Писател, културолог, професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, той си отиде на 68 години.
До последно Ивайло Дичев преподаваше на студентите културолози, ръководеше магистърска програма по културна антропология и беше в основата на онлайн изданието „СеминарБГ“.
Роден е през 1955 г. в семейството на писателя Стефан Дичев и на художничката Лиляна Дичева. Дебютира в прозата в началото на 80-те години, като още първите му книги с разкази – „Уча се да плача“ 1979), „Звезден календар“ (1982), „Миг след края на света“ (1988), както и романът „Идентификация“ (1987) – го вписват сред водещите автори на последната вълна на „инакомислието“ преди промяната през 1989 г. По негов сценарий е заснет телевизионният филма „Заплахата“ (1980, реж. Златина Русева).
След 1989 г. Ивайло Дичев беше сред водещите имена на новата ангажирана хуманитаристика, чиито есета помним най-вече от страниците на в. „Култура“. От този период насетне той работи основно в сферата на културната и на социалната антропология, защитава докторати в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и в Университета Париж VII Дени Дидро („Еротика на авторството“, София, 1991 и „Да даваш без да губиш. Размяната във въображението на модерността“, Париж, 1997). Хабилитира се с труда „Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, 1999 г.
Дълги години се занимава с изследвания в областта на политическата култура, градската антропология, балканските идентичности, миграцията и антропологията на пространството.
Според него: „Съвременният човек е все по-подвижен. Става дума за една комбинация от технически средства и политически договорености, които позволяват по-бързо, по-лесно, по-безболезнено да се озовеш другаде. Да се озовеш физически или виртуално, защото развитието на медиите и комуникациите прави така, че както писа навремето Пол Валери, образите и звуците пристигат в домовете ни със завъртането на кранчето като водата и газта и всеки от нас извършва многобройни придвижвания в пространството и времето, без да напусне себе си (…)
Дали затова гражданството е винаги разочароващо – винаги искаме да го задълбочим, да го усъвършенстваме. Това е така, защото пространството на обитаване е отношение с другите, тоест неговото непрестанно предефиниране е резултат на нашите взаимодействия и борби с тях. Гражданството не е само обитаване на установени веднъж завинаги територии, а едновременно с това – движение, завоюване, присвояване на социополитически пространства. Друг начин да го кажем е, че ние винаги обитаваме най-малко два свята: онзи, който заварваме, и онзи, който смятаме, че ни се дължи. Въображението тук се оказва също така важно като реалността; пространството, конструирано от медиите – като това на социалните практики; онова, което вършат другаде – като онова, което вършим ние тук“ (из „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“, София, 2009 г.)
Ивайло Дичев бе ангажиран наблюдател и интелектуалец (в смисъла на Реймон Арон). Неговите политически есета, публикувани през последните години в сайта на „Дойче веле“, бяха винаги в центъра на обществения дебат и пример за европейска публицистика.
В тези тежки за семейството му дни изказваме съболезнованията си на най-близките му хора.
