„… Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! – викаше булка Варлаамица от крушата.
– Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! – викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.
– Да те порази Господ!
– Да те убие чумата!
– Да те прокъсне!
– Да се вампирясаш!
– Огън да гори тебе и децата ти!
– Живеница да ви изяде двама ви!
– Гиди свиньо, дванайсеткиньо!
– Гиди ялова кукувица!
– На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!
– На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!
– Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко!
– Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо!“
***
Познахте това, нали? Легендарната глава „Двете батареи“ от „Чичовци“, в която една десетилетна съседска „кавга за капчук“ се е разраснала и е достигнала до чудовищно-цветисто изстъпление. Тя има почти историческо измерение – обхванала е фамилии, поколения, джендъри, вкарала ги е в устойчив режим. Дала им е и оръжие, макар и символично – неподражаемо, яростно и ругателно дар-слово (класикът го е възпроизвел гениално). Слово-скандал, от което би се изчервил дори изразът „език на омразата“. Бедна му е фантазията.
Участниците в битовите кавги са надарени с още един неземен талант: със способността въобще да не чуват другия, просто да търпят тирадата му, докато им дойде редът. А после… ех, после величествено, артилерийски да попържат на свой ред, да постигнат немислими предели и да се превърнат в безкористни шампиони на чистото ругаене, както би казал Кафка.
Алеко е забелязал същото, но го е казал иначе: „… думите „вежливост“, „учтивост“ са новооткраднати от руски език, „деликатност“ е взета назаем от французите, а у нас най-подходящ за тия понятия термин е думата „лигавене“. Тия меки, нежни, сърдечни обръщения, които характеризират отношенията на цивилизованите хора и които правят живота по-благ, по-приятен – са непонятни за бай Ганя…“
Сякаш открай време познаваме това. Не Вазов, не Алеко Константинов, всеки от нас е имал такъв съсед, чичовец, съ-кварталец, полудял комшия, бивш роднина, чудовищен син, племенник, бивш приятел. Битовите войни са древни, от палеолита. При нас имат само скромна своя традиция – вазовска и махленска, но също така социалистическа и панелна, в последните преходни години – мутренска. Не ни е напускала тяхната трансгресивна възвишеност и сякаш никога няма да ни напусне. Какви „меки, нежни, сърдечни“ отношения, бе! Като ти теглят една, като те смъднат под лъжичкита… Няма лигавене тука, байо, родените да мразят това ще правят. И никога – ама никога! – няма да станат добри съседи, съкварталци, граждани. Не се надявайте.
И ти се струва, люлее те тази робска мисъл: вечни са въпросните стрини и чичовци, няма спасение от тези гении на нашата омраза.
***
Е, ще кажете, какво толкова, простаци. Има ги, верно. Така е било, така и ще бъде. И днес е същото.
Не, не е вярно. Днес е по-лошо. Това, че Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът се оказаха реално въоръжени, е само върхът на айсберга. Вечната битова омраза, кавгите за капчук, за кокошки в чуждия двор и силна музика на горния етаж са влезли в нов режим.
Всъщност дори не е и чак толкова нов. Произходът му трябва да се търси назад в социалистическото минало, когато от селата в града пристигат експроприаторите на експроприаторите, „активите борци срещу фашизма“, и се настаняват в квартирите на своя класов враг (четете Пасков, наследници на двете класи, „Балада за Георг Хених“). Още там, в квартири и комуналки, „нормалните“ битови вражди стават и класови. Но вече са огледално преобърнати: настанена в буржоазните жилища, „работническата класа“ си отмъщава, ресантиманно издевателства над „бивши хора“ (Пасков обаче ги описва заедно, всички, люлеещи се в обща безнадеждност).
Така си беше. Собственият ми чичо ми Жоро например беше приютил бедно тричленно семейство от Самоков по своя воля в съвсем скромната си квартира на ул. „Цар Самуил“ (70 кв. м. за собствените му четирима души), да му гостуват в София, уж за няколко дни. После самоковецът, шофьор от тайните служби, беше изнесъл, без да пита, мебелите на чичо от стаята, и дори беше заковал краката на един тежък бюфет с пирони в дюшемето, да не го върне хазяинът обратно. След това мълчаливо беше показал на чичо Жоро пистолета си, за което вкъщи се шепнеше десетилетия след това. Живяха там до 1968 г., после се пренесоха на долния етаж, в апартамента, който се водеше собственост на баща ми, но ние живеехме в предната къща под наем. Там успяха да прекарат до 1989 г. и реституцията.
Следващата фаза на трансформация на битовата кавга в нещо по-висше трябва да се търси в пистолетите. По-точно – в особената привилегированост на класата, която по онова време имаше право да ги носи – това бяха всякакви милиционери, ченгета, тайни агенти, отрядници, квартални активисти, бивши партизани, ятаци и пр. Трийсет години след 9 септември 1944 г. те вече не бяха ресантиманни, а високомерни, свикнали бяха със собствената си власт. Схванах това лично на 19 години в казармата, където за миг ми беше дадено да разбера какво означава омраза с йерархия. Бях идеален новобранец за гонка тогава – отличник от немската гимназия в София, пратен в Харманли. Оказах се на мушката на моя фатмак (старшина), откровен и роден садист: „Момченце, баба заспала! Може да имаш диплома колкото портала, но не си старшинка на батарея!“ И до ден днешен се чудя, сънувам на стари години: какво ли е да си старшинка на батарея? Нещо страшно, зловещо и весело ще да е… Баби заспали!
В периферията на същата военизирана категория от привилегировани хора гравитираха и нейните попълнения: мъжките момчета, които копнееха за оръжие и битка, не бяха отличници и нямаха никакво намерение да стават. От малки те бяха изключени от учението и включени в „мъжки братства“ – детските, юношески и мъжки отбори от соц-борци, боксьори, джудисти, тежко-атлети, яки волейболисти и плещести гребци, масивни като дъбове щангисти… Това беше представителен спортен бульон, витрина на социализма от свръх-привилегировани атлети. Те бяха назначени на синекурни длъжности и взимаха три пъти повече от един млад учител, без въобще да работят. По-късни изследвания доказаха, че тези спортни среди са били едва ли не цяла армия – между 50 до 70 хиляди души от края на 70-те до началото на прехода. След 1989 г. всички те вкупом останаха без работа и от борческите им среди, запазили представата си за побойничество и избраничество, се родиха едновременно и чудодейно (всъщност нищо чудодейно, с акушерството на бившите тайни служби) стражарите и апашите на прехода. Тоест мутрите и „охранителите“.
Ето тук забравената съседка кавга се издига до главозамайващи висоти. Мутрите и частните охранители бяха повече от българската армия, те бяха иззели от държавата монопола върху насилието. Българският свят се раздели. Стъпили на солидна предишна нравствена традиция, те се вживяха в своята нова роля и простичка идеология: ние сме вълците, вие – боклуци, тревопасен прахоляк. Въвлечени в мистериалността на насилието, „героите“ заживяха „истински“ – тоест рисково, на ръба на смъртта, докато след две-три години ги гръмнат. Това трептене между живота и смъртта, заедно с лесните парички, ги направиха извънредни, неземно велики. И те си избраха съответните прякори: Нерон, Калигула, Крокодила, Черепа, Японеца, Ганди… (четете Христо Калчев, боклуци).
Така възникна една каста, разнородна в произхода си, но манталитетно и хабитусно единна: силови хора, носещи оръжие. Тя беше мразена и презирана от всички, но имаше морал и достойнство, отвръщаше със същото: мразеше и презираше всичко живо. Но най-вече държеше да се страхуват от нея. Военизираните силни българи заживяха в собствена вселена, със собствена представа за превъзходство и недосегаемост. Това беше подкрепено от много мръсни пари, хазарт, наркотици и проституция, политически, полицейски и съдебни чадъри. Превърнаха вкусовете си в музикална индустрия и чалга култура, чиято привлекателност, авантюрна, анти-елитна и скандална, далеч надхвърли самата каста. Тя се превърна в мода за старо и младо (западняшката рок-култура на либералните протести се сви и спаружи до няколко „джоба“ в големите градове), а ролевият модел на тялото-насилие-превъзходство-богатство упражни хипнотично въздействие. Много младежи тръгнаха да помпат мускули по фитнесите с надеждата, че ще ги вземат за охранители или още по-добре, биячи. В тези подли времена (четете Сугарев) отличниците станаха някак още по-големи боклуци, а младежта взе да мечтае за казарма и военен ред.
***
Това, което пиша тук, не е изследване, нямам претенция за обективност и прецизност. То е лична, изстрадана биографична истина. Разбира се, сигурно има много различни полицаи, съвсем друг тип спортисти, даже може да има и благи старшини в казармата – честни и прекрасни хора. Разбира се, че не е редно да се правят глупави обобщения. Но питайте тях, свестните, когато ги намерите в тези среди, какви са колегите им, каква е общата атмосфера, в която работят. Дали пък не са ли се сблъсквали тъкмо с това, за което говоря?
На шейсет и кусур години съм и почти не познавам лице от мъжки пол от моите образовани софийски среди, което да не е било по един или друг начин унижавано от тези хора. На мой близък му бяха счупили носа, защото при неправилно изпреварване им беше показал на магистралата среден пръст; на друг близък приятел съвсем наскоро почти му счупиха крака с бухалка, защото беше поискал обяснение за знака Z, лепнат на видно място на задното стъкло на автомобила. Аз лично не съм бил истински бит, като изключим това, че веднъж един ме ритна и ми счупи очилата. Но друг случай ще разкажа, той е по-показателен и въвежда в устойчивата роля и манталитет, които обсъждаме. Пътувам с такси в София и завивам от „Фритьоф Нансен“ по бул. „Васил Левски“, това става през далечната 1996 г. Дали поради глупост, дали поради инат, моят шофьор не позволи на сребристо BMV да го изпревари отдясно и с това почти го принуди да се качи на тротоара. BMV-то ни подгони, изравни се с таксито и от внезапно отворилите му се врати изскочиха като от китайска кутийка четири озверели от ярост мутри. Те псуваха за световно, размахваха ръце, пенеха се, без съмнение искаха да ни убиват. За наше щастие имаше зелена вълна на светофарите и колоната не спираше, а моят шофьор запази самообладание и даде газ. Тогава те, разбирайки че ни изпускат, закрещяха в безсилна ярост и ни … наплюха. Две храчки, стичащи се по предното стъкло… знак на оскърбеното им достойнство на мутри. Психоаналитично погледнато – регресия към инфантилни варианти на агресивно поведение поради тежък и непреодолим за тях душевен конфликт – дълбоко накърнена представа за ценността на Аз-а.
За това става дума. За вътрешно усещане за превъзходство, което им се полага, то е за тях неотнимаемо право. Те се чувстват солта на живота, мъжкари, които могат да набият всекиго. А този частен монопол върху насилието беше от най-важните капитали в ранните години на прехода, по-късно беше само малко гримиран, малко поскрит. Но само посмей да го поставиш под въпрос…
***
Едва на този фон може да се обясни феномена на битовата кавга между Иван Владимиров и бившия полицай, завършила с убийство, и разни други подобни случаи, които зачестиха. Ченгето не просто е запазило любимото си лично оръжие, то e опазило в себе си честта си на привилегирован хищник, макар и бивш. Всъщност дори не знаем дали този човек е изпитвал искрена, пламенна съседска омраза и дали е горял емоционално и словесно подобно буля Варлаамица и буля Селямсъзица. Може би за него убийството е било просто студен статусен акт: неизбежна защита на единственото, което е останало на пенсионера, достойнство на страшен човек. Срещу боклуците. А Владимиров очевидно е перфектният „боклук“. Той е направен за антагонист на местните хищници – млад, красив, отракан глобален човек, знае чужди езици, има собствен терапевтичен кабинет, от който кой знае колко пари падат, имащ самочувствие, видим публично, говорещ по медиите. Истински отличник. Който на всичкото отгоре подава там някакви оплаквания, тоест отказва и да им даде полагащия им се страх.
„Непоносимост на видовете“, обяснила случая някаква жена, близка на убиеца. Точно така, това трябва да се разбира съвсем буквало, вълци и боклуци.
То обяснява не само налудничавото убийство без мисъл за това какво ще стане със стрелеца след изстрела. То е обяснение и за абсурдната защита, която убиецът неочаквано получи от свои колеги, братя по лично оръжие. Те го защитиха, защото внезапно се оказаха „онеправдана класа“, на която вече никой не признава онова, което ѝ се полага, принадлежи ѝ по „природно право“ на видовете – а именно да бъдат мрачни страшници. Това очевидно е нетърпимо. Никой от тях не може да се примири с изчезналия страх в очите на боклуците. И за колегите убиецът едва ли не е извършил саможертва в името на всички: показал е на умните и красивите кой кум и кой – сват. Натрил е носа на новия претендент за културна власт, хипстера, юпито, глобалния човек, отличника, жълтопаветника, меката китка, либерално-джендърния урод. Въдворил го е мястото му – под земята. А другите – обратно в страха. Тоест убиецът-герой и мъченик е възстановил целостта на мутренския космос. И това ако не е саможертва! Направил го е „за всички“ и ще си плати скъпо за това. Но те ще го помнят вечно и ще го тачат и в затвора.
Та ето в какво е по-лошото от вечните вазовски кавги за капчук: историческото наслояване. В течение на българските десетилетия кавгата за капчук е била умножена по класовия ресантиман, той – по достойнството на човека с пистолет, то – по убедеността на мутрата в собственото ѝ избраничество. Зловеща историческа смес, която на всичкото отгоре в последните пет-шест години беше възпалена от хибридната война – някой пусна в главите на тези хищници величествени геополитически видения и те заживяха в глобалния джихад срещу Запада.
Завършвам оптимистично обаче. Режимът на ексцес (убийство от отчаяние, че вече „не те уважават“) e знак. Дори тези хора усещат: страхът изчезва, идват други времена, други хора. Така че не бойте се, отличници, дерзайте, продължавайте.
Но помнете все пак, че вашето безстрашие е малко: гражданският натиск върху прокуратура, полиция, следствие и съд трябва да направи така, че да се страхуват те, въоръжените, нискочели копринарки и селямсъзи, мутри, военизирани младежи и пенсионери с мрачни души. Нещата ще се оправят чак когато този страх им стане навик: пък тогава, ако искат, да се върнат във вечните битове вражди. Аз лично бих им разрешил дори солено попържане, ако това ги разтоварва, няма да им се сърдим, въпреки политическата коректност. Но за да направим това, е необходимо да накараме институциите – полиция, следствие, съд – да се страхуват от нас, гражданите.
Ако не институционализираме този страх, всички заедно ще продължат да ни смятат за боклуци, тайно и явно. А от време на време, като им изгърмят бушоните, ще ни убиват по съседски – със злоба, но и за назидание, за ред.
Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.
