Едните предлагат меморандум за управление, другите ги обвиняват в "делкане" на министерства и регулатори.
Вторите вдигат мизата като предлагат ненаписано все още коалиционно споразумение, а първите ги критикуват, че изместват фокуса върху разпределение на министерски кресла.
Политическите разговори около ротацията в управлението биха били изключително интересни и напрегнати, ако на всички вече не ни беше дошло до гуша от подобни властови игри.
Между 2021 г. и 2023 г. България премина пет пъти през парламентарни избори, а сега изглежда, че ГЕРБ и ПП-ДБ са готови да ни изпратят на следващи.
Повечето анализатори отбелязват, че двете формации все пак започват да гравитират около идеята за преговори, които да уточнят параметрите на общото управление.
Въпреки това от коментарите, които излизат от лидерите Бойко Борисов и Кирил Петков, от включванията на иначе неучастващите ДПС и от общия остър тон на взаимни нападки можем да съдим, че дори да има настроение за разговори, съвсем не означава, че те ще бъдат леки.
Наскоро писах, че политиката на враговете умира и това е неизбежно - че партиите у нас и техните лидери в един момент ще осъзнаят, че постоянната конфронтация не води до нищо добро в общ план, а само отблъсква избирателите.
И че ротацията в правителството не трябва да бъде поставяна под въпрос, защото всички имат твърде много за губене.
Защо обаче? Кому е нужно и какво имат да делят участниците в мнозинството?
Беше очаквано ротацията да предизвика сериозни разговори и дори спорове между ГЕРБ и ПП-ДБ.
От една страна, партията на Борисов продължава да твърди, че разполага само с един вицепремиер в сегашното управление, докато градските демократи отричат и ясно намекват, че Мария Габриел и лидерът на ГЕРБ са посочвали свои хора като зам.-министри и областни управители.
Съответно едните твърдят, че сега нещата трябва да се обърнат и да имат повече министри, докато другите заявяват, че след промяната трябва да е ясно кой на кого е министър, за да може всеки да си носи отговорност.
Очевидно е, че ГЕРБ ще искат да поемат колкото се може повече и по-ключови министерства, докато ПП-ДБ - да запазят контрола си над възможно най-много позиции.
Още в самото начало ябълката на раздора се оказа външното министерство.
В очите на мнозина това е странен обект за такава вражда, но това, което не трябва да се пропуска, е фактът, че външното министерство е "лицето" на България за пред чуждестранните партньори. Още повече, че противно на всички очаквания, българската дипломатическа машина е доста добре развита и работеща.
В глобален план светът минава през доста турбулентни времена, в които е важно да има сигурни и надеждни партньори. И именно това е полето на конкуренция между ГЕРБ и ПП във външнополитически план - кого западните страни ще възприемат като надеждният фактор в България. Съответно - с кого ще искат да работят.
Затова е и цялата активност на правителството във външната политика, силно критикувана от Борисов в последните дни. Затова и външният министър Мария Габриел е толкова ангажирана с посещения и визити. Затова и двете формации не се отказват от борбата къде да иде външното министерство.
Оттам нататък вече идва и разпределението на останалите министерства, включително това на отбраната, към което последните седмици Бойко Борисов започна да има доста сериозни критики.
Ангажираността с ценностите на НАТО и ЕС, помощта за Украйна, ярките изказвания срещу руската агресия - това е заявяване на позиции за външна употреба.
Темата за новите назначения в регулаторите също е от сериозна важност - ПП-ДБ твърдят, че искат там да има по-висока прозрачност при назначенията, за да се избегнат скандали, докато ГЕРБ и Борисов отговарят, че ПП вече са назначавали хора по непрозрачен начин.
Основната теза, лансирана от партията, а и от ДПС, е, че ПП-ДБ искат да се направи своеобразно "парцелиране" на регулаторните органи по партии.
Нещо, което градските демократи категорично отричат, сочейки примери за проблемни назначения на позиции като главен прокурор или в Комисията за защита на конкуренцията.
Към момента обаче силите между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ не изглеждат особено изравнени. И основна причина за това е ДПС.
ГЕРБ и ДПС видимо се намират в добри отношения, като двете партии действат в завиден синхрон.
Именно това до голяма степен поставя и ГЕРБ в силната позиция. Те излязоха от изолацията, в която бяха поставени през 2021 г., и сега имат дори алтернатива на сегашното управление.
В рамките на този парламент депутатите им заедно с тези на ДПС са само 105, като дори присъединяването на "Има такъв народ" не е достатъчно за сформиране на мнозинство.
Но при едни следващи парламентарни избори е много вероятно ГЕРБ и ДПС да увеличат общата си тежест в парламента за сметка на почти сигурно намаляване на подкрепата за ПП-ДБ.
В такъв сценарий дори и да не им достигат все още депутати за мнозинство, ще е потенциално по-лесно да вземат друг младши партньор (например ИТН), който би им създавал по-малко главоболия.
Въпросът обаче е, че този вариант все още оперира с твърде много "потенциално", "евентуално" и "почти сигурно", за да е наистина валидна опция.
Вместо това за ГЕРБ в момента далеч по-добрата опция е да използват този коз, за да принудят ПП-ДБ да се откажат от част от претенциите си и да ги превърнат в младши партньор в една типична коалиция.
И по този начин градските демократи да се обезличат така, както едно време се обезличиха патриотичните ВМРО и НФСБ.
Не трябва да подценяваме все пак ПП-ДБ, тъй като още самото създаване на кабинета "Денков" в този му вариант изглеждаше невъзможно, но се случи. Въпреки това градските демократи са изпаднали в доста сложна ситуация, в която трябва да отговарят на "огън" от множество страни и да се опитат да оправдаят редица противоречащи си очаквания.
Тази проблемна ситуация се засилва и от разследванията за "групи за влияние" в съдебната система, които разпалват недоволството в традиционния им електорат.
Затова и разговорите с ГЕРБ за определяне на формула за управление на страната със сигурност ще са тежки.
Въпросът в случая е къде ще бъде начертана границата на приемливия компромис - и от двете страни.
Продължавам напълно да вярвам в това, макар в момента нови избори да изглеждат също като вероятен завършек на цялата тази политическа драма. В дългосрочен план поставянето на конфронтацията пред работата няма да постигне нищо смислено за държавата, а само ще засили радикалните настроения.
