Ако революцията изяжда децата си, то децата на демокрацията започнаха да я изяждат. Демосът обича диктатурата, властта на народния вожд. Днес либералната демокрация в западния свят е под сериозна заплаха отвън и отвътре.

Комунистическата диктатура наричаше себе си „народна власт“ или „власт на работническата класа“. Разбира се, и нацистката партия беше Националсоциалистическа работническа партия. Диктаторите обикновено се наричат народни вождове, а диктаторските режими – власт на народа. Георги Димитров заговори за „народна демокрация“, но тази „демокрация“ се определяше дори в марксистките учебници като „форма на диктатура на пролетариата“. „Народна демокрация“, разбира се, е нещо като дървено дърво, защото демокрация означава власт (kratos) на народа (dēmo). Но „народна“ власт на народа беше диктатура на комунистическата върхушка. Знаем, че Хитлер, който за разлика от Ленин идва на власт чрез избори, скоро след това чрез референдуми, т.е. пак по всенародно съгласие (макар и да се смята, че е имало груба нацистка намеса при изборите), забранява всички партии и се обявява за „фюрер“. Народът обича да го води вожд с желязна ръка. Хитлер обещава на германците да изведе страната от икономическата криза и политическата нестабилност, довели до недоверието на народа в многопартийната демокрация на Ваймарската република, а също и да поправи несправедливостта, извършена срещу Германия с Версайския договор (у нас е по-известен Ньойският) след Първата световна война.

Новите тоталитарни диктатури, болшевишката и фашистката, появили се в края на войната, се афишират като власт на работническата класа или власт на народа. Те стават изключително популярни и сред интелектуалците на Запад по време на Голямата депресия и Испанската гражданска война. Все пак, макар и така крехка и уязвима, макар и постоянно разяждана от кризи, демокрацията в крайна сметка побеждава тоталитарните държави – както през Втората световна, така и през Студената война.

Уви, днес тази дума отново започва да се употребява в пейоративен смисъл, както в навечерието на Световната война. Отново набира сила крайнодесният и крайнолевият популизъм. У нас, само двайсетина години след края на „народната демокрация“, стана популярна идеята, че истинската демокрация е някаква власт на улицата, власт чрез референдуми, и дори забрана на корумпираните партии в парламента. С други думи, представителната демокрация изглежда фалшива. (Особено когато парламентарните игри надделяват над здравия разум и не може да се сформира стабилно мнозинство.) За истинска демокрация се обявява само пряката демокрация – „народът“ се произнася по всякакви въпроси, включително такива, от които нищо не разбира, като например икономически изгодно ли е за България да има атомна елекроцентрала в Белене. Революционно настроената улица взема решенията.

И в САЩ има много хора, които не са наясно какво всъщност означава демокрация. Чувал съм американци, най-вече от тези, които сега гласуват за Тръмп, да заявяват: „Америка не е демокрация, а република!“ Разбира се, те се подвеждат по имената на основните политически партии – Републиканската и Демократическата, без да разбират, че това са само имена, че обратното на демокрация е тирания, а не република. И обратното на република е монархия, а не демокрация. Една република може да бъде или демокрация, или тирания – например Народна република.

Конфузията и в двата случая, и в българския, и в американския, идва от това, че хората поради незнание или манипулация отъждествяват демокрацията само с пряка демокрация – власт чрез „всенародни допитвания“. А представителната демокрация – в американския случай – се отъждествява с република. В българския случай, обратно на американския, представителната демокрация се заклеймява – партиите са нещо лошо, всички политици са маскари, трябва ни „власт на народа“, власт на улицата, пряка демокрация. Или президентска власт. Ако имаме народен президент.

Знаем, че пряка демокрация е имало в Атина през 5 в. пр.н.е. Всички свободни мъже (не жените, и не робите) се събирали на агората и решавали заедно съдбата на полиса. Но мъжете в Атина по онова време са били около 30 хиляди – несравнимо по-малко от населението на днешните големи градове, да не говорим за днешните държави. Представяте ли си всички „свободни мъже“ в България да се съберат на площад Народно събрание и да започнат да вземат с вишегласие решение по всички въпроси – за икономика, банково дело, медицина, образование, култура и философия? Аз по-скоро си представям това да прерасне в уличен бой и гражданска война. Впрочем при атинската демокрация атинските свободни мъже осъждат Сократ на смърт.

Днешната демокрация е представителна. Но в нея има и основополагащ елемент на пряка демокрация – има всеобщи избори. Всички пълнолетни граждани, не само „свободните мъже“, гласуват. Така народът избира свои представители и ги изпраща с определена мисия и определен ограничен във времето мандат да творят законите в парламента. Мнозинството от народа управлява чрез своите представители в парламента. А също така при президентска република има и пряко избран от народа президент, също с ограничен във времето мандат.

Понятието „либерална демокрация“ също се изопачава – или неволно поради незнание, или умишлено от путинската или друга антидемократична пропаганда. И у нас, но и в целия западен свят сред народа се насажда някаква враждебност и към либералната демокрация, и към т.нар. „неолиберализъм“. Само че за тръмпистите Камала Харис е либералка (и комунистка), а за путинистите – либералите са американски агенти… Целият този терминологичен хаос цъфти и избуява в социалните медии.

Неолиберализъм всъщност означава икономически либерализъм, т.е. пазарна икономика с по-малко държавна намеса. Всъщност икономически неолиберали бяха неоконсерваторите Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Но днешната крайнодясна на Запад, както и путинската руска пропаганда, отъждествява икономическия либерализъм със социалния либерализъм, включващ правата на хората с нестандартна сексуална ориентация. Путинската пропаганда заклеймява неолибералната „Гейропа“. Но и в западния свят днес консерваторите, които обикновено са икономически либерали, не одобряват крайния социален либерализъм.

Но икономическият и социалният либерализъм всъщност са коренно противоположни неща. А освен това либерална демокрация не означава власт на либералите – леви или десни, социални или икономически, както мнозина си мислят. Всъщност либералната демокрация е истинската народна власт. Всички пълнолетни граждани гласуват и всички имат равни права, независимо дали са на власт, или в опозиция – и либерали, и консерватори, и леви, и десни, и християни, и нехристияни, и атеисти. Правата на малцинствата са защитени от закона, както и правата на мнозинството. Затова либералната демокрация е и власт на закона. Мнозинството управлява чрез своите народни представители, но всички малцинства имат същите граждански права. Всички индивиди са равни пред закона. Това е либералната демокрация. А Орбановата „нелиберална демокрация“ би трябвало да означава диктатура на мнозинството.

Либералната демокрация е власт на мнозинството, съчетана със свобода на словото и убежденията и равни граждански права за всички. Тя е баланс между индивидуална свобода и равенство – в смисъл на равноправие. Комунистическото равенство, в смисъл на еднакви заплати за всички – от чистачите в болницата до главния лекар, е подобно на равенството на затворниците, които получават еднаква дажба, ползват еднакви безплатни килии и са еднакво лишени от граждански права. Всички – освен управляващата върхушка.

През 1990-те, след края на Студената война, имаше един оптимизъм, че либералната демокрация е най-съвършената система и е победила или всеки момент ще победи в целия свят – от САЩ до Русия и Китай. Имаше оптимизъм, че е дошъл „краят на историята“ (по Фукуяма) – краят на класовите и национални войни и неравенства в света. Нещо като либерален комунизъм. Но за съжаление, се оказа, че това е много далеч от истината. Ако революцията изяжда децата си, то децата на демокрацията започнаха да я изяждат. Демосът обича диктатурата, властта на народния вожд.

Днес либералната демокрация в западния свят, към който за щастие и ние принадлежим вече, е под сериозна заплаха отвън. Русия (най-голямата по територия държава в света, която иска да става още по-голяма), Китай (най-голямата по население страна в света, която е и втората по сила световна икономика), освен това Северна Корея, Иран, Саудитска Арабия – по-голямата част от държавите в света, по-голямата част от земното кълбо е под властта на диктаторски режими. И те водят идеологическа или религиозна война срещу западната либералната демокрация. В случая с Русия войната срещу либералната демокрация и Запада е вече гореща и кървава.

Но либералната демокрация е под огромна заплаха и отвътре. Народът и в западните демокрации е започнал да изпитва недоверие към демокрацията, към народната власт. От Тръмповото движение „Да направим Америка велика пак“ и „Америка първа“ до „Европа на нациите“, националпопулистки партии, най-често приятелски настроени към режима на Путин, стават все по-влиятелни, идват на власт.

Отвореното глобално общество на свободен пазар и всечовешко общуване излиза от мода. Връщат се на мода стените срещу имигрантите, новите железни завеси, налагането на тарифи срещу други държави, политическата нетърпимост, войната срещу различните с всички средства.

Впрочем такава нетърпимост към различните виждаме и в лагера на крайно левите, не само в лагера на крайно десните – дори в академичните среди излезе на мода новият либерален пуританизъм, културата на „отмяна“, отстраняване на несъгласните със социално-либералните ценности, искания за ревизия на историята, събаряне на паметници на колониалисти като Колумб, цензуриране на класически, но политически некоректни от днешна гледна точка книги. Разбира се, пуританизмът като движение за забрана на абортите набира мощ и в крайнодясно.

Народът развива нетърпимост не само към либерализма, но и към самата идея за демокрация. Трудовата класа иска не либерална демокрация, а лидер със здрава ръка. Америка гласува за Тръмп. В България 35 години след падането на тоталитарния режим голям процент от хората изпитват носталгия към него. Или предпочитат някакъв нов вид власт с твърда ръка – някаква нова диктатура. След седем ходения на избори ситуацията у нас е наистина критична. Хората са така възмутени от импотентността на парламентарните партии, че ако и сега не се състои създаването на управляваща коалиция или някаква „сглобка“, следващия път „суверенът“, ако изобщо отиде до урните, може да гласува или за откровено пропутинска и антиевропейска партия като „Възраждане“, или против парламентарната власт изобщо – за президентска власт, която е по-мека и по-завоалирано проруска.

В Америка основният електорат на Доналд Тръмп е бялата работническа класа. Работещите бедни бели (но вече и много латиноси) не само не харесват либералите, които се отъждествяват с Демократическата партия, но не се чувстват икономически по-добре сега, отколкото са били преди 4 години. Америка всъщност е в икономически възход, и инфлацията, която навсякъде по света се вдигна силно след ковид пандемията, в Америка е доста по-ниска, отколкото в Европейския съюз. Но работещите бедни още не са усетили новия икономически подем на страната. Те усетиха, че инфлацията по време на управлението на Байдън изяждаше заплатите им.  Вероятно ще усетят подема, който се дължи и на новата технологическа АI революция, но това ще стане, когато Тръмп вече e на власт, a не Байдън. Освен това работническата класа най-много страда от прилива на имигранти, които вземат работата им срещу по-ниско заплащане. И най-накрая Тръмп ползва грубия, политически некоректен език на бедния бял мъж. Държи се като простак или „човек  от народа“, макар че е милиардер. Изглежда дори и това, че е първият бивш президент, признат за виновен за финансово престъпление, само му вдига рейтинга, създава му ореол на някакъв борец срещу статуквото, преследван от либералния политически елит.

Освен грешките на демократите, които късно смениха Байдън с Харис, другата и според мен основна причина Тръмп да спечели, и то доста по-убедително, отколкото първия път, се нарича Илон Мъск. Доналд Тръмп, който също е милиардер, получи активна подкрепа от най-богатия човек в света. Но Мъск е и собственик на една от най-влиятелните социални мрежи. Той ползваше своята „Екс“ (бившата „Туитър“) за тръмпистка пропаганда, включително с фалшиви новини и внушения. А, уви, днес все повече хора се информират от социалните медии.

Социалните медии изобщо не са медии в класическия смисъл. Те не са средство за масова информация, а за изразяване на лично мнение и за разпространяване на всякакви идеи, реклама, политическа пропаганда, дезинформация. В социалните медии няма разлика между производители и консуматори на новини. Всички там сме и журналисти и медийна публика – зрители или читатели. В социалните медии няма разлика между информация и лично мнение, между репортаж и фалшива новина, конспиративни теории могат да се разпространяват като пандемия.

Американското общество и без това беше силно разделено, и културно, и политически, така че хората, които следяха дясната прорепубликанска медия „Фокс Нюз“, всъщност живееха в друг свят – не вярваха на така наречените „мейнстрийм“ медии като CNN, NBC, BBC и т.н. Но сега, със социалните „медии“, хората и от ляво, и от дясно в много по-голяма степен са поощрени и улеснени да живеят в своите информационни балони, в своите паралелни реалности, без всякаква връзка помежду си. Там няма възможност дори за политически дебат, а демокрацията е именно културен политически дебат. Но за да има дебат, трябва да има съгласие за реалността, да се приемат същите факти, които могат да се интерпретират различно. Няма как да дебатират хора, живеещи в паралелни реалности, които взаимно не се признават за реалности.

Така, помагайки на Тръмп не само финансово и чрез своя личен имидж, но най-вече чрез своята социалната мрежа „Екс“, най-богатият човек в света Илон Мъск се сдоби с подкрепата на президента на най-богата страна в света. Основната полза от това за Мъск е, че той може или се надява, че ще може по тази линия да избягва държавни регулации и антимонополни ограничения, както и да печели държавни контракти – особено за „Спейс Екс“. А Тръмп предвижда дори да включи Мъск в кабинета си, като щеф на Department of Government Efficiency, т.е. най-големият монополист в света сам ще контролира държавата като регулатор на бизнеса…

Така че най-богатите хора в света затвърждават властта си. Колкото до бедните работници, тези, които гласуваха за Тръмп, те ще загубят не само защото оранжевокосият шоумен се кани да намали още повече данъците на богатите. Ако Тръмп изпълни другото си основно икономическо обещание, да наложи тарифи върху стоки от Китай (както и от Канада, Мексико и Европейския съюз), това ще доведе до поскъпване на вносните стоки. А в САЩ, както и в целия свят, евтините стоки, които по-бедните хора масово ползват, са китайски. Така че с тарифите, уж целящи да помогнат на американската индустрия, бедните ще станат още по-бедни. Освен това Китай със сигурност ще отговори на тарифите с ответен удар. А от търговските войни винаги губят и двете страни. Но най-губещи от увеличаването на цените ще бъдат бедните.

Освен това протекционизмът и изолационизмът, които се връщат на мода в света, са в противоречие с принципите на свободния пазар, на отвореното общество или „чистия капитализъм“. Както казваше Роналд Рейгън: „Държавата [или правителството, като регулатор на свободния пазар] не е разрешението на проблема. Тя е проблемът!“ Така че държавната намеса чрез протекционизъм, както и чрез изолационизъм, разрушава самите основи на капитализма – свободния пазар. А с това руши и основите на либералната демокрация.

Монополизмът, който в съвременния свят се налага от големите хай-тек компании като Епъл, Гугъл, Майкрософт, Мета, Тесла, Амазон, Фейсбук, Екс, Тик Ток – също руши самата основа на капитализма. Руши многообразието, конкуренцията, свободния пазар, а с това и политическата свобода и многообразие.

Друг пример за това как децата на демокрацията с течение на времето я изяждат, е изкуството. Народната култура, народната песен, „контракултурата“ винаги е захранвала и обновявала официалната култура. Но в условията на свободен пазар популярното изкуство, изкуството, което се търси повече, става все по-комерсиално. Народната култура, „контракултурата“, се комерсиализира, става пазарен „продукт“ или „медийно съдържание“. Културата става стока. Не може да се сравни богатството на някогашната поп група Бийтълс, която вече е класика, с богатството на една съвременна поп звезда еднодневка. Поп музиката и чалгата са далеч по-популярни, съответно по-продаваеми от джаза или класическата музика. С какво Бетовен или Панчо Владигеров са по-велики от Радо Шишарката или Кондьо, ако по-трудно се продават? С какво Шекспир или Елиът са по-велики от един пърформънс поет, който има милиони почитатели в Инстаграм? Няма висока и ниска култура. В новите учебници по литература се избягва всякакъв оценъчен елемент. Няма йерархия на културните ценности. „Канонът“ е нещо политически некоректно. Всички са равни. И все пак доминира това, което по-добре се продава.

Едно време изпадахме в екстаз, когато слушахме песента на Пинк Флойд „Стената“:  „We don’t need no education we don’t need no thought control… all in all, you’re just another brik in the wall“ („Нямаме нужда от образование, нямаме нужда от мозъчен контрол… общо взето вие [учителите] сте само още една тухла в стената“). Но наистина ли нямаме нужда от образование и учители? Наистина ли образованието е само контрол? С „бунта на масите“ поп културата замества както „високата култура“, така и класическото образование. А поп културата става все по-комерсиална и се превръща в „пазарен продукт“. Пазарът, който отдавна е заместил някогашните аристократи меценати, а дори и академичните светила, дърпа и образованието надолу към себе си. Образованието също е продукт, който се продава. Преподавателите трябва не да образоват, не да менторстват, а да се харесват на пазаруващите образование. Или да създават кадрите, от които има нужда бизнесът.

Тоталитарните диктатури на ХХ век предлагаха, разбира се, далеч по-радикален метод за унищожаване и на културата, и на образованието – чрез заместване на естетическите критерии с идеологически. Изкуството трябваше да бъде пропаганда. Образованието – да създава слуги на тоталитарната власт. Изкуството или образованието, което не служи на тоталитарната власт, беше заклеймявано като вражеско и забранявано. Поети и професори бяха изпращани в лагери и убивани, защото са дръзнали да мислят самостоятелно. И тогава, разбира се, основният враг на диктатурата, наричаща себе си „народна власт“, беше „упадъчната“ либералната демокрация…

Днес паралелно с комерсиализирането на културата и образованието върви и процесът на изместване на класическите средства за информация – вестници, радио, телевизия – от социалните медии. А там цъфтят конспиративните теории, дезинформацията, промиването на мозъци. По комунистическо време хората, които мълчаха, мълчаха не защото вярваха на пропагандата, а от страх за живота си. Днешната технология предлага далеч по-съвършени средства за промиване на мозъци и „мозъчен контрол“. С помощта на социалните медии кагебистът Путин е много по-успешен във войната си с либералната демокрация на този „тих фронт“, отколкото на фронта в Украйна.

Тръмп е новият народен вожд, новият Биг Брадър в западното телевизионно политическо шоу. Но все пак това е далеч по-добрият вариант от Путин – новият Биг Брадър в евразиийското политическо шоу. Хората от народа обичат да гледат „реалити шоус“ като Биг Брадър, но най-често не знаят, че понятието идва от романа „1984“ на Джордж Оруел.

А сега на сцената излиза и изкуственият интелект. ChatGPT би могъл да произведе не само неграмотни студенти, като пише есетата им, но и неграмотни професори, като пише дисертациите им. Но не само това – изкуственият интелект може да създава всякакви наративи, които хората да приемат за свои идеологии, митологии и религии. През 2084-та тоталитарното общество обещава да бъде далеч по-ефективно, отколкото беше през миналия век. Народът, воден за носа от Големия брат с верига на носа като танцуваща мечка, няма дори да забелязва, че е в окови и ще вярва, че танцува по пътя към виртуалния рай, създаден за него от изкуствения интелект… Но това, разбира се, е само една нова посторуеловска дистопия. Едно предупреждение за смъртната заплаха пред демокрацията, а може би и пред човешката цивилизация.

Все пак искам да вярвам, че народът ще изгуби своята битка срещу народната власт. Надявам се, че демокрацията, която толкова пъти изглеждаше на ръба на колапса през миналия век, през века на тоталитарните идеологии, концентрационните лагери и световните войни, в крайна сметка отново ще победи, въпреки че срещу нея воюват тези, които тя защитава.

Владимир Левчев син на придворния поет на Тодор Живков Любомир Левчев е роден през 1957 г. Завършва английска гимназия и изкуствознание. Редактор е в издателство „Народна култура“, а преди 1989 г. създава самиздатското списание „Глас“. Член е на изпълнителния комитет на „Екогласност“, координатор на „Свободното поетично общество“ и зам. главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. заминава с Фулбрайтова стипендия за САЩ и между 1996 и 2007 г. преподава в Университета в Балтимор. От есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград. Автор на множество стихосбирки, сред които: „Аритмии“, „Кой сънува моя живот“, „София под луната“, „Раззеленяване на сухото дърво“, „Черна книга на застрашените видове“, „Любов на площада“, „Точно време“, на романите „Крали Марко: балканският принц“ и „Човекът и сянката“, както и на „Сънувани разкази“. Преводач на Алън Гинзбърг и Т. С. Елиът. Най-новите му книги са: „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Т. С. Елиът“ (2020) и романът „Астероид. Триптих за края на света“ (2021).

Владимир Левчев