Името му винаги ме кара да потрепервам. Алеко е толкова голям, че не може да бъде обгърнат с един поглед. Така започна нерадостния си коментар писателят Иво Сиромахов за великия си предшественик Алеко Константинов, комуто чествахме 160 години от рождението.

Как е възможно по нашите земи да е живял такъв гений?

Как е възможно сред нас да е имало човек, който в една тънка книжка, озаглавена „Бай Ганьо“ е описал миналото ни, настоящето ни, и бъдещето ни?
Алеко е осъзнал българската обреченост. Присмял ѝ се е. И я е изстрадал. 

Преди няколко години отидох в родната му къща в Свищов. Тя сега е музей.

Бащата на Алеко е бил голям българин. Богат човек, уважавана личност, построил най-красивата къща на брега на Дунава. Когато руският император дошъл в България, отседнал в дома му.

Бай Ганьо убива създателя си

Днес тая велика къща е музей, овехтял, унил и студен, поради престъпното ни отношение към миналото ни. 

В музея рядко влизат хора. А в оня ден аз бях единственият посетител.  
Влязох вътре, пребледнял от вълнение.

Видях бюрото, на което Алеко е пишел домашните си. Видях пианото, на което са свирели сестрите му.

И в една от стаите, в една стъкленица, видях сърцето на Щастливеца, пронизано от куршум.

Чакайте бе, хора!

Защо сте сложили в музея това пронизано сърце?

Каква е тая зловеща некрофилия?
С това ли искате да бъде запомнен Алеко?

Какво казвате с това простреляно сърце на децата, които влизат в музея?
Че Щастливците в България ги трепят?

Ами да, трепят ги. 

Това е положението.

Бай Ганьо се оказа безсмъртен, за разлика от автора си. Днес Бай Ганьо живее в целия ни народ, а Алеко само в неколцина щастливци.
Затова ми е толкова скъп.