понятията и тематичния обхват, високият художествен вкус спрямо изворовия материал, удивителната ерудираност и задълбоченост на теоретичното обосноваване, както и не на последно място премерения стилистичен темп на дефинитивния дискурс. Речникът е ценностен компендиум и негов предмет е тъкмо открояването и извеждането на цеността и нейния смисъл – в случая на лириката и на нейния начин да изразява света, да постига флуидната менливост на съществуванието. А ценността веднъж е израз на отношението на човека към света и втори път рефлексивно самоосъзнаване на собствената роля на човека като същество, даващо и постигащо смисъл.

 

 

 

Нашата епоха е фрагметарна, обречена на мигновеното. Речникът е специфична картина-мозайка, фасетъчно постигане-припомняне на цялото. Удачността на речниковото като жанр се дължи на фрагментарността и мигновеността, на краткостта и бързия ефект от сдобиването с познание. Адекватност, която превръща лаконизма и информацията в залог за успех, едно имплицитно обобщаване на съвременият начин на мислене и съществуване, на методите на оценяване и оцелостяване на разпръснатото като ред през точност – отвореност и достоверност. Величието и нищетата на настоящето е, че информацията тържествува над смисъла, докато речникът дисциплинира знанието, за да открие един относително възможен завършен смисъл. А подобни лични речници като Речника по стихознание на София Филипова ни показват как личната страст се превръща в откровение за това как се извлича и осъществява смисъл.

 

 

Споделям твърдението на Умберто Еко, че ако енциклопедията е преди всичко неподреденото необятно множество от белези, речниковите подредби са моментните и практически полезни йерархически преоценки на тези енциклопедии. Речникът е не само ценностно ориентиран, той излъчва и генерира смисъл от самата систематизация, от йерархичната субординация и експлицирането на връзките между явленията.

 

 

Речникът притежава в себе си идеята за пойезис, за поетично проникване - в него безкрайното, се дисциплинара от крайното, става обозримо, така достига до проясняване, до разбиране и споделимост.

 

 

От друга страна деконструктивизмът на Дерида, разобличава речника като замаскирана енциклопедия, която „най-лесно онагледява идеята за безкрайния семиозис”, защото работата с него не прави нищо друго, освен да ни отпраща от дума към дума и така до безкрай – една несекваща игра на образи и отражения. По този начин и речникът се оказва не повече от конструкт, от „пойезис” – творчество, от теоретично въображение, научна измислица, призвана да ни спасява, да задава илюзии и умопостижимости или поне да ни утешава, че сме способни да привидим ред в хаоса, смисъл в безсмислието и да надмогнем страховитата случайност. Но с пълно право можем да отнесем думите на Мирча Елиаде, когато говори за възраждането на символизма, към речниковата страст на нашето време, това е една възможност за „спасение на съвремения човек от културния му провинциализъм”.

 

 

 

• За илюстрации към материала са използвани репродукции и фотоси, посветени на старогръцката поетеса Сафо;

---