Св. Наум Преславско-Охридски бележит просветител
Навършват се 1150 години от рождението на презвитер Наум, ученика, сътрудника и продължителя на великото дело на равноапостолите Кирил и Методий, една от най-видните личности на средновековна България.
Син на "благородните си родители", Наум е израснал в Мизия (житиеписецът е употребил неофициалното име на България през цялото Средновековие, а по-вероятно - средновековното областно наименование на дн. Македония - Долна Мизия). Там се присъединил към Кирил и Методий, "Които тогава ходеха по цялата Българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха божественото писание, старото и новото, от елински (гръцки) език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език"; или към Методий по време на неговото управление на славянско княжество в дн. Източна Македония приблизително от 837 до 847 г., или към Константин-Кирил по време на неговата съдбоносна мисия сред българските славяни от поречието на Брегалница (дн. Североизточна Македония) от 855 до 859 г.
Известието на житиеписеца, че Наум е брат на Климент Охридски, повечето изследвачи приемат в духовен смисъл - че двамата са били най-близки съратници в голямата и продължителна борба за утвърждаване на славянобългарската просвета и книжнина. Изглежда истината е друга. Внимателният анализ на достигналите до нас факти не може да не доведе до убеждението, че може би действително Наум и Климент са били родни братя. Ролята на Наум, по-големия брат, по отношение на по-младия с десетина години и по-талантлив Климент (роден във втората половина на тридесетте години на IX в.), изумително напомня за нежните грижи и неотстъпната подкрепа на Методий спрямо Константин-Кирил.
И Наум, и Климент следват вярно Солунските братя, оказват им най-близка помощ и сътрудничество при мисиите им сред сънародниците им - българските славяни, при хазарите, моравците и панонците, "Вървейки с тях навред, та чак и до стария Рим".
След смъртта на Методий на 6 април 885 г. Наум вероятно е един от най-близките му ученици, които оказват помощ на Климент за бързото написване на Пространното житие на безсмъртния славянобългарски първоучител, за да го издигнат наред с по-рано написаното Пространно житие на Константин-Кирил като щит за опазване на трудовете и заветите на Светите братя сред западните славяни. Но усилията им са напразни. Обединеният съюз на немските феодали, католическото духовенство и предателите от Моравския княжески двор подлагат Кирило-Методиевото дело в Моравия и Панония на погром и унищожение.
Климентовият житиеписец съобщава, че подложените на гонения Кирило-Методиеви ученици "закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". Такива чувства и такъв стремеж са могли да изпитват само люде, изпаднали в беда в чужбина, към своето Отечество, от което навремето са тръгнали с любимите си учители по широкия свят.
За разлика от учениците моравци и панонци, които били хвърлени в тъмници или продадени в робство, а някои като Методиевия приемник Горазд и убити, Наум, Климент и Ангеларий, като български поданици, били насилствено прогонени от Моравия.
Добрали се със сетни сили до Белград, тримата мъченици били приети с голяма почит от боритаркана (според едно по-късно известие - княз Радислав) - българския военен и граждански управител на северозападните земи, като отдавна чакани гости.
Малко време се радвал княз Борис-Михаил на скъпите гости в столицата Плиска, донесли там светлината на Кирило-Методиевото дело, най-безценното съкровище на народ и държава. Отруденият Ангеларий набързо починал, а Климент след кратък отдих поел пътя към крайния югозапад на Българската земя, най-скоро освободените от византийското владичество територии, в които гръцкото културно и религиозно влияние на големите центрове Солун и Драч е било почти неотразимо. Висшите държавни интереси налагали по спешност да се създаде огнище на славянобългарска просвета и книжнина, за да се спаси българщината от гръко-византийските домогвания. По повелението и с щедрата помощ на княз Борис-Михаил, Климент създал в Девол (дн. несъществуващ град в южна Албания) просветно и книжовно средище.
Само Наум останал в североизточните български земи. И нему е била поставена аналогична задача. За да не се стигне до нежелано усложнение на отношенията с гръцките духовници в България и стоящата зад гърба им Византия, пак с помощта на мъдрия владетел Наум организирал славянобългарско просветно и книжовно средище за североизточните земи, но не в столицата Плиска, където била резиденцията на гръцкия архиепископ на България, а в близкото славянско селище Преслав (и Климент избрал за своята дейност не Лихнида, дн. Охрид, митрополитския център на югозападните земи, а Девол, град от същата епархия). По-младият Методиев ученик Константин Преславски съобщава, че да напише своето Учително евангелие го е подтикнал Наум. Това известие доказва, че ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище е бил именно презвитер Наум.
След блестящите изследвания на покойния наш учен проф. Иван Гълъбов в Залцбургския университет употребата на ненаучните понятия "Преславска книжовна школа" и "Охридска книжовна школа" повече няма оправдание, доколкото "школа" преди всичко означава обособеност, своеобразие, вътрешно автономно развитие. Проф. Ив. Гълъбов доказа много близкото сътрудничество между творците от Девол-Охрид и Преслав, при безспорното първенство и влияние на Велики Преслав, в който са работили такива колоси като презвитер Наум, епископ Константин Преславски, презвитер Йоан Екзарх, черноризец Докс (вж. Черноризец Храбър), презвитер Йоан, презвитер Григорий Мних, черноризец Тудор Доксов, княз Симеон и др., докато постиженията на Деволско-Охридското средище са дело само на едного Климента, макар и великан на духа и словото. Доколкото в Девол-Охрид и Преслав са процъфтявали не само просветата и книжнината, но и изобразителното и приложното изкуство, архитектурата, занаятите и т.н., за които проф. Н. Мавродинов доказа стиловото им единство през цялата епоха на Първото българско царство, независимо от незначителните местни отлики, научните понятия са "Деволско-Охридско културно средище" и "Преславско културно средище".
Наум е бил един от организаторите на съдбоносния Първи всебългарски църковно-народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., прогласил славянобългарския език за официален държавен и църковен език, въздигнал Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник - Симеон Велики.
Веднага след събора се пристъпило към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите. За пръв епископ на "български език" е бил въздигнат Климент - епископ на Дрембица (Дебърца) или Велика (планинската земя на север от Охрид), викарий (заместник) на Охридския митрополит грък. Вероятно поради напреднала възраст Наум не е приел епископска катедра.
След ръкополагането на Климент за епископ, чиято дейност се съсредоточава главно в неговия манастир "Св. Пантелеймон" в Охрид (не може да бъде случайно, че и Климентовият манастир в Охрид и Наумовият манастир в Преслав са имали за патрон един и същ светец, напротив, това е било подчертаване на братското взаимодействие и общата цел на двете културни средища), Наум оставя ръководството на Преславския център на Борисовия брат черноризец Докс и заминава за Девол, за да продължи Климентовата просветна дейност. Възможно е нататък да го е привлякла носталгията по родния край, която на стари години става непоносима. Много е възможно грижата за по-малкия брат и желанието да извървят отново заедно последните години от живота си да са имали своето значение. Но вероятно е размахът и мащабите на Климентовата дейност на югозапад да са накарали Преславския ръководен център да помисли за негови помощници и сътрудници, защото скоро след Наум натам заминава и друг от по-младите Методиеви ученици - Григорий, ръкоположен за епископ на Прилеп.
Седем години (886 - 893 г.) продължава дейността на Наум като ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище, седем години (893 - 900 г.) работи бележитият просветител в Девол. Едва когато създава достатъчно млади сили, на които да предаде светлината и целта на живота си, Наум, изнурен от трудове и страдания, се оттегля в своя манастир "Свети архангели Михаил и Гаврил" - "небесните покровители" на княз Борис-Михаил, на брат му Гаврил и на рано починалия Борисов син Гаврил. Дори да беше само това посвещение, то е достатъчно доказателство за изключително тесните връзки на деволско-охридските дейци с българския владетелски дом. Житиеписецът изрично известява, че Наум построил манастира си "със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон". В притвора на манастирската църква е изобразен княз Борис-Михаил като ктитор на манастира, най-стария от днес съществуващите български манастири.
В своята обител на 23 декември 910 г. бележитият просветител и благодетел на българския народ починал, погребан от своя "брат, другар и състрадалец" епископ Климент Охридски. Гробът му е запазен и до днес в нарочен параклис вдясно от олтара на манастирската църква.
Въпреки че църквата е преустроявана на два пъти, издигнатият от Наум храм се е запазил като централно помещение на сегашния. Тази оцеляла до наши дни църква, с гроба на Наум Преславско-Охридски и с високохудожествените си стенописи от 1806 г., дело на зографа Търпо Константинов от гр. Корча (вероятно дебърски майстор, заселен там, или потомък на дебърски заселник), в които централно място заемат образите на княз Борис-Михаил, на светите Седмочисленици - Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, отделно на Наум, Климент и княз Йоан-Владимир, е най-вълнуващият пантеон на Първото българско царство и на неговия Златен век.
Не, не е останал презвитер Наум Преславско-Охридски без помен и възхвала. Никой българин не е забравил, че той е един от първомайсторите, заложили в Преслав и Охрид основите, върху които се гради българската култура оттогава и до днес. И навеки.
