Ако, както отбелязах в последното си есе, стъпвайки на Запад, емигрантът се натъква на солидното безразличие, на неразбирането и незаинтересоваността на капиталистическите си домакини, за социалистическата си родина той придобива една нова, неочаквана значимост – значимостта на изменник, на враг на народа и предател на родината. Какви ли не ни наричаха, като какви ли не ни хулеха, кълняха и проклинаха родните средства за масова информация! Най-безобидната, най-щадящата, най-меката класификация, която НР България ни присъждаше, бе авантюристи, безразсъдни ветогони и социални паразити, тръгнали да търсят по чужди земи нетрудови доходи, лек и сладък живот и булевардни наслади. Наред с това всички ние, всички до един, бяхме и народни врагове и предатели, безродственици, повярвали в рекламните лъжи на буржоазната идеологическа диверсия и предоставили себе си в услуга на класовия враг.
Разбира се, родните медии лъжеха, а родните читатели, слушатели и зрители им вярваха. Не бих се учудил, ако са им повярвали и производителите на тези безмерни лъжи. Всички те бяха поръчкови, а техен поръчител бе в крайна сметка Партията-ръководителка. Която стопанисваше в пълна мяра и истината, която старателно криеше, и лъжата, която с готовност легитимираше. И която едно отказваше да признае: не салтанатите на Запада, не наредените по лъскавите витрини на супермаркетите в Мюнхен и Лондон блаженства ни поблазниха нас, не консумативното изобилие и не дребнобуржоазният уют ни подмамиха и подведоха нас вън от родината – двигател на нашето изгнание бе не благоденствието на Запада, а отвращението ни от Изтока, потъпканите ни от Народната милиция човешки права и граждански свободи, безправието, в което безнадеждно тънехме. Ние бяхме роби, родени роби, но роби, които отказваха да се примирят с робството си. Така че не политически и идеологически – природни бяха нашите изгнанически ориентири. Доколкото е природен, изначален и изконен, генетично вложен в човешката същност и копнежът за свобода.
Но партийността в изкуството и културата зорко бдеше да не напуснем конюнктурния регламент. А дръзнем ли все пак да го напуснем, да си получим заслуженото възмездие. И тъй като ние, малцината, успели на пробият с главите си Желязната завеса, не бяхме вече в яките държавнически ръце на социалистическото правораздаване, правоверният гняв на партийната грижа за човека се стоварваше с пълна сила върху нашите останали в НР България близки – тяхната беззащитност ги превръщаше в лесна плячка на класово-партийна ненавист. Която пък върху нас, изгнаниците, се стоварваше не непосредствено, а косвено, чрез силата на словото. Цялата духовна сфера в НР България бе одържавена и превърната в ресурс на партийната идеологическа пропаганда. Чиито вестникарски страници и радиа, чиито телевизионни екрани, киноленти и театрални сцени ни правеха на пух и прах. Така под съдбовното заглавие „Орис“ на влезлия в ролята на върховен съдник казионен поет и партиен функционер от първата фаланга Павел Матев четем по наш адрес:
На всички не прощавам. Нека тях
ги мъчи още дълги дни и нощи
библейският изконно-срамен грях
на бягството. И нека молят прошка.
И така, не павелматевци, които са изтръгнали с клещи от духа и плътта ни родината – ние, изгнаниците, ще молим ден и нощ прошка. Прошка, която, ако съдим по заканителния тон на строфите, няма да ни се даде – за разлика от мъстта и възмездието, прошката, прощаването не е качество на тоталитаризма. Пък и сме грешили не как да е, не по недоглеждане сме прекрачили държавната граница на най-добрия от световете, а злонамерено, изконно и срамно, съдбовно и кармично, библейски, престъпно, непростимо тежко сме грешили.
Така неумолимо, така безпощадно се съди само когато една еднопартийна система провъзгласи държавните граници и за граници морални, и за граници на битието дори. А в нашите наивни очи единствената ни вина беше, че отказахме като животните в зоопарка да приемем клетката, в която се бяхме родили, за своя родина – нищо повече. Погледнато вън от партийните пропагандни клишета, реалистично погледнато, ние бяхме просто и само жалки нещастници, окаяни дрипльовци, сбрали сетни сили да пръснем усмирителните ризи, в които класово-партийният хуманизъм ни беше стегнал, безумци, решени, казано с езика на Дзен, да захвърлим кожата си. Правехме го не от зла воля, а защото ни беше отесняла. При това, за разлика от дебелокожите и многокожи прогресивни варвари и наши палачи, ние си имахме само едно-единствена кожа. За обезщетение ли, като възмездие ли, така и не мога да преценя и до днес, но понякога се случваше така, че дори когато изгнаническите ни тела боляха, кървяха и мръзнеха в изпокъсаните ни изгнанически кожи, душите ни под тях ликуваха, облечени в най-пищните аристократични одежди. Това бе екстазът на свободата, който, за разлика от тоталитаризма, е безсмъртен.
Натирен от демона на националсоциализма в едно доживотно изгнание, Музил обозначи като никой друг окаяната трагика на политическата емиграция: „Представете си бивол, чиито могъщи рога са подменени с жалки, болезнени мазоли. Това създание, носило някога на челото си това могъщо оръжие, е човекът емигрант“. Но докато, макар и прогонен от родината си, Музил продължи да твори, необезпокояван от нацистките си гонители, в неутрална Швейцария, нас, неговите приемници от ерата на комунизма, възмездието на авангарда на работническата класа ни чакаше в засада – при това не само на родна, а и на международна земя. Оказа се, че там, където по географски причини дългата ръка на партийната разплата не можеше да се разпростре, на помощ идваше услужливият метод на социалистическия реализъм – строфите на Павел Матев идваха като пратеници на отмъщението. Показателно е обстоятелството, че Павел Матев пише цитираното стихотворение като председател на Славянския комитет, препускащ през цялата си служебна кариера по луксозни задгранични командировки. Да тръгнеш, при това като лично отговорен за циничната политика на Партията-ръководителка апаратчик на ЦК, със словото людско и словото Божие на уста да съдиш и осъждаш свои сънародници само защото са бягали през вода и огън от партийно-правителствените представи за щастие, значи да трасираш с писателското си перо съдбовния път от благородството на революционния идеал до покварата на въдворената от него революционна действителност. А не за да мъстят на инквизиторите си са бягали тези така сурово съдени от литератури и прокуратури подплашени същества – бягали са с атавистичния, пещерен страх на хомо към неясната надежда за един спотаен нейде зад хоризонта, зад Драгоман нейде спотаен сапиенс. Бягали са, за да оцелеят морално, а нерядко – и физически. Много от тях така и не оцеляха – простреляни от доблестните „Гранични войски”, окървавените им тела изгниха на метри от демаркационната линия. Други пък пристигаха в бежанските лагери на Цирндорф и Гелзенкирхен, на Капуа, Латина и Лаврион със заседнали в плътта куршуми и с белези от бързоногите граничарски кучета по тялото. С тези белези, с острите зъби на стражевите кучета се разписа достоверно новата ни национална история върху кожата им – не с лицемерното перо на метода на социалистическия реализъм. На тях, значи, няма да бъде простено – простено ще бъде, подсказва стихотворението на Матев, само на другите, на гурбетчиите, на печалбарите, на настоящите и предстоящи западни капиталисти с българска кръв в жилите. Според партийността в литературата и според цитираното стихотворение те са не грешници, а само съгрешили. Защо ли?
Отговор на този съществен, на този съдбовен за цели поколения въпрос ще потърсим в следващото есе.
