Hi-Fi (history fiction)

И тази година, дядовото, няма да има априлско въстание.

                                                                            Георги Господинов

 Балтията-Резидент, нерумен и безрадостен, блед и посърнал, байгънясъл и кахърен, се завръщаше от Оборище, гдето по вишегласие беше прието българята да вдигат въстание. Буна. Империята им бе дошла до гуша, нишаните вещаеха победа, възторгът искреше, предвещавайки бъдещи пожарища. Точно тия пожарища му стискаха гърлото на Балтията-Резидент, изстискваха руменината от лицето му и го караха да бъде блед и накахърен. Събрали се билюк левенти – е, айде, и два билюка да са, и халал са дали за цял народ. Убедени, че са си натаманили работата одма. Ама народа питат ли го? И що ще им отвърне народът, ако рекат да го попитат? В главата му взе да се въргаля една мисъл, която все по-бая го тормозеше: имат ли право да са такива ербапи? Вярно, още отколе, от времената на Константин и Фружин и на хайдутите от Игличина поляна българята беха издумали, че го не щат веке агарянския ярем, ама тъй без гюме ярем маха ли се? Няма ли да заиграе остенът по гърбината на хайванчетата – жесток и душмански? Балтията-Резидент все пò с мерак се кандардисваше, че не бива тъй, че редно е да го питат тоя народ иска ли буна срещу царщината. С таквъз акъл свърна към Панагюрище – да се поразхортува с войводата за дертовете си, да не бастисат народа…

Пристигна, изказа се. Войводата го погледна, присви очи и се замисли. Право ли хортуваше чилякът отпреде му, или ачик-ачик го бе хванало шубето? Или друго, по-лошо – говори през него агалъка, срещу когото щяха да се вдигат. Амчи тъй де, гледайки го, май намирисва на последното – не е по свой си тертип при него той, друг го е проводил да му мъти водата. Щото преди време различно приказваше. Слуша го, слуша, че му се тросна: „Какви ги дрънкаш врели-некипели ти бе, чоджум? Че ний нали това сме го рекли още преди време, защо сега ти се завря такава гадина в главата, ламя съща? Рекли сме и нацяло сме отсекли – ще го бъде въстанието! Анадъмо, керата?“…

Да, ама на Балтията-Резидент тия не минават, не си оставя той тъй лесно магарето в калта, хеле пък на войводата ихтибар да чини. Седна в тъмната си стаичка, дето с отвъдевксиновско земно масло я осветяваше, и надраска прокламация. Уйдурма, демек: „Ние, тъй и тъй сме решили в Оборище, ама бехме там има ли два билюка люде, няма ли – не мога да сметна, та затуй думам народа да питаме, той да ни рече да вдигаме ли въстание, или да не вдигаме. И каквото ни рече, туй да свършим. Но нищо да не свършваме, докато не го питаме и не ни рече. Щото инак е абдалско и неарабийско – бездумен остава той и безгласен, а не бива тъй, не бива. Айде сега, аферим ви!“. И все в тоя тертип ги редеше Балтията-Резидент, па като свърши, извика си калфите и изполичарите, дьонметата и ибрикчиите, келешчетата и тарикатчетата да му я избаирят прокламацията. Взеха я те в ръце, внимателно я прочетоха и закимаха хюмнешки: „Тъй, тъй, че бива ли иначе, не бива…“. И като я прочетоха, сурнаха се да я развъждат из села и паланки, от урва на урва и от дол на дол, белким ги чуят тия, дето трябва, и да им уври акълът. Че като се вдигна една патаклама, не ти е работа! Едни викат: „Право е, требе народа да питаме“, други викат: „Не е право да го питаме, викнàли сме веке, Туркия ке падне!“. Ама взеха, та се наасланиха първите и се реши: задвижиха едни писма, едни бюлетини, едни хартии всичките с таквиз слова калесани: „Да вдигаме ли въстание, братя, или да не вдигаме, вие речете!“. Прибираха ги тия хартии и гражданя, и селяне, и еснаф, и джамбази, и мало, и голямо, и мъжко, и женско, и учено, и просто, и бедно, и богато – „всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье“… Захвърчаха към Панагюрище хабери баш някоя Хвърковата чета некогиш. Некогиш, некогиш, ама в априля не, през априля никогиш…

Щото он, народот, ги отреза: „Нема да дигаме въстание, нема да праи’ме юруш!“. Е, имаше и таквиз, дет си навървиха гласището за юруша, ама беха малко. Че и сичките луди-млади – ще им се малко тарапана и гюрултия, не им стига кроткия животец на мирните чиляци. Верно, те го дигаха народа и го бунеха, викаха му да не спи, да се пробуди „за бунт, за борба кат за една ближна обща веселба“: „дойде време, ставайте, от сън се пробуждайте“, звереха се и се пенявеха. Ала другите – зрелите, мъдрите, оправните, не я виждаха как ще я бъде тая завера, че то така си е – царщина се лесно не бута, а и се не знае що ще придойде подир нея кат се бутне. Имаше некои, дето им милно беше парцелчето – къщица си вдигнали, одаици спретнали, овчици завъдили и като овчици блееха. Други се бояха, че ще им съсипят семейството – щерка си мераклисваха по-харно да задомят, не бесни башибозуци да я бастисат. На трети не им се щеше да си харизват службицата, наредата, професийката – едни у железницата се наместили, други писари в конака – що ги грееше въстание и бабаитщина, леле че ахмащина! Четвърти денкове бяха скатали, имане пълна къща, де ще ги дирят буна да вдигат?! Та тъй се нагласиха хаберите: къде 2/3 против въстанието, само 1/3 за.

Балтията-Резидент му олекна като го видя бакшиша, баш на сърце му додѐ. Не беше веке блед и посърнал, ами заруменя и се възрадва сякаш устата му цялата с БОТАШски каймак бе намазана. „Ей, – хортуваше си – бая късмет извадих, че го избуламачих туй народа да го въпросваме, щото от народа кой по-акъллия – никой! Единствен аз съм“. Суспендира ги тъй Балтията-Резидент решенията на Оборище и през Априлий 1876-а въстание се не дигнà. Та поради туй си караме на същия хал, агарянския, чак досега…

Записано в лето 2025-о на чистий и прозрачний отоманский языкъ  

Историческа бележка: Ненко Стоянов Терзийски-Балдьовеца (от с. Балдьово), делегат на комитетското събрание в Оборище, изказва (предава) на османските власти в Пазарджик, че е взето решение българите да се вдигнат срещу властта на 1 май стар стил. Издайничество на Ненко принуждава копривщенци да викнат въстанието 10 дни по-рано. На 20 април стар стил 1876 г. Тодор Каблешков го пише Кървавото писмо…