Хората не следва да бъдат "оплождани" с духовното - достатъчно е то да ги разтревожи. Духовното е отворено око, което не спи, казва за ДВ писателят и драматург Георги Тенев. С него разговаря Ивайло Нойзи Цветков.

ДВ: На 24 май много ми се ще да загърбим казионните глупости за това как културата и просветата щели да ни спасят като нация, смешния плач за уж залеза на всичко духовно и т.н. И да се опитаме да си отговорим на един фундаментален въпрос за мислещи: как да „закараме“ духовното при по-бездуховните, а не обратното, което сякаш всички се опитват да правят, безславно да тикат мнозинството към духовното. Какво мислиш?

Георги Тенев: Духът е дума непонятна. Обикновено „духовното“ може да се опише чрез отрицателни очертания – какво не е. Имаме духовно, имаме и телесно. По отношение на телесното нещата са по-ясни. За нематериалното и невидимото обаче спорим, то има нужда от тълкуване. В тази зона са неща като философия, религиозност, вяра... Все въпроси, по които има дебат, различия. Всъщност – това са нещата, които описват човешката цивилизация. Телесното не може да опише ясно човешкото и никак не може да опише човешката култура. А духовното е онова, което описва културата и – веднага, едновременно с това описание – прокарва граница между културите. Защото първата отлика на културата е, че тя НЕ Е ЕДНА. Има много култури. Презрението към този факт ражда: или примитивни и екзалтирани диктатури, които налагат своята култура като единствено „културна“; или изолационизъм, комбинация между страх и безразличие; или води до разпад на собствената култура (чрез културна емиграция), защото в нейните самотни граници на човек му става не просто тясно, но най-страшното – става му интелектуално скучно. Което е най-големият порок на един колективен живот – да бъде сив и скучен. Хората като общност са призовани към празник. По-тъпо от „скучен празник“ е само... скучен делник.

Краткият отговор на твоя въпрос – „Как да „закараме“ духовното при по-бездуховните, а не обратното" (извън елитаристкия апломб), е следният:

1. Направи мост към културата на тези хора;

2. Докажи своята култура не като по-“висока“, а като по-интересна;

3. Накарай ги да празнуват твоя празник.

Тогава ще постигнеш нещо неочаквано – няма (просто) да „закараш“ духовното при по-бездуховните, а ще осмислиш собственото си понятие за твоето лично „духовно“.

А иначе духовното е проблем. С „духовното“ хората не следва да бъдат „оплождани“, разкрасявани или въздигани – достатъчно е да бъдат разтревожени с духовното. Тревога е нужна на човеците, не „духовност“ в някакъв чист вид. Тревога, че времето изтича, не просто тревога, че човек е смъртен – това е от сферата на телесното – а че човек е смъртен дълготрайно. Че „краят“ не е изяснено пространство. Че не знаем какво има след края. Че никой не може да ни докаже как изглежда „обратната страна на живота“. Че лесно се отнема живот, а трудно се създава и НИКАК не е по силите на човек да връща този процес обратно. Духовното е отворено око, което не спи. Значи, отговорът всъщност е свързан с поддържане на отворено око.

ДВ: Концептуално пак: защо във високите културни среди смятаме, че само „високата култура“ е „пътят към Дамаск“ и просветлението?

Георги Тенев: Гордостта е в основата на определението на нещо като „ниско“ и „високо“. Думата „култура" крие и в произхода си, и в многообразието от своите значения едно основно нещо – „обработеност“. Няма как нещо да бъде необработено и да е културно. Културната почва е тази, която се култивира. Това става чрез човешки усилия. Земеделски труд, да го кажем така. Земеделецът е приведен към простата земя и често рови из пръст, кал, тор, почва, плевели – все разни не особено възвишени неща. И накрая произвежда пшеницата, от която започва всичко и на която се крепи целият живот.

ДВ: Ти си блестящ писател (смятам аз). Но какво може да направи мислителят в теб, за да надмогнем доминантната поп-култура на „долницата“?

Георги Тенев: Не съм блестящ писател. Не съм блестящ. Не съм писател. Блясъкът на всеки от нас се отнема от простия факт на баналните ни несъвършенства – банални, но крайно разнообразни в отвратителността си. Не мога да съм блестящ, при положение че знам колко пъти не съм бил наясно със собственото си ниво – но е трябвало да мине време, за да видя това сам.

Не съм и писател, защото последните писатели – също като динозаврите – отмряха в друга епоха. Може би с Толстой в Русия, с Кафка в Централна Европа. След Световната война с нейните две части, писатели вече няма. Няма литература. Това е друга културна парадигма, макар и още докрай да не е описана. Така например, понятието „писател“ или „драматург“ звучи странно, сложено до името на Софокъл. Или „писател“ или дори „поет“ – преди името Омир. В нашата родна култура пък, за добро или лошо, смятам, че „писатели-писатели" никога не са успели да се появят. Имаме други фигури, прекрасни, чисти таланти, художници на словото, „солта и кваса“ на нацията ни, но това не са творци от типа „писател-писател", като споменатите. Както и нашата литература е част от култура, случила се по друг начин, не като онези на Толстой и Кафка.

Но и с тази разлика между „нас“ и „тях“ също вече е свършено - или почти. В глобален план останаха и идват нови хора на литературата, оратори, философи, ерудити, мистици, медиатори, сценаристи, несъмнени гении – но „писатели-писатели" вече няма. Защото няма и „литература-литература".

Причините за това са тема на дисертации, които все още някой пише. Всяко време има своите гении, разбира се, но писатели вече няма, ако трябва да сме начисто с термините. Причината – разливът на смъртта, диагностициран през Световната война. Това – ръка в ръка с ерупцията на живота, който никога не е бил толкова плодовит, както през последния век. Наблюдаваме най-голям прираст на население и най-малък прираст на нови култури. Народите се множат, но културите им намаляват като разнообразие. Населяват се по-нагъсто територии, опростяват се обаче вътрешните граници в тези територии. Изчезват малките езици, наречия, феномените на културата мозаечност. Светът все по-малко е калейдоскоп, все повече – монохромен витраж.

И тук ти ме питаш: „Как да надмогнем доминантната поп-култура на „долницата“? Проблемът е, на първо място, че тази поп-култура на долницата е начин на новите, разрастващи се общности, да се центрират. Когато една общност няма възможност (и време, и средства, пространство, модел, примери) за това да изгражда култура, тогава тази общност е принудена да взима (буквално да купува) културна конфекция. Просто за да се самоидентифицира с нещо, в опита да бъде себе си. Защото, не забравяй, както казах – човек е създаден, за да живее с другите, не сам. А с другите е по-хубаво да се живее в празник. И човек следва този инстинкт. Останалото го правят новите медии. А те са част от технологията на следващата война – информационната, цифровата, уви... Не е конфликтно и страшно само по себе си това, че има „долница“, а че тя не е автентична. Тя дори не е по произход истински „от долницата“, а идва от пазара, вече е предложена като конфекция.

ДВ: Как ще приключи руската грозна инвазия в Украйна, по твоему?

Георги Тенев: Всеки ден се питам – как ще завърши? Кога? И като се питам такива неща, си казвам: човек е добре да чете. Да намира източници по темата, създадени ПРЕДИ началото на дадена война. В ситуацията на развихрена военна агресия, дори аналитичното мнение вече не е само анализ, то е пожелателно, то е интелектуално заклинание, с определен патос, проекция, цел. Затова се допитвам до по-стари неща.

Пробвах напоследък да разбера нещо повече за събития, които се случват по тези земи, а по нещо приличат на днешните: матрици на отношения между империя и народи, за етноси и църкви, за наемници, за феодали, за самочувствието на руското самодържавие. Нищо по-добро в момента няма от четенето на романите (мета-исторически) на Владимир Шаров, препоръчвам. И, разбира се, предстоящата да излезе у нас книга на Михаил Шишкин „Мои“. Виж, опреснявам си познанията по руски, опитвам поне малко да напредна с украинския. За да разбереш нещо, случващо се в чужди земи, за да го схванеш по-сериозно и в дълбочина, трябва да разбираш езика. Не само за да си „превеждаш информация“, а защото езикът е базовата тъкан на културата. Тя пък, вече стана дума, е това, което прокарва границите.

А войните са (и винаги са били)... корекция на граници.

Българският писател Георги ТеневСнимка: Missirkov/Bogdanov

Вероятно е тази украинска драма да остане отворена за дълго време – далеч след очакваното примирие и след някакви сепаратистки компромиси. Може би трябва да си преговорим хронологията на кипърските събития след 1974 година.

Възможно е по странен начин това териториално позициониране, което се оформя в резултат на войната, да бъде основен двигател в обновяването и фокусирането на европейската външна политика. От няколко десетилетия отношенията между европейския блок от демокрации и Русия са противоречиви: едно се случва на икономическо ниво, друго на политическо, съвсем трето и четвърто – в културата. А пето и шесто – в „частните“, двустранни отношения на отделните западни демокрации с Руската империя. А има и свободен пазар, има флуидни процеси, има интегриран глобален виртуален свят. Русия е дълбоко в европейските традиции, в европейските проблеми – тя е и проблем, и решение на проблеми. Ако щеш, самото предстоящо и належащо интегриране на Украйна в европейското семейство, е неизбежно интегриране и на руската зона на интерес и влияние в това семейство. Единият процес не може да върви без другия. Както приемането на Украйна в ЕС и НАТО е вид сближаване (и) с Русия, така и конфликтът/конкуренцията с Русия е вид придърпване на руско влияние към сърцевината на Европа. Ето в тази (малко странна, нали?) диалектика, се крие и предизвикателството пред бъдещето. Разбира се, това ще е работа на повече от едно поколение. Много смърт е натрупана, за да може едно и също поколение да премине толкова сложна парабола.

Ние, „външните“ спрямо тази опустошителна война хора, пропускаме едно нещо – трагедията на Украйна се случва в земя, в която смъртта най-тежко е удряла през годините на Втората световна война и около нея. Помирението, умиротворяването са някакви думи. Земята е нещо друго. Кръвта в земята, смъртта в земята. Такива неща се нуждаят от много време, за да бъдат излекувани. От огромно внимание. От чистосърдечно отношение. Дали Съветският съюз е имал желанието и ресурсите за това? Дали някой в Овалния кабинет изобщо би разбрал сложността на въпроса, за да му потърси отговори? Дали западните култури, заети със собственото си сложно наследство от войната, са били способни да се притекат навреме, адекватно, за да възпрат процеси, които заплашват мира?

Живеем в свят на съвременни императори и диктатори. А „машината за мир“? Някой си представя това като флипер, в който пускаш жетони, друг – като... и аз не знам вече. Отново тук се срещат телесното и духовното, както ги одумвахме преди малко: едното иска своите ресурси, другото плаща цената на тяхното разпределение, като трупа ужаси в паметта.

ДВ: Добре, православни сме, дори някои от нас вцърковени. Но как би коментирал моята идея за час по култура, който включва „всичко“ - от базови познания за всички религии до история на емпатията?

Георги Тенев: Разбира се, че това е отлично формулирана идея за учебна програма. Но такъв разговор, включително като обмен на идеи, така и не се случи. Направо премина в сферата на спора и позиционната война. Каквото и да се говори, за задължително, за задължително-избираемо или профилирано обучение, все пак същността на въпроса е: „Религиозна култура – нужна е или не на българските ученици?“. Когато по културен въпрос се разрази обществена драма, значи нещо е напипано. Нещо неслучайно.

Много хора, а ето и ти, сериозно смятат, че е добре да се предложи духовна култура като образователен материал. Но как да се проведе нюансирано обсъждане, сондиране, „първи стъпки“, когато вали буря и престрелка по фронтове, които са повече политически, отколкото идеологически? Много бързо дискусията стигна до най-елементарните реакции: „Абе, каква религия?! Абе, какви мистики и така нататък? Ние трябва да ги учим децата на реалния живот!“ И тъй като днес отбелязваме 24 май и погледът ни е към светите Кирил и Методий, нека тръгнем все пак от някъде. (Нали все някъде искаме да стигнем?) Та един откъс от житието на Константин-Кирил, някои думи, които ми напомнят на нашата днешна ситуация:

През IX век Константин-Кирил, когото още тогава наричат вече Философ, има дебат с хора, които не зачитат християнското учение. Все още не е дебат с хора напълно невярващи (времената не са били такива). Дискутира с арабски учени в Багдад (мисията при сарацините). И сарацините не му говорят неща от типа на „религията е измислица“ и „няма Бог“, но стоят от позицията на военно-политическата си доминация, на експанзията си и му казват ето такива неща: какво ни препоръчвате вие, християните, вашата философия? Ето, ние си имаме свои разбирания, които добре работят. Имаме голям успех с тях. Даже превземаме части от вашия, християнския свят. Добре ни се развиват нещата „пазарно“. Процъфтяваме, тъй да се каже. Имаме закон, който е ясен, лесно се разбира от хората. И няма как да се объркаш, да се чудиш как да го спазваш. А пък вие, християните, уж имате закон, но по разни начини го следвате, спазвате, тълкувате. Вашето е едно постоянно тълкуване, разясняване – какво неясно има? И един от вас казва едно, друг друго – май всеки си го спазва както иска? На което Философът отвръща: „Вашето учение е лесно и достъпно, та може да го премине всеки – и малък, и голям. Защото в него няма нищо извън човешките обичаи, а има само онова, което всеки може да върши."

Дали тези думи не се отнасят прекалено точно и към нашите т.н. „закони“? Научните ни закони и обществено-политическите, на които се опира „чисто светското“?. Да, хубави са. А защо тогава не успяваме да ги приложим дори отчасти правдиво?