Един от най-популярните митове за комунистическото ни минало е митът, че в неговите дебри, видите ли, хранителните продукти са били далеч по-качествени, по-истински, по-чисти екологично от днешните.

От което логично следва, че в онези времена българинът е живеел по-здравословно и по-благополучно. Тъй като човек вярва повече на очите си, отколкото на обществените приказки, навремето този мит не намери почва на родна земя, но с времето, когато социалната памет поизбледня, той се превърна в цяла митология, която днес вече овладя общественото съзнание. По мрежи и медии изневиделица цъфнаха красиви яркоцветни снимки на лъскави и отрупани с деликатеси бутикови гастрономи, каквито през онези аскетични години действително имаше, но не на родна земя, а малко по на запад, на територията на класовия враг. Общественото пространство и днес е пренаселено от подобни фалшификати – същите мрежи и медии и в наше време ден след ден фалшифицират целокупната истина за една обществена действителност, която по свирепост и социална мизерия нямаше равна на себе си и в която не по моя воля премина студентската ми младост.

Като свидетел на онези кошмарни времена аз дължа на сънародниците си истината за тяхното мракобесие – знаенето, познаването на истината задължава морално. А аз зная тази истина не от манипулациите на идеолози и демагози и не дори от чужди самопризнания – зная я от горчив собствен опит. Комунизмът се разписа с най-острия си писец върху собствената ми кожа и незабравимостта на този му подпис ме е белязала доживотно – така, както градската панорама бе белязана от многолюдните ежедневни опашки пред кварталните бакалии. Опашки, на които мало и голямо чакаше с часове не за отбрани деликатеси, а за най-насъщното – за самун хляб и бурканче кисело мляко, да речем. Повече от това кварталният магазин най-често и не предлагаше. Ако по празните му рафтове се появеше от дъжд на вятър и някоя мръвка, пазаруването се превръщаше в истински празник. Целият асортимент включваше, и то като щастливо изключение, само няколко вида колбаси, между които и кренвирши, които ние ядяхме, а от които кучетата ни извръщаха глава още щом ги подушеха.

Дефицит на основни стоки по времето на комунизма, в. „Капитал“ © Живко Ангелов

Така стигаме до друга легенда – легендата, че в онези стерилни времена, видите ли, хранителните продукти, когато и доколкото ги имаше, били за разлика от днешните природно чисти, здравословни и висококачествени. Дали това е било така, говорят спомените на друг свидетел на онази епоха – писателят Михаил Вешим. В чиято добросъвестност аз нямам и капка основание да се съмнявам. И така, в едно мемоарно есе писателят разказва как нейде през 80-те вестникът му го изпраща в месокомбинатите на „Родопа” да пише репортажи. Онова, което вижда там, го потриса: В центъра на огромно хале бучи непрекъснато огромна месомелачка, в чието ненаситно гърло мърляви работници хвърлят безредно кожи, сланини, карантии, хрущяли, жили и кости. Всичко това се смила до сивкава гъста каша, от която, след като се поръси обилно с подправки, консерванти и овкусители, се правят кренвирши. Става дума за онези кренвирши, които, както вече споменах, ние, гордите творци на благата, ядяхме, а кучетата ни отказваха и да подушат.

Аз пък мога да допълня картината, обрисувана от Вешим, с мой личен спомен, съхранен от студентските ми летни и есенни бригади. (Тези бригади бяха ограбване на младежкия ни труд – труд насилствен и незаплатен, но това е друга тема.) Онези от нас, които бяха разпределени да работят по месокомбинати, след бригадата не вкусваха повече колбас, а онези от нас, които бригадирстваха в консервните комбинати, не вкусваха вече консерва. Така и без това гладуващото ни студентство стана още по-гладуващо. Но и това е друга тема, върху която ще поразсъждавам в друго време.

Сега ще се опитам да разгадая защо спазването на високите днешни екологични стандарти в тоталитарните общества е принципно невъзможно. За да има високо качество на един продукт, е необходим ефективен надзор над продукцията, разпространението и съхраняването ѝ. За да се осъществи подобен надзор обаче, е необходимо разделение на властите – разделение, при което един (фермерът) произвежда, друг (посредникът) разпространява, трети (търговецът) продава, а четвърти (държавата) контролира. Тази безотказно функционираща във всички плуралистични общества система при комунизма е немислима – тоталитарното общество е общество на единовластието, на абсолютния държавен монопол. При комунизма държавата произвежда, държавата разпространява, държавата продава, държавен е и контролът над целия процес. Което ще рече, че държавата контролира сама себе си. Подобен себеконтрол обаче е пародия на контрол, истинска бутафория. А без реален контрол няма екологично чисти храни – няма и екология изобщо.

Ето защо е несъмнено, че днес редовият българин консумира най-чистите и качествени хранителни продукти. Върху чиито етикети са изписани всички съставки на съответната стока. Ако като критичен потребител това не те устройва, във всеки супермаркет има и биощандове. Ако и това не ти стига, по градовете има десетки, а в столицата те са стотици, големи и малки фермерски магазини, както и редовни и нередовни фермерски базари, в които ще намериш и от пиле мляко. Ако и на тях нямаш вяра, можеш да се метнеш на колата си, да отскочиш до съседната селска ферма, да видиш с очите си свободно пасящите под простора птици и говеда и сам да си напазаруваш на воля. Всичко това днес е естествено – и всичко това беше немислимо при тоталитаризма поради желязното господство на държавния монопол върху целокупната обществена сфера. Едно господство, което бе първоизточник и на цялото мракобесие, заляло страната ни поколения наред. Но и това е друга тема. По която съм писал. И пак ще пиша.

Най-сериозният аргумент на носталгиците по добрите стари времена звучи шеговито: под водачеството на Партията-ръководителка колбасите са се вмирисвали само за броени дни – дори да ги държиш в хладилник. Тази им малотрайност – уверяват носталгиците – говори за тяхното качество, тя е гарант, че продуктът не е обработен с консерванти. Има обаче и друг гарант, който е гарант за обратното – моята памет. Която свидетелства, че както мотивите за мазохистичната им жал по комунистическото мракобесие, и този им довод е изсмукан от пръстите.

Спомням си как преди 6–7 десетилетия, без да знае какво е консервант, дядо ми Марко правеше всяка есен домашни наденици. Които, изсушени подобаващо на верандата, издържаха по цяла година. Причината бе, че дядо ми не беше от системата на „Обществено хранене” – частнособственик бе. Свързан с другите малцина оцелели като по чудо от мъртвата хватка на Народната власт дребни частнособственици от града. Те се обединиха в един полулегален частпром, обменяха суровини и опит – чак докато се стигне до въпросните наденици, произвеждани собственоръчно от есен до есен. Колкото и трудно, колкото и мъчително, колкото и опасно да бе това в царството на мира и социализма. „Обществено хранене” им отне всичко – и ниви, и добитък, и инвентар. Но частнособственическото им съзнание, което те бранеха с небивали усилия до последен дъх, оцеля и им обезпечи бодър дух и дълголетие – не на последно място благодарение и на собственоръчно произвежданите наденици. Които, макар и оскъдно (всъщност целият комунизъм бе една бездънна оскъдица), ни радваха през всички премеждия и сезони. А днес, слава Богу, ни вълнува само споменът за тях…