Светът става все по-сложен, объркан и разбъркан, а ни се иска да бъде поне малко по-подреден и с по-ясна посока на развитие. Представяме си, че ако има достойни лидери, те ще го направят по-сигурен и предвидим, а нас по-спокойни. Глобалната криза се обяснява със световна липса на лидерство.
Днес светът определено е по-сложен в сравнение с времето преди няколко десетилетия, когато беше двуполюсен. Но и тогава напрежението между двата полюса достигаше критични стойности.
Лидерството създава усещането за сигурност, защото управлението е в здрави ръце. Но дали здравата ръка прави опасностите пред света по-малки? Нека само да си припомним, че лидер и фюрер означават едно и също. Светът познава и дуче, и каудильо, но особено трайна следа оставя вождът и учителят на световния пролетариат. На него не само името, но и ръцете му са стоманени, въпреки че едната е саката. Поради личностите, въплътени в тези понятия, те са се превърнали в титли, които са се пишели с главна буква.
Вождизмът вдъхва успокоение, защото без задръжки използва методите на популизма. Започва се с това, че определена обществена група, независимо дали на расов, етнически, религиозен, или политически принцип, се нарочва за враг, а на останалата част от обществото се обещават сигурност, блага и дори привилегии. За да си от правилната страна, не се иска нищо друго, освен да участваш в публичното обругаване на врага. Когато съответната идеология се изгради около този принцип, той започва да захранва обществото с безплатна енергия. Създава се масово усещане, че животът е щастлив. Както се изразява Сталин в речта си пред Първото всесъюзно съвещание на работниците-стахановци: „Жить стало лучше, жить стало веселее“. Дори не е нужно да се споменава, че заслугата за това е на вожда. А в „Архипелаг ГУЛаг“ Солженицин представя реалната картина на настъпилото „веселие“: „В счетоводството на совхоза виси лозунгът: „Животът стана по-хубав, животът стана по-весел. (Сталин)“. И някой прибавя с червен молив „за“ – сиреч за Сталин става по-весел. Виновникът не се търси – направо цялото счетоводство отива в затвора“.
Големият проблем на лидерството е, че често се изражда в авторитаризъм и диктатура. Това като че ли му е генетично заложено. Авторитаризмът предпоставя силното лидерство като условие, но лидерството не изключва дефинитивно принципите на демокрацията. Но пък и диапазонът на определенията за самата демокрация е твърде широк. Дори „диктатурата на пролетариата“ се самоопределяше като най-демократичната демокрация, а страните с такава система бяха „народно-демократични“.
Нещата не стават по-ясни и когато насочим внимание към конкретни личности. Путин, Орбан, Си Дзинпин, Ердоган, Вучич, Мицкоски диктатори ли са? Безспорно на тях принадлежи първата и последната дума в страните, които ръководят. Но все пак световните анализатори предпочитат да ги наричат авторитарни лидери и избягват да ги наричат диктатори. В другата категория попадат онези, които извършват масови репресии и убийства.
Прекрачването на тази граница става постепенно и може би неусетно. Никой диктатор не е започнал управлението си с масови репресии. Радикализирането му започва постепенно, а в началото дори неусетно. Властта е сложно явление. В патологичните случаи тя е като болестта – никоя болест не причинява смърт в първия ден. Монтескьо е дал най-точното определение още преди три века: „Всяка власт корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно“. Днес понятието е стеснено само до икономическия му аспект, но латинският глагол corrumpo означава повреждам, съсипвам, покварявам, развращавам. Последиците от абсолютната власт са цялата гама от значения на този глагол. За предотвратяване на политическата поквара демократичните общества са измислили разделението на властите и взаимния контрол между тях. Лидер е този, който се съобразява с това разделение, а диктаторът се стреми да го премахне. Хитлер започва да се нарича фюрер, когато слива длъжностите на канцлер и президент. Сталин става диктатор, когато подчинява всички държавни институции под властта на партийния вожд.
Изкушението на властта е най-силното от всички изкушения. Да не се превърне един лидер в диктатор зависи както от неговите собствени морални принципи, така и от моралните принципи, които обществото е успяло да изгради като защита от властова булимия. Но общество, в което са взели превес потребителските ценности, изграждането на такива принципи е трудно. Проф. Зигмунт Бауман е намерил много образен термин за такова общество без устойчиви ориентири, като го е нарекъл втечнено, „втечнена модерност“. А Умберто Еко конкретизира, че движенията на недоволството в това общество „знаят отлично какво не искат, но не знаят какво точно искат“.
Пример за обратното е речта на академик Андрей Сахаров пред Конгреса на народните депутати през 1989 г. Тогава се случва една от най-срамните сцени в новата руска история – Горбачов се опитва да въведе някаква демокрация, но ретроградните комунисти освиркват правозащитника. Когато все пак го допускат до трибуната, той казва, че „според действащата Конституция Председателят на Върховния съвет на СССР притежава абсолютна и практически неограничена от нищо лична власт и съсредоточаването на такава власт в ръцете на един човек е крайно опасно… Ние получихме в наследство от сталинизма – национално-конституционна структура, носеща печата на имперското мислене и имперската политика… Жертви на това наследство са малките съюзни републики и малките национални образования в състава на съюзните републики по принципа на административното подчинение. В продължение на десетилетия те са подложени на национално потисничество… но в немалка степен жертва е и руският народ, на чиито плещи се стовари главната тежест на имперските амбиции и последствията на авантюризма“.
Поставих този по-дълъг цитат, защото три десетилетия по-късно виждаме, че Сахаров е бил пророк.
Пророчески са и думите на Роналд Рейгън, казани много преди да стане президент: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото“.
Думи на истински лидер, какъвто след него светът не е имал. За разлика от диктатора, лидерът винаги оставя добро име в историята. Уви, историята не е богата с такива имена.
