"Висящото кафе" е история, разказана от италианския поет и сценарист Тонино Гуера. Тя, по думите му, може да докара сълзи на всяко лице. Хората в Неапол предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша гореща напитка. Инициативата била толкова успешна, че се разширила и включила „висяща“ храна. Напуснала е границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят. Очевидно е защо - в нея има състрадание, човечност и достойнство, които балансират живота и дават усещане за съпричастност.
Историята за висящото кафе и висящия хляб бе разказана първо във фейсбук и вече има последователи. Много българи са склонни да плащат по два сандвича и да взимат един, да поръчват по две кафета и да пият едно с идеята заведенията, в които влизат, да нахранят човек в нужда. Независимо от подозрението и досадата, с която гледаме на просяците и хората в нужда.

От собствен опит обаче смятам, че инициативата за висящите сандвичи и кафета ще увисне във въздуха. Няма да видите мъже и жени като този от снимката да пият кафето си и да хапват в повечето български заведения. Най-много да го пият в пластмасови чаши пред вратата на заведението. Където, според собствениците, е мястото им. Може да се окаже, че вместо да подкрепим, да „разплачем“ идеята на жителите на Неапол, които влагат друг смисъл в жеста си – освен да нахраниш някой, да го направиш и достойно.

Заведенията у нас– и луксозните, че и някои тропс къщи гонят хора, като този от снимката. Нещо повече – заведенията нe ги пускат, дори, когато тези хора са поканени от някой, който ги е решил да се нахрани. Лично го изпитах, когато преди време реших да поканя на обяд жена и дете – българи, облечени сравнително чисто в тропс къщата на централна софийска улица. Тяхното работно място бе пред вратата на заведението -не особено чисто и в никакъв случай луксозно. Двамата разчитаха на хорското състрадание без да се натрапват особено. Не бяха шумни, просто бяха бедни.
От персонала ми отказаха да обслужат жената, независимо, че казах, че е мой гост. Не помогна и протеста ми, че това е дискриминация. Показах си журналистическата карта и двете ромки, които обядваха звучно на съседната маса, но и тези аргументи потънаха.
Управителят на заведението, който се появи заедно с една млада дама, ми заяви учтиво, но твърдо, че такава е политиката и е мое право да се оплача, където искам. Свидетели на този диалог, освен тази жена нямаше и не можех да разчитам, че персоналът ще ме подкрепи, ако се обърна към Комисията за защита от дискриминация.
Проблемът се реши с пластмасови кутии, от които жената трябваше да се нахрани пред заведението. И с усещането, че съм станала причина един човек и неговото дете да бъдат допълнително унизени. На подобна случка станах свидетел и във Виенското кафе.
Колеги обаче твърдят, че в американската верига Мак Доналдс не пъдели просяците, ако има кой да ги нахрани.
Затова си мисля, че ако тук ще се въвеждат висящи кафета и сандвичи , е добре да знаем в кои заведения можем да плащаме и да сме спокойни, че ще го правят, както трябва – без да унижават хората и без да им пробутват кафе втора цедка и сандвич с остатъци от онзи ден. Може да стане с отличителни знаци, например.