Завърших предишната си колонка с твърдението, че ако утре-вдругиден с все по-крехките ни от 5–6 години проевропейски мнозинства в НС се случи нещо катастрофично, това може да преобърне геополитическата ориентация на страната към нацистка Русия много по-бързо, отколкото през 30-те години това се е случило с политическия ни завой към Хитлерова Германия.

И казах, че за това в България днес има достатъчно ясни предпоставки. Те обаче могат да бъдат преценени като престъпно неглижирани (ако не и престъпно създавани), защото, нека си дадем сметка, че за разлика от днес, в годините преди началото на Втората световна война за България е било дори логично, в края на краищата, да се включи в Тристранния пакт, лидиран от Адолф Хитлер. Защото България, както и Германия тогава, е сред загубилите в Първата световна война, била е натоварена с тежки репарации, претърпяла е териториални загуби и както е изглеждало, трябвало е трайно да се раздели с лелеяните от 1878 г. Македония и Егейска Тракия. В този смисъл войнственият реваншизъм, с който Хитлер в началото „опакова“ своя режим (и който заблуждава и западноевропейските му противници по отношение на истинската му същност), съвсем естествено намира широко съчувствие и в България.

Днес ситуацията между нашата страна и нацистка Русия изглежда коренно различно. България от почти две десетилетия е интегрална част от ЕС и НАТО и значи – чисто формално е сред спечелилите Студената война. Путинова Русия е вече наш потенциален геополитически противник. Дори самата Русия ни определя като „враждебна страна“.

И все пак това е именно „на повърхността“. Под нея нещата, уви, са доста различни.

На първо място, от широката българска общественост – убеден съм не безсъзнателно – грижливо бива скриван истинският образ на Путиновия режим. Българите в огромната си част нямат ясна представа какво е Русия днес. Факт е, ще обърна внимание, че определението „нацистка Русия“, с което си служа в тези текстове (и с което си послужих в онова телевизионно интервю, което ми даде повод за тях), предизвиква мигновено „настръхване“ у почти всички журналисти, когато го чуят от малцината у нас, които го употребяваме публично, а е и определено „некоректно“ в политическите ни среди. И това е така дори след като Русия започна през 2022 г. своята агресивна война в Украйна. Да, българите знаят, че Русия води тази война (която упорито и почти официално се представя у нас като „конфликт“, т.е. като нещо, за което своите вини имат и двете страни). Но от тях старателно и упорито бива скривана картината на чудовищните – наистина едно към едно по стила си с хитлеристките – престъпления на тази държава от поне 4–5 години насам. В онова свое телевизионно интервю дадох пример с това, че дори на нашия, на българския наблюдател по състоянието на правата на човека в Русия Мариана Кацарова бе дадена възможност да разкаже за чудовищните изтезания и извращения, които се извършват в тази държава (даже над непълнолетни и с минимални жестове изразили своето разномислие към режима руски граждани) единствено в… маргиналния подкаст на Генка Шикерова и Миролюба Бенатова „Дневен ред“ и в нито една, нито една по-централна медия[1]. Това, че в днешна Русия (и практически от началото на идването на Путин на власт) е напълно възстановена системата на ГУЛАГ – концентрационни лагери и „трудови колонии“, едно към едно идентични с описаните от Александър Солженицин в тоталитарните съветски времена и в която днес затваряните почти по правило биват уморявани от глад и мъчения – българите, нека се изразя така – само са „подочували“.

По-нататък, у нас човек трябва да се зарови специално в социалните мрежи и в западните телевизионни канали, което правят много малко българи, за да види с очите си масово практикуваните в Русия типично нацистки по стила си „мероприятия“, в които например малки деца, облечени във военни униформи, маршируват и пеят в хор идиотски песни от рода на „Дядя Вова, мы с тобой“, да чуе редови руски „мамаши“, които декламират горещата си подкрепа за „фюрера“ Путин, да се потресе от изказвания на майки, изпращащи на фронта синовете си и заявяващи, че ако бъдат убити там, те ще „народят“ още толкова, за да може „Русия да победи в тази свещена война“. Трябва да влезе в руски социални мрежи, за да види с още по-голям потрес (запомних този случай от миналата година) какво огромно количество спонтанни и изключително гнусни подигравки (от редови руски граждани) може да се излее върху покъртителна снимка на убито украинско момиченце, отхвърчалите от тялото на което обувки неговите съграждани бяха наредили заедно с играчките му в нещо като паметник на мястото на гибелта му. Да види тези масови злоради подигравки, за да си даде сметка до какво равнище на одемоняване са достигнали в Русия. Нищо за този всекидневен и повтарям, масов нацизъм българите не научават от своите официални медии. Военните престъпления на руската армия, бомбардираща и разрушаваща украински градове, извършваща същински геноцид в овладените територии на тази страна, биват бегло и нередовно осветлявани в същите тези медии като същевременно – като имащи „право на друга гледна точка“ – биват легитимирани най-наглите руски лъжи – като например, че кадрите от масовите убийства в Буча били „фалшификации“. Нека си дадем сметка също, че българското общество практически не получава редовна (и достоверна) информация за състоянието на фронтовете в Украйна, а това оставя място за периодични (и гръмогласни) спекулации, че „Русия практически вече е спечелила тази война“ (спомням си, че според одиозния Явор Дачков тя я беше спечелила още в началото на миналата година).

Накрай – най-типичното внушение към българите, чието начало практически съвпада с навлизането на руския нацизъм във фазата на открита агресивна война е, че дълбоката причина за днешното поведение на Путин е „прекалилият“ с унизяването на изгубилата Студената война съветска Русия, която оттогава „Западът“ – именно „целокупният Запад“, не спира да обкръжава с „натовски държави“. Всъщност и до днес на българските граждани се „разяснява“, че онова, което е довело Русия до „неизбежната реакция“ от 2022 г. е инспирираният от САЩ (от Виктория Нюланд) „преврат“ в Киев, чиято цел била (безспорно) бъдещото присъединяване и на тази граничеща с Русия държава към западния военен блок. А значи – след приемането в НАТО на прибалтийските държави – пълното обкръжаване на Русия от Запада. Всъщност това обкръжаване на Москва е, разясняват ни, не нещо друго, а – вече по-грубото и откровено желание на победителите в Студената война да съсипят Русия, като инфилтрират в нея своя „разчовечаващ човека либерализъм“. А това „обясняване“ на путинизма, разбира се, цели да прехвърли вината за него от самия московски „фюрер“ към „прекалилия“ в съсипването на Русия „Запад“. И тук вече бихме могли да направим аналогия с българското отношение към Хитлерова Германия през 30-те години на ХХ в. Защото почти по същия начин в страната ни тогава не се чува практически нищо за вътрешните репресии на фюрера, за маниакалната милитаризация на германското общество, за истеричния антисемитизъм, а пък все по-войнствената политика на Германия се обяснява тъкмо с Версайското „съсипване“ на страната от победителките в Първата световна война и с внасяния пак от тях (в тайно сътрудничество с „болшевишка Русия“) „комунизъм“. Прочетете например как обяснява на българските читатели издигането на Хитлер споменатият и в предишния ми текст историк Никола Станев: „Германия, пише той, прекара тежък период (т.е. след края на Първата световна война, б.м.) – плащания на репарации, вътрешни трудности и усилия за възстановяване (т.е. точно както Русия от края на ХХ в. – икономическа разруха, вътрешни трудности с „корумпираното управление на Елцин“ и олигарсите, б.м.). Във вътрешните войни изпъкна личността на Адолф Хитлер, син на еснафско австрийско семейство. Той сполучи да се издигне в Германия, образува националсоциалистическата партия, привлече сподвижници, съумя да организира целия народ. Първите му задачи бяха да насади в обществото идеи противоположни на международния комунизъм, какъвто отдавна вирееше в Германия, и да насочи народа към държавен социализъм и родолюбива дисциплина, за спасяването на държавата, която изнемогваше от Версайския мирен договор от 1919 г. (т.е. точно както днес в Русия Путин успя „да насади“ идеи противоположни на западния „глобален либерализъм“, какъвто инфилтрираха в нея „западните сили“, и „да насочи народа“ към „традиционни ценности“, „изконно Православие“, б.м.). Оскърбеният германски народ последва Хитлер с въодушевление (т.е. точно така както днес „травмираният“ от загубата в Студената война руски народ последва Путин „с въодушевление“, б.м.)“.

Втората и много важна предпоставка, която лесно би могла да преобърне днес геополитическата ориентация на България, е, че освен гдето обществото ни няма ясна представа от истинския характер на Путиновия режим, то е и (масово) убеждавано, че негов основен противник в настоящето е същата сила, която е основният противник и на… нацистка Русия. И този противник е „западният либерализъм“, който носи всички черти на т.нар. „еврейски бацил“, с който през 30-те години е воювал германският фюрер. Защото – със старателните усилия на българските медии, на народилите се български „консерватори“ и „патриоти“ (включително „ревностни православни“) – „либерализмът“ днес ни се представя едновременно като „глобалистки“, т.е. разрушаващ „националната ни идентичност“, като „безроден“, като антропологически извращаващ (той е родилното лоно на чудовищните „джендър-идеологии“), като въдворяващ безразсъдно и опиянено „потребителство“, като „войнстващо атеистичен“…

Но ако най-опасното за „народа ни“ днес идва от общността, към която държавата ни принадлежи – т.е. ЕС, Евроатлантическия свят – то макар ние да принадлежим на този свят, той днес почти съвпада с образа на митичните „Велики сили“ от началото на ХХ в., а има и чертите на тогавашния „еврейски бацил“. Е, защо в такъв случай българите да се страхуват от Путинова Русия, където тази „опасност“ е напълно и успешно ликвидирана? Защо дори да не потърсят спасение в т.нар. „Русский мир“? Още повече, ако вместо нацизма ни препоръчват да виждаме в Русия, точно както през 30-те години в Хитлерова Германия – „родолюбива дисциплина“ и „народно въодушевление“.

Виждате ли защо ми се струва, че при едно по-сериозно сътресение на политическата ни система ние много бързо и пак без съпротива, както през 30-те години, бихме могли да се присъединим към един вече очертаващ се днешен „Тристранен пакт“, лидиран от нацистката държава Русия и от вече спечелените ѝ „мусолиниевски“ приятели от Централна Европа и Близкия изток.

––––

[1] По-късно научих, че интервю с Мариана Кацарова е направила и уважаваната от мен журналистка Евгения Атанасова в предаването си по БНТ „Светът и ние“, но то пък е било излъчено в практически негледаемо време.