Няма българска история извън историята на православния свят. И няма история на православния свят извън отношението Изток-Запад. Следователно, когато мислим собствените си проблеми, наследени от миналото, трябва да вземаме предвид и руската политическа мисъл, по-конкретно, руската концепция за „универсално“ и „демократично“, развивана от ранните славянофили, Достоевски, Иван Аксаков, Владимир Соловьов и др.
Макар в началото да се увличат от немската идеалистическа философия, ранните славянофили са трайно повлияни от немския романтизъм, следователно и от Хердер. Подобно на немските романтици, славянофилите разглеждат „народа“ като „организъм“. Но при тях не езикът създава „сърцето на народа“, както казва Хердер, а Бог в неговото източно, „съборно“ възприемане. Можем да определим политическата философия на ранните славянофили с работното понятие „боговластие чрез народа“
В условията на това „боговластие“ личността се утвърждава със своята духовно-религиозна дълбина. В името на така разбираната „личност“ славянофилите отхвърлят „светостта на външните формални отношения, светостта на собствеността и условните постановки, по-важни от личността“ /Ив. Киреевски/.
Към този демократизъм на религиозна основа са причислявани Достоевски и Иван Аксаков. Те също вярват, че народната свобода е достижима без наличието на юридически гаранции и необходимите за тяхното внедряване институции. Разбира се, става дума за Достоевски като политически мислител, иначе неговият литературен гений и „полифоничната“ антропология на романите му не се побират в никакви стандартизиращи политически категории.
Най-силно ангажиран с универсализма е Владимир Соловьов. /Чаадаев е западен в буквалния смисъл./ Заради него той пледира за обединение на Западната и Източната църкви. Не заради външното, формално единство на вярващите, а за да бъде преодолян духовния разрив между Изтока и Запада. Соловьов смята, че „Изтокът и Западът са еднакво необходими за осъществяването на идеята за Богочовечността“ /П. Бицили/. Самият Соловьов пише в „Руската идея“ с подчертани от него думи следното: „Истинното бъдеще на човечеството, за което сме длъжни да се потрудим, е вселенското братство, изхождащо от вселенското отчество чрез непрестанно морално и социално синовство.“
От тази политико-философска постановка произтича и защитаваният от него принцип за равнопоставеност на всички националности, гарантиран от християнската любов като норма в международните отношения.
Соловьов критикува Византия заради неизпълнената от нея универсалистка задача, заложена в християнството. По неговите думи: „В течение на цялата собствено византийска история…не може да се посочи нито едно публично действие, нито една обща мярка на правителството, която да има предвид някакво съществено подобрение на обществените отношения в нравствен смисъл, някакво издигане на съществуващото правово състояние съобразно изискването на безусловата /подч. от мен – А.К./ истина.“
Но историята предлага възможност - и Соловьов настоява на това – неизпълнената от Византия задача да бъде поставена на дневен ред и изпълнена от Русия. Условието за тази възможност е самият характер на руския народ. В Пушкинската реч Достоевски определя руския човек като „всечеловек“. С тази дума той обозначава същото, което е кратко формулирано у Иван Аксаков: руският „прост народ се нарича „крестьянин“, тоест, християнин“; и също: „Руският народ не е народ, той е човечество“.
Под влиянието на тези „културни герои“, към които задължително следва да добавим и граф Лев Толстой, се формира основното направление на руската култура през XIX в. Нейното кратко описание от външна гледна точка дава един от основоположниците на структурната лингвистика Едуард Сапир:
„Аз ще спомена само един, но може би най-значимият аспект на руската култура, както аз го виждам - склонността на руснака да вижда и мисли хората не като представители на типове и не като същества, които изглеждат вечно облечени в одеждите на цивилизацията, но като чисти човешки същества, живеещи предимно сами по себе си и за себе си, едва на второ място в името на цивилизацията. Единственото Нещо, което руснакът може да вземе на сериозно, е елементарната човечност и елементарната човечност в неговия поглед към света се натрапва на всяка крачка. Той се чувства изключително у дома си чрез ближния си и с Бога. Всъщност не се съмнявам, че най-крайният от руските атеисти е в по-добри отношения с Бога, отколкото набожните хора от други страни… Подчинението на дълбините на личността под властта на една институция не се преглъща лесно от него като необходима цена за благословиите на цивилизацията… Протестът на Толстой не беше изолирано явление, а символ на дълбоко вкорененото руско безразличие към институционализма, към налагащите се ценности на цивилизацията. В духовен смисъл, за руснака е лесно да събори всяко въплъщение на духа на институционализма; истинската му лоялност е другаде…“
Но каквото и да е „сърцето“ на един народ, той си иска и „земния хляб“, според метафората на Достоевски: Русия трябва да развива своята икономика. В тази връзка най-напред следва да маркираме обективните, съществени различия между Запада и Русия. Те започват от географията, най-обективният от всички обективни фактори. Карл Ясперс описва спецификата на Запада /в глобалния план на понятието/ като започва с географията - разнородно членение на полуострови и „сравнително дълга брегова линия“. Тази специфика на Запада дава изключителни възможности на „морските“ страни за развитие на корабоплаването, на морската търговия и за поетапното налагане на своята хегемония. Във фундаменталното изследване върху генезиса на капитализма под заглавие „Дългият двадесети век. Парите, властта и източниците на нашето време“ Джовани Ариги проследява в детайли как чрез първоначалните търговско-финансови операции морските градове-държави се налагат като центрове на капиталистическото натрупване, и оттук – като „хегемони“, най-напред в „християнския свят“, наречен по-късно Европа, а след Великите географски открития и завладяването на Америка - върху целя свят.
Ето едно синтезиращо изречение на Ариги, отнесено към „балтийската“ търговия /със зърно и корабостроителни материали – А.К./ на Нидерландия: „Между факта, че обемът на балтийската търговия застива на място и нейната характеристика като „майка“ на холандското богатство няма никакво противоречие. В тази характеристика се отразява простото обстоятелство, че доходността на балтийската търговия представлява основно подарък от географията и историята и носените от нея дивиденти стават по-скоро източник, отколкото резултат от развитието на холандския капитализъм.“
Пряко свързано с капиталистическото възпроизводство и териториалните завоевания е организирането на огромни армии и производството на все по-съвършени видове оръжия, което Пол Кенеди показва с точни статистически данни във „Възход и падение на Великите сили“.
През тези столетия на първоначално натрупване на капитала Русия води периодични войни против католици и мюсюлмани – татари, поляци, шведи и османски турци. Последната е Руско-турската, освободителна за нас, война от 1877/78 г. , която става неизбежна, след като султанът, подбуждан от Англия в лицето на Дизраели, отхвърля постигнатото споразумение между граф Игнатиев и маркиз Солсбъри за две автономни области в границите на Екзархията. С тези войни Русия възстановява най-напред своя суверенитет, а после и този на православните народи на Балканите – гърци, сърби, румънци и българи. Такива са същността и главните резултати на „руската имперска политика“.
През този период Русия се задушава икономически поради липсата на пристанища на топло море и това става нейна основна геополитическа цел. За да постигне тази цел на Русия й е необходим вътрешен ред, трудно постижим в тази огромната етнокултурна агломерация, която в продължение на векове е „плацдармът“ на Великото преселение на народите. Задачата е неразрешима без да бъде създадена управленска „трансмисия“ между централната власт и всяка една област и сфера на дейност. Петър Велики вижда такава възможност в учредяването на бюрократичен апарат по модела на военната йерархия – известната 14-ранговата стълбица. В тази йерархия влизат представители на различни народи и етноси – германци, финландци, гърци, поляци. С времето чиновническата йерархия се превръща в еднопосочна линия за провеждане на закони, укази и морално-политически наставления. Към нея славянофилите насочват най-острите си критики. Обвиняват я в бездушие, умствена леност и самоуправство. Вместо да служи за връзка между „богоносния“ народ и монарха, твърдят славянофилите, чиновничеството се е превърнало в преграда между тях.
Така между отвлечените умствени построения на социално-религиозната мисъл и инертността на 14-ранговата бюрокрация остава празно място – на прагматичните управленски решения, осигурени с юридически гаранции и съответните институции. Тук непременно трябва да отбележим, че държавниците, които се заемат с реформи в тази посока - Александър II и Пьотр Столипин - са убити от терористи, самообявили се за истинските изразители на „народната воля“.
Към края на Първата световна война Руската империя се озовава в „революционна ситуация“, казано по марксистки. Павел Милюков характеризира тази ситуация не доктринално, а исторически. Наблюдавайки пряко политическите процеси като пръв външен министър във Временното правителство, Милюков формулира кратко ролята на историческия „народен анархизъм“ в руската „пролетарска“ революция: „Ленин и Троцки възглавиха движение, много по-близко до Пугачов, Разин и Болотников, до XVIII и XVII в. на нашата история, отколкото до най-новата мисъл на европейския анархо-синидикализъм“.
През 1924 г.. в брошурата „Уроки Октября“ идеологът на перманентната революция Лев Троцки посочва главния фактор, предизвикал разрива на руското „сърце“ – селяните, които искат мир и земя: „За да се окаже победоносен този широк обходен маньовър, /„техниката на преврата“, по определението на Курцио Малапарте – А.К./ беше необходимо стечение на съвършено изключителни обстоятелства, големи и малки. Преди всичко бе необходима армия, нежелаеща повече да се сражава. Целият ход на революцията, особено в първия ѝ период, от февруари до октомври включително – за това вече говорихме, – би изглеждал напълно различно, ако към момента на революцията я нямаше разбитата и недоволна многомилионна селска армия“.
Поради известни на всички ни обстоятелства, до края на 80-те години на XX в. в СССР институционално-правни гаранции не се утвърждават не само по отношение на индивидуалните права, но също така и във връзка с правата на руски народ в неговата културно-национална идентичност. На съветското висше чиновничество по времето на „перестройката“ не му идва на ума да внесе изменения в чл. 72-75 на Конституцията, така че отделянето на една република да става с договор между нея и РСФСР; договор, който изрично да посочва РСФСР като гарант за културно-национални права на всички граждани на отделящата се република. Като се вземат предвид тенденциите в Съветския блок – нарастване на националистическите настроения, икономическата стагнация и външните културни влияния - би трябвало да се направят изменения в този смисъл. В такъв случай никакви споразумения от никакви гори не биха имали правната сила да отменят конституционно постановление. Това обаче означава да се отхвърли Лениновата корекция в плана на Сталин, който в студията си „Марксизмът и националния въпрос“ /1913 г./ защитава идеята за „областна автономия“ /нещо подобно на американските „щати“/. Още по време на Двувластието „вождът на революцията“ прави в него съществена корекция: с категориите „украинци“ и „великоруси“ разделя носителите на историческата православно-славянска идентичност на два „народа“, по-точно, на два „етноса“: „Нито един демократ не може да отрича правото на Украйна на свободно отделяне от Русия: именно безусловното /подч. от мен – А.К./ признаване на това право дава възможност да се агитира за свободен съюз на украинци и великоруси, за доброволно съединяване на двата народа в една държава“. В.И. Ленин - „Украйна“, в. „Правда“, 17 юни 1917 г., В: Съчинения, т. 25
Тази Ленинова семантика е смисловото ядро на днешното западно-пропагандно словосъчетание „териториалната цялост на Украйна“; от нея произтича „правото“ на Зеленски да нарича „наши“ територии, в които от векове живее население с руско-православна самоидентификация, общо 11,2 млн. /по Р. Брубейкър – „Национализмът в нови граници“/. Оттук е извлечен и историографският трик на историци като Тимъти Снайдер - да прилагат към „историята на Украйна“ т. нар. „постколониален подход“, сякаш Русия е Великобритания, а Украйна – Кения. (Как се прилага този подход към отношението България – Северна Македония читателят може да види тук: https://www.librev.com/index.php/discussion/bulgaria/2949-2016-03-25-17-00-08/)
Неизвършените изменения в конституцията на СССР имат същите последици, както и неподписването на договор в Малта. По-късно един от най-големите теоретици на нацията Ърнест Гелнър окачестви това с едно изречение: „Горбачов беше глупак“. Вината за братоубийството в „териториалната цялост“ на бившата ленинско-болшевишка Украйна, чиито граници бяха очертани, а после и преначертани от „престъпната“ - по западно определение – комунистическа власт обаче не беше само негова.
Лесно е сега да се дават оценки с късна дата, всеки може да направи това, ще каже някой. Да, така е. Но този контекст ми е необходим, за да задам един въпрос: колко ум е нужен и колко време е нужно на този ум, за да разбере, че псевдопонятието „русофили“ е най-ефикасният инструмент за едновременно антибългарска и антируска пропаганда? Това е не само близко до ума, очевидно е - анонимни русофобски войнства без умора обстрелват със словесни гадости милионите българи, които се чувствата носители на исторически формираната православно-славянска идентичност. Наричат ги „русороби“, „русофилистици“ и ги пращат в Сибир. Правят го, защото им е дадена тази възможност! Дадена и всекидневно потвърждавана със същестуването на организацията, наречена „Национално движение русофили“. Кой е този „велик“ политически ум, решил, че в православна България трябва да се учреди такова „национално“ движение? Кои са хората, които без да мислят, разделят онова, което не бива да бъде разделяно - исторически формираната културна идентичност е фундаментално условие за възпроизвеждането на нацията. Тук подчертавам моралния аспект: правят го чрез псевдопонятието „русофили“, с което са оправдавани кланетата на българи, въстанали през април 1876 г. като православни, а не като протестанти, католици и пр. По-късно с него е оправдан и побоят над видния държавник, строител на модерната българска държава Петко Каравелов и репресиите над духовния пастир на българския народ митрополит Климент. Единствената „вина“ на тези достойни политически мъже е била, че са чували гласа на българската история, за разлика от нихилистите, следвали своето „вътрешно убеждение“.
Опозицията „русофили-русофоби“ има своята неотстранима логика. Един от главните „герои“, които стоят зад репресиите над двамата заслужили българи, „либералът“ Васил Радославов, през 1915 г. прегръща принципа „Който нам кравай дава, той е нам леля“ и съюзява България с петвековния ѝ поробител - Османската империя. Васил Радославов – „България и световната криза“. С., 1993
Не мога да знам какво мотивира повече членовете на „националното движение“ – „Руската идея“ или от „кравая“. Но едно е сигурно: освен, че е семейно-фамилно наследство, русофобията се придобива. Както при автоимунното заболяване „т“-клетките атакуват здравите органи, разпознавайки ги като болни, така и определени политически поведения се разпознават от целенасочено „образовани“ млади хора като „национално предателство“. Но не живеем в края на XIX в. и началото на XX в., в десетилетията преди да бъдат въведени в научен оборот понятията „колективна памет“, „колективна културна“ и „национална“ идентичност. Ако в „националното“ движение започнат да мислят с тези понятия, има вероятност да се саморазпуснат и да се учредят наново като сдружение за българо-руски културни връзки „Юрий Венелин“.
Писах този текст с надеждата, че братоубийствената война в бившата ленинско-болшевишка Украйна е последно от страданията, причинени на православно-славянските народи от западните расисти; страдания, непредвидени и допуснати от собствените им елити, все едно дали е ставало поради идеологически максимализъм, чиновническа умствена леност или вярност към принципа „Който нам кравай дава, той е нам леля“.
Автор: Александър Кертин
