Величаенето и славославенето на собствените постижения или тези на децата е директно признание за ниско самочувствие, дълбоки провинциални комплекси, вътрешна неувереност и съмнения за мястото ти в обществото
И аз съм родител, и на мен из тялото ми се разлива една особена, почти мистична топлина, когато синът ми набие някое нахално лайненце. Повече се радвам, отколкото на постоянните шестици на кака му, ама не казвайте на майките им, че ще искат корекции по издръжката. Затова не съдя Коце, че се е възгордял от зачатъка на топки у кльощавото си, очилато отроче – това е голямо нещо за един баща. Само че да се похвалиш на куцо и сакато, да пишеш във фейсбук, да пускаш листовки и да обявяваш по мегафон нечувания героизъм на хлапето – тук малко ме загуби.
Сложна е психологията на хвалбата, особено в днешното време на безкрайно авто-промотиране от разни инфлуенсъри като безносото екссемейство Петканови или интернет тик-токъри от тежък калибър като Прея или Сашко Кадиев. Социалните мрежи превърнаха самохвалството в начин на живот, всеки ден от тях ни заливат екзотични снимки от Малдивите, мерцедеси и гурме десерти с тонка боб. При това обикновено дело на клетници на минимална надница в бензиностанцията на Омуртаг, каращи велосипед втора ръка и нагъващи телешки салам с червен етикет от „Лидл“.
Съвсем елементарно е да се заключи, че величаенето и славославенето на собствените постижения или тези на децата е директно признание за ниско самочувствие, дълбоки провинциални комплекси, вътрешна неувереност и съмнения за мястото ти в обществото. То е израз на всъпоглъщащия страх, че по стечение на обстоятелствата си достигнал позиция, на която голият ти, омазан с фекалии задник е видим от всички страни, както и малката ти, увиснала пишка. Какъв по-добър начин да ги прикриеш, освен чрез ореола на самохвалството?
Разбирам Коце, който от едно кльощаво селско асистентче с белези от акне и кожено якенце от аутлета за нула време се превърна в политически лидер и народен трибун. Неговото главозамайващо израстване няма как да не намери отдушник чрез психопатологически похвати. При него обаче се забелязва не само емоционален, но и подчертано етнически модел на самохвалството.
Съвсем не случайно хвалбата в родния социум е тясно свързана с циганската народност. От поговорката „Умря циганката, дето ме хвалеше“, до тридневните ромски сватби, при които на микрофона с гордост се обявяват всички материални придобивки за младото семейство, включително с цената, която е платена за тях. От чичо Асан – хладилник „Индезит“ за 639 лв., от зълвата Роза – 16 метра бархетен плат за пижами, от комшията Стефчо – чифт маратонки „АдиБас“.
По дяволите, та циганите бяха първите инфлуенсъри и промоутъри още по времето на соца, когато обикаляха улиците с виковете си „Семки-залъгалки – масаж за езика“, а децата се точеха на върволица след тях да си вземат фунийка от опикания им слънчоглед. И това е съвсем нормално поведение за техния етнос, социално изключен и маргинализиран – да се опита да компенсира тази незавидна позиция с величаене, славословие, апология и големи приказки.
Отдавна имах обосновани съмнения, че Коце принадлежи на ромското малцинство по чисто антропологични белези. Примитивното самохвалство със съмнителните подвизи на бойното му синче обаче напълно ги разсея. Не виждам нищо срамно най-после да излезе и да си признае принадлежността към индоевропейската диаспора. Всъщност, срамно е. Ама не за него, а за циганите.
