Догодина в България на изборите за президент със сигурност ще има силна проевразийска фигура. Какъв трябва да е кандидатът на прозападните сили, че да отиде най-малкото на балотаж? 

Вероятно сте чували идиома "preaching to the choir" (да проповядваш на собствения си църковен хор). Ако не, ето: възникнал е някъде в средата на ХХ век и не е труден за отгатване. Става дума за това да представяш аргумент или теза на онези, които и без това ще се съгласят (и те харесват априорно), а не да разширяваш паството, евентуално проповядвайки на неизкушени от твоята деноминация, т.е. да си поставиш за цел да разширяваш своята "еклесия". Още по-просто, да не убеждаваш вече убедените, а да се опитваш да привлечеш далеч по-широки слоеве неубедени.

Тъкмо тази фраза отдавна е в самия център на дясната либерално-демократична космогония в България. И сега, когато пак събират своята "еклесия" с цел да умуват върху евентуален успешен евроатлантически кандидат за президент, отново ми се струва подходяща.

За да не дойде някой като Радев

Предварителните избори са много хубаво и демократично нещо, но ми се струва, че тук трябва концептуален завой – не много остър, за да не вземе центробежната сила да изхвърли неколцина от хористите. Но все пак такъв, след който да се усети, че има някакво надграждане.

Малко евентуален контекст: догодина със сигурност ще има относително силна проевразийска фигура (след Румен Радев, който ще я подкрепи, явно или не). Ерго, прозападните сили (освен да намалят употребата на думата "ерго") имат само една задача: техният кандидат да бъде така уцелен поне в девятката или осмицата, че да отиде най-малкото на балотаж.

Следващите президентски избори в България са през 2026Снимка: BGNES

Опасявам се обаче, че отново се търси строго софийско-профилна консенсусна фигура, т.е. пак ще падне убеждаване на вече убедените. Част от ДБ например все така се люшкат между относително политическа и относително културологична, без да са си взели тъжните поуки от предишни подобни кандидатури (на иначе чудесни личности като покойния Неделчо Беронов, Трайчо Трайков или Лозан Панов). Подозирам, че демократичната "седянка" пак ще тършува из "своите", сякаш без да се разбират две прости неща.

Има риск да се повторят старите грешки

Първо, това е единственият чист мажоритарен избор в два тура, на който сме съвременници, което означава нелош шанс за сегашната опозиция да се добере поне до президентската власт, и после да мисли за по-нататък. Второ, мога да се обзаложа, че кандидатурата или ще е строго политическа, или нещо като академично-културна като профил. Следователно, има опасност да се повторят стари грешки, без да се отчита цайтгайста, т.е. духът на сегашното време.

Тук отнякъде дочувам гърлен сардонически смях – докато си говорим за евентуална силна евроатлантическа кандидатура, може да стане така, че на изборите да се яви самият Борисов, и тогава вероятно няма да има за какво да си говорим. Т.е. една от свръхзадачите вдясно е – със запушен нос или не – всички заявени евроатлантически сили (включително извънпарламентарните като "Синя България") някак да бъдат убедени, че кандидатът на ПП-ДБ може да стане общ и консенсусен, и че копието му е достатъчно дълго, че да прободе евразийския змей отсреща. Как ще стане, ако въобще може? Ами внимателно, като във вица за таралежа.

Какъв да е той или каква да е тя?

И сега чинели: как изглежда, поне контурно, този въпросен кандидат, за да не проповядваме пак само на хористите? Според шестото ми чувство (и споменатия дух на епохата), в него има нещо мачо, нещо предприемаческо (по възможност не в сферата на IT-индустрията), нещо спортно (без да е боксьор и, да пази Господ, тръмпист като съвсем пресния полски президент Навроцки), нещо no-nonsense, т.е. разумно и прямо по мъжки. Той има и необходимата осанка, и леко холивудски черти, но най-вече изглежда като човек, който върши някаква истинска работа или управлява бизнес, а не сърфира върху свободните професии, и най-вече, ако може, да не е юрист от някой от десетките университети, поникнали из цялата татковина. Говори относително малко, излъчва осезаем мъжествен дух (може и щипка решителност, присвивайки очи, защото, нали, тежка отговорност) и светогледът му се простира отвъд съдебната реформа, въпреки че, както знаем, тя е най-важна. Хубаво е също да познава четвърта глава от Конституцията и да не гази с ботуши отвъд правомощията си, но и това е пожелателно.

А защо да не е дама, впрочем, за да се извадят без упойка още няколко зъба на евразиеца, особено ако стане чудо и има дебат? Вече имаме десетки примери за силни и решителни женски фигури не само в европейската политика. Дама с приблизително същите качества като на левента по-горе, само че с придадената стойност на женското начало, усет и харизма.

Естествено, не знам откъде могат да се появят подобни хора и най-вече не знам как ще бъдат припознати, че и издигнати; знам само, че президентските избори догодина са съдбоносни за бъдещето на цялата градска десница. Която трябва да престане да бъде само градска.

Накратко, предварителен избор без носталгия, без залитане в елитисткия профил и хитро, на моменти популистко (знам, знам, анатема) възползване от преобладаващите проевроатлантически нагласи.

За да не се изпитваме пак чий е Крим.