Фаворизираната полукултурност и липсата на селективни критерии раждат масовия популизъм с нагона му към антидържавност, авторитаризъм и тоталитаризъм, пише в последната си книга "Българските разломи" философът професор Георги Каприев. Нейна тема е базовата структура на българския социален, политически и културен живот. Пред Емилиян Лилов професор Каприев обяснява корените на трайната политическа нестабилност в България.

ДВ: В книгата си "Българските разломи" безпощадно деконструирате понятието "народ" и го разголвате като политически инструмент. Какъв народ сме ние, българите?

Г. Каприев: Понятието "народ" е разтегливо поначало. Гръцкото "етнос" означава общо взето група хора, живеещи с усещането за общ произход и с обща култура, религия, история, обичаи. Латинското "популус" тръгва от същата представа, но с времето се диференцира: в някои случаи "народът" се противопоставя на сената, в други на плебса, а в трети е равнозначен на плебса. Върху понятието "народ" се акцентира в по-новата история от либералния национализъм на XIX век. Първоначално противопоставян на аристокрацията, с утвърждаването на националните държави "народ" става обединително понятие за поданиците на държавите и става основа за изковаването на модерното понятие за нация.

В българските условия още през XIX век "народът" е сепарираща абстракция. Когато през 1881 година Иван Вазов пише: "И всякоя възраст, класа, пол, занятье / зимаше участье в това предприятье / богатий с парите, сюрмахът с трудът, / момите с иглата, учений с умът", той е наясно, че става дума за идеализация, която никога не е добивала реалност в българско. Самоосъзнаването на българите като самостоятелен етнос върви заедно с произвежданото от идеолозите популисти дистанциране на "народа" от "чорбаджиите", от "учените глави" и най-сетне от клира. Българският "народ" винаги е бил стесняваща се абстракция, която в последна сметка днес включва най-необразованите, финансово и икономически най-несъстоятелните, т.е. лесно податливите на патерналистична манипулация части от населението, които обаче са "суверенът". Абстракцията "народ" е инструмент за популистката политика, който от своя страна принуждава политическите програми да бъдат популистки, ако искат да са успешни.

ДВ: "По възпитанието си ний повече сме пригодни за разваляне, отколкото да съзиждаме" - казано е било още преди век и половина на Учредителното събрание в Търново. Това някаква българска диагноза ли е, след като виждаме и днес множеството ѝ проявления? Сигурно неслучайно сте включили този цитат и в "Българските разломи"?

Г. Каприев: Там случайни цитати няма, този също не е такъв. Българите в Османската империя не служат в армията, а нищожно малът брой от тях взима участие в държавното управление. Те се концентрират върху укрепването на семейството и малката си общност. Там те са съзидателни, когато са умели. Всичко, оставащо отвъд тези граници, е "външно" и се възприема като враждебно. Препоръчително и здравословно е да бъде рушено в полза на "своето". Цитираното изказване е израз на предвиждането от страна на по-прозорливите депутати в Учредителното събрание, че такива ще са преобладаващите нагласи и в новата държава. Затова те слагат ударението върху по-консервативните форми на държавно управление и успоредно с това върху политическото образоване и възпитаване на българите. Тези по-високо образовани депутати обаче са малцинство. Мнозинството гласува една популистка конституция, опряна на вяра в "народната мъдрост" и с надежда, че опитът от общинското самоуправление ще се прехвърли върху управлението на държавата и отношението към нея. Напразна тогава, напразна и днес. Излиза, че това действително е "българска диагноза".

ДВ: А защо твърдите, че исторически българите възприемат държавата по-скоро като мащеха, а не като майка, което подхранва недоверие към авторитетите? Можем ли да търсим в това историческо недоверие към държавните институции корените на днешното отхвърляне на интелектуалците, експертите и знаещите хора? А в политиката - и на "умнокрасивите"?

Г. Каприев: При практическата липса на държавнотворен опит, очаквано и националната българска държава се оказва "външна". Тя е неизменно "държавата-мащеха", която ни "обира", а за нас е добродетел да крадем от нея, да я критикуваме и да ѝ се съпротивяваме. Отхвърлянето на "интелектуалците, експертите и знаещите хора", на предприемачите, индустриалците и т.н. започва още през т.нар. Българско възраждане. То никога не се е преустановявало и се прехвърля върху институциите в държавата, макар те да не се рекрутират непременно от тези среди. Особено напоследък представителите на споменатите среди системно нямат място в политическата сфера, чиито именно дейци клеймят ума, красотата и даже нормалната почтеност като грехове.

ДВ: Безспорно корупцията не е български феномен, но в България тя е навсякъде - от най-ниското ниво в делника на обикновения човек до най-високите етажи на властта. В "Българските разломи" анализирате как османската практика на "бакшиша" се пренася в новото време и се превръща в постоянна политическа норма. Там ли са корените? И дали тази традиция на подкупите не легитимира в съзнанието на обикновения човек днешната мащабна корупция и клептократична система?

Г. Каприев: Въпросът Ви дава и отговора. Обичайността на "бакшиша" идва още от Средновековието, а в Османската империя добива силата на незаобиколимо правило. Обсъжданията на количеството бакшиш, който трябва да бъде даден след публикуването на фермана за Екзархията, не са импровизация, а следват установения ред. Това се пренася и в следосвобожденското време. Прочутите български "индивидуализъм" и "практицизъм" предпоставят уникалността на всяка конкретна ситуация. Изключението предполага обаче разширително тълкуване на общовалидните закони и правила, включително до излизане извън техните граници. Което се осъществява с механизмите на корумпирането. Те са не само политическа, но и социална норма - на всички нива. Нежелаещите да ги ползват автоматично се вписват в групата на посочените по-горе грешници, каквито по Божие благоволение продължават да съществуват в България.

ДВ: Виждаме един вид възраждане на популизма в световен мащаб, от което и България не е подмината. При социализма се казваше "Всичко за народа", днес новото проявление на този тип популизъм е "За хората". Ако обаче разпознаваме това като откровен политически популизъм, защо същите тези хора не се разбунтуват срещу него? И така стигаме обратно до въпроса що за народ сме ние.

Г. Каприев: Ако българските политици популисти в своята неизбежна държавническа бездарност живеят с мечтите да са управници на нечия имперска периферия, за да се освободят от отговорност, описаният по-горе състав на абстракцията "народ" ("хората") копнее отговорността за неговото съществуване и оцеляване да се поема от "яхналите" го управници. В действие това е синергия на бездарието, съчетано с неумението и нежеланието да бъдеш свободен. Характеристика на готовите да поемат отговорност, особено на интелектуалците, е строго изразеният им персонализъм. Докато бездарниците с тяхното рабско самосъзнание много лесно и по необходимост бързо успяват да се организират в йерархизирани колективи, партии, класи и т.н., при другите това е почти невъзможно в масов обем. Личният бунт или бунтуването на малки групи са в макромащаби статистически безинтересни, те са държавно-политически неефективни. Посочените "хора" са всъщност доволни от това положение и се чувстват уютно в тази ситуация.

ДВ: Говорите за България като за вечна периферия с бездарни политически елити, които предпочитат някой друг да взима решенията. Смятате ли, че това дълбоко вкоренено периферно мислене е основната причина за трайната политическа нестабилност в България?

Г. Каприев: Вече споменах нагона на успешните в България политици да са управници на някаква имперска периферия. Успешният български политик е задължително популист, който, повтарям, е неизбежно некреативен, защото все "на глас тича народен", угажда на моментните потреби на "народа" и затова е неспособен на стратегическо мислене и действие. Ефектите от този нагон могат да бъдат проследени в българската история от самото ѝ начало. Периодите на политическа нестабилност, които преобладават в историята на българската държава от 1879 година насетне са пряк резултат от несигурния избор на "империя" и несигурното желание на "империите" да се натоварват с българските дела. Слагам думата в кавички, защото нито Третият райх, нито Съветският съюз, нито САЩ са империи в собствения смисъл на тази дума, но нашите политици си ги тълкуват по този начин. Сега за такава империя е набеден Европейският съюз (докато някои други сънуват да набедят за такава Русия), което набеждаване има гротесков характер. Такъв характер имат и жестовете на копнеещите по своето периферно верноподаничество български политици. Политическата нестабилност е трайно гарантирана.