Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Не е лесно да се води разговор за поезията, за превода, за значението на словото и на словесността в нашия свят, който страда от недоверие към нематериалното, от страх към всичко, което не може да се измери и остойности с критериите на капитала. Затова пък всеки диалог, посветен на ценностите неминуемо е опълчаве срещу еднозначността на лесните отговори за света, срещу уж непоклатимите порядки на пазарните йерархии.

В настоящото интервю ще ви срещна с един художник Владимир Морзоханов, който се е отдал не само на стихията на живопистта, но и на потоците на словото; който е разпознал в лицето на един поет Арсений Тарковски свой духовен събрат, вечен събеседник, с когото да разговаря за трудните, неразрешими противоречия на съществуването, да споделя откровенията на прозренията – един „вечен спътник”, ако перифразирам пресполучливата формулировка на Д. Мережковски, превърнала се в заглавие на книгата, посветена на онези духове на велики човеци и мислители, които през вечността на времената и през многоликите дни на целия ни живот, ни съпътстват, за да бъдат най-близко до нас, до истината за нашия живот. Поезията на Тарковски за Владимир Морзуханов е жив събеседник, близостта е основана на общо светоусещане, на сходното отношение към ценостите и правдата, към смисъла на изкуството.

Поводът за нашия разговор е излизането на дълго подготвяния представителен сборник с преводи от руски на лириката на Тарковски, от издателство „Ерго” в луксозно двуезично издание със заглавие „Самосъзнаваща душа“, в поредицата „Събеседници”. В книгата като илюстрации Морзоханов, предлага репродукции на няколко свои живописни и графични творби, който са инкорпороирани подходящо в текста и подчертават усещането, че това книжно тяло е събеседване, дружески диалог, дълго очаквана среща.

Владимир Морзоханов (1963), роден и живее в София. Член е на СБХ, от 1983 г. редовно участва в неговите общи годишни изложби. През 2008 г. прави самостоятелна ретроспектива „Самосъзнаваща душа” в галерия „Арте” София. Включва успешо се в кураторски проекти като: „Мъжкото тяло” и „Мъжкото тяло ІІ” на Румяна Константинова, както и в проекта: „Портрети на бежанки” на центъра за етнически изследвания CERMES. Негови творби са част от колекциите съвременно българско изкуство на НХГ, на галериите в страната: Пловдив, Добрич, Търговище, Габрово, както и са обект на частни колекции в Сащ, Русия, Германия, Швейцария, Гърция и др. Творческите му търсения са в областта на портрета, голото тяло, натюрморта, алегоричната живопис и пейзажа. Освен с маслена живописна техника се изявява и в полето на графиката и рисунката с молив. 

Няма да скрия, че отивам в дома на Владимир Морзоханов не само като журналист, но и като приятел, познаваме се вече близо десет години, но днес се опитвам да погледна на работата му от нов ракурс, да питам, без непрекъснато да си припомням, че се досещам, заради приятелството ни, за много от трудностите, с които всеки човек на изкуството и културата се сблъсква в опитите си да противостои на сляпата ситуация на кризата, чрез която оправдаваме както нравственото, така и емоционалното си опошляване. Трудностите, които изпиват енергията, обезсърчават духа и събуждат демоните на скептицизма. Кому ли е нужна поезията и изкуството днес, не са ли те просто брегове на утехата, мигове спасение, на обреченото. Ето защо влизаики в дома на художника и преводач, преизпълнен с лавици книги и картини по стените, вдъхвайки насладата на тръпчивия терпентинов дъх се опитвам да задавам въпросите си без пристрастие, а разговорът да е за мъдростта и доволството от поезията, а не за огорченията на злабодневното. 

- Защо и как обикнахте поезията на Арсений Тарковски и как се решихте да я преведете? Откъде ви дойде сила да се подложите на такова изпитание като преводаческата дисциплина и кое беше онова, което ви водеше?

- Аз почти нищо не знаех за него като личност, дълго време нищо не ми беше известно за биографията му, бизостта е по-скоро общото вълнение и усещане за света. Всъщност стиховете на Тарковски ме придружаваха още от първите години на собственото ми самосъзнаване. Първата среща беше чрез филма на сина му Андрей „Огледало”, където Арсений сам чете свои стихове..., беше като при любовта от пръв поглед. Скоро след това си купих случайно отнякъде негова стихосбирка. Оттогава непрекъснато я носех в училищната си раница и я четях едва ли не навсякъде. Сякаш не е имало момент, в който да реша да превеждам за другите, правех го за себе си и за най-близките, но те бяха достатъчно упорити да ме насърчават и подкукоросват да продължавам.

- Изкуства като поезия и кино са несводими едно до друго, но все пак изкушаващо е да ви попитам кого предпочитате бащата Арсений или сина Андрей, какво е общото и различното помежду им? Не е ли тъкмо онова специфично усещане за време, което прекрачва от безсмислието на външната илюзорност към вътрешната вечност и неизменост?

- Безспорно двамата са много близки и бащата оказва осезателно влияние върху сина, но как ли би могло да бъде иначе. Те споделят някакъв близък, ако не общ, мироглед, сетивно усещане, ценностна система, но ги изразяват в различни изкуства. Стиховете на бащата са ключове към посланията на сина, освен в „Огледалото”, синът използва едно от ранните стихотворения на Арсений в „Жертвоприношение”: „Стадото блее и се суети”, и още в „Сталкер” и „Носталгия”. Не малко от поетиката на Андрей вниманието към пейзажа, усещането за живота в растителността - дървета, храсти, треви, ветрове са с лирическа окраска и сякаш са препратки към поезията на бащата; и да в тях наистина лежи онази гледна точка откъм вечното, а не откъм временото. Целта обаче на стиховете е да се подчертае живота, вътрешния живот и това ми се струва, че е основното.

- Лириката на Тарковски сякаш преди всичко е лирика на ценностите. Нейният основен патос е да бъде доловено и откроено най-важното, същностносто в живота като бъде изразено ясно и достъпно, а това всъщност е домогване до едно изстрадано прозрение за най-дълбоките ценности. Кои са най-важните за Тарковски цености според вас, защото както е известно преводът е и най-задълбочения прочит?

- Такъв въпрос е достатъчно труден - веднъж, защото да се изведат словесно ценостите е трудно, и втори път защото винаги проблемът остава някак неразрешен. Да си призная и мен ме гризе този въпрос, и то не рядко и колкото пъти се опитам да му дам отговор, все отговарям приблизително, но пък и не съм съгласен, че е въпрос без отговор, там е трудното. 

- Нали в ядката се крие плода. Когато се пита за цеността се пита за смисъла, за човешката оценка, за способността да се защитава личнаото прозрение и сила – така че въпросът деиствително е труден, но и напълно наложетелен, тъй като е част от вътрешното движение на тази поезия. Тя е пронизана от едно респектиращо с достойнството си упоство, упорство да бъдеш – не е ли така?!

- Знаете ли, ще ви отговоря много простичко. Опитвайки се да намеря в себе си отговор на това питане, така избрах заглавието на сборника, от един стих на самия Тарковски – „Самосъзнаваща душа”. Мисля, че тук се корени същността на неговата лирика, на неговата работа като поет - упорството да осъществиш себе си не само като поет, но и като личност, упорствайки не в друго, а в това животът да бъде пълноценен. Но какво всъщност е пълноценния живот – това е животът на душата, да се живее с душата. 

- У Тарковски сякаш има едно специфично недоволство от несъвършенството на сетивата, но пък то е не води до презрение към тялото, защо е така? Будността, осъзнатостта, яснотата отвътре това ли е животът на душата, вътрешния живот? 

- Животът на душата като че ли е именно в способността на душата, в степента на съпреживяване на света – от една страна недоволството от несъвършенството на сетивата, а от друга осъзнаването на невъзможността за пълно сливане със законите на Вселената, както казва на едно място: „с половин зрение виждаж, с четвърт слух чувах”, но поезията се догажда за съзвучието, за принципа на закона и в това е нейната роля, тя дава плът на неуловимия иначе живот на душата. Самосъзнаващата се душа е живеещата, прозираща душа. Осъзнаването на ограниченията за съпреживяване на света дава онази отговорност пред съществуващото, което май е доброто, откъдето и произтичащото от нея удовлетворение, че все пак в реалността на тези сетива физически и душевни, човек може да бъде част от света, и то част, която да не е деструктивна. Животът се оказва е преди всичсо съзидателност, участие, съучастие. 

 - Човекът на Тарковски като че ли не приема революцията като механизъм в историческото развитие, а по-скоро разбира, че единственият начин да се противостои на злото ефективно е чрез личния пример – високия вътрешен образец на собствената мяра и постигането на вътрешна хармония – човек сам подрежда себе си и така преподрежда и космоса – споделяте ли подобно становище? 
- Нагласата на Тарковски е съзидателна и ако се отдалечим от всяка реторика, мнозина поети са се хвърляли в страстта на разрушението, къде от служба на „идеала”, къде просто от зле прикрито желание да разчистят пространство около в себе си - футуристи, сюрреалисти, дадаисти и всякакви подобни, но Тарковски напротив той е домостроител, той се опива да укрепи човешкото. 

- В цялостното му присъствие не само в контекста на своето време, а като фигура на поет, се излъчва някакво класическо спокостивие и достойнство. Може ли с този факт да се обясни и спецификата на формата и стила на лириката му сродна с класическите образци?

- В предговора към неосъщественото издание на своята стихосбирка от 1945-та той е категоричен, че не търси никаква връзка с модернистките течения. Тарковски не се е съмнявал в авторитета на своя дух, в автентичността на живота на своята душа, не е чувствал необходимост да обосновава по друг начин, освен чрез поезията си, своята автентичност или оригиналност. Просто е правил каквото му се струвало, че е необходимо и редно. И ако се върнем към въпроса за ценностите, тази смирена, но и твърда в себе си самоувереност е един подстъп към възможен отговор. Спокойствието не идва от другаде, а може би най-вече от копнежа за възможното изразяване на живота на душата, от сублимирането. Този живот е качествено различен от ежедневния и по своята интензивност и по своята възвишеност, той надхвърля, но никога не губи от своя хоризонт действителното. Поезията е въздигане на душата нагоре без други възбудители, изотвътре, отсамосебеси, по собствената й сила и устрем, въздигане, постигнато не по изкуствен начин, а естествено. 

- Следователно Поезията за Тарковски е естествено състояние на духа?!

- Да и затова тази поезия е толкова музикална, така формално завършена в себе си и толкова непосредствена и естетвена, лишена от преднамерени жестове и външни ефекти. Той просто не се удовлетворява от житейската проза; знае, че се живее не само с храна, но и с душа, че хората имат душа, която поезията трябва да насища.

- Знае се, че Тарковски не се свенил да взаимства мотиви от тук и там, кои според вас са неговите „събеседници”, кои поети оказват влияние върху вкуса и поезията му?

- Навярно намеквате за някои общи мотиви, образи и дори словесни формулировки с Манделщам. Да, той не винаги ги указва, но е и факт, че така ги усвоява, че собствената му оригиналност ги превръща в лични откровения. А иначе е бил особено впечатлен от фигурата на Григорий Сковорода – украински поет, композитор и религиозен мислител, от Пушкин и Гьоте, не на последно място от Баратински, Манделщам и Ахматова. Той мисли себе си като неразпознат, както откровено признава в сонета, посветен на Анна Ахматова „от себе си неразпознат” – другите, поезията на тези „близки”, помага за разпознаването - лично и емоционално, както и за ориентирането в битието изобщо. Ахматова веднъж казва за него: „Той единствен от съвременните поети е докрай свой автентичен”...

- Тарковски е бил великолепен преводач от грузински, туркменски и киргизки, знае се, че и до днес неговите преводи са ненадминати по стил и прецизност, какво е тяхното значение сега?

- Вярно е, че на неговата работа такива забележителни автори като Махтумкули, Кемине, Молланепес и Абу-л-Ала ал-Маари, чието значение е от световен мащаб, до голяма степен се е основало на преводаческите му усилия. Знаете ли и един любопитен факт, че през 1949 г. му се е наложило да превежда и младежките стихове на Сталин, по повод честването на 70-годишнината на „бащата на народа”, но когато Сталин научава за това, сам отменя проекта - все пак сторило му се е недостойно тези романтични стихове да излязат на бял свят, вероятно тогава са били унищожени.

- Хитлер е рисувал, Сталин е писал поезия, но това не им е попречило да се превърнат в чудовища. У Тарковски ценността се постига и осъзнава чрез поезията, която указва точната човешка мяра, но въпросът е как се остойностява, как се постига ценността - въпрос най-вече за смисъла, който е чисто човешка работа. Какъв е смисълът на поезията днес?

- Кое е ценното? - за това е нужна бистра глава. Сигурен съм, че логически необорим отговор и математическа стойност не биха свършили работа. Надявам се, че смисълът на духовните занимания е следствие от заложената в човешката природа потребност от духовен живот, неговите форми се променят, но същността му остава същата, да държи душата будна.

- Днес обаче има пренебрежение към всичко това и то се корени като че ли в отдалечаването от вътрешния живот, защо става така?

- Защото в самите нас има някакво тежнение към разруха, накаква необяснимо пренебрежение към най-важното, а деградирането е много лесно...

- Разрушението е неморално, дори само защото е толкова лесно, може би ние сами позволяваме да се разруши това, което прави човека човек – поезията винаги е била опит за намиране на опора, за спасение – не е ли така и за Тарковски?

- Безспорно и още едно много важно нещо – човек е длъжен да търси онова, което го въздига, поезията помага за това.

- Как противостоите на кризата, на рухването на ценностите?

- Човек може да се опълчва само чрез това, което прави и как го прави. Аз се старая да го правя по най-добрия начин. Старая се да не изневерявам на критериите си, да защитавам чрез тях ценостите, които смятам за важни. Не е нужно да се правят компромиси за публика и популярност – самовзискателността е вече отхвърляне на ненужното.

Ницше казва, че едно от най-големите удоволствия на света е разговорът – разговорът за поезията от своя страна пък е опит думите отново да придобият изгубеното си правото - да бъдат събития. Новият превод на Владимир Морзуханов на стиховете на Арсений Тарковски е нов повод за среща със света и мирогледа на един мъдър човек, но и още един повод за наслада. Достойнството на всеки превод е опитът между езиците и световете да се създават мостове, където духът свободно да се рее. Може би в това е цялото усилие на изкуството да събужда душата, да я държи будна и да помага на човека да се въздига, за да може да живее като човек. 

* За илюстрации към статията са използвани репродукции на творби от Владимир Морзуханов и снимки от Петър Пламенов;