Изминаха 40 години от началото на така наречения „възродителен процес“. Печална годишнина, която беше спомената мимоходом. За тези години успяхме почти да го забравим. Успяхме да го заровим под пепелта на жертвите. Успяхме да го изтласкаме от паметта си. Успяхме дори да възродим носталгията по времето, когато той беше извършен.
Преди двайсет години написах пиесата си „Невидимите пътища на прошката“. Написах я, след като един месец обикалях из кърджалийските села и записвах свидетелства за издевателствата, извършени над населението от турски произход. Двайсет години по-късно много от хората, с които се срещнах, вече ги няма на този свят. Тази пиеса така и до ден днешен остана непоставена, „не по художествени причини“, както ме увери един виден театрален директор. „Ще подпалят театъра!“, каза ми друг.
Реших, че смирено ще чакам, докато дойде вълната, когато със срам, болка и покаяние ще се обърнем към това време.
Не се появи такава вълна, още по-малко срам и покаяние.
„Невидимите пътища на прошката“ беше молба за прошка, но тя не можа да се случи. Невидимите пътища към нея ни доведоха до кръстопътища, от които ние не знаем накъде да поемем.
Финал на пиесата
АСИЕ: В онази нощ разбрах, че или искам да умра, или искам да продължа да живея – на друго място, с друга самоличност. Беше мъчително като всяко раждане или всяко умиране. Всички в града знаехме неудържимата страст на Иван Танев за девствени момичета. Знаех, че е изключено Вера да му е казала, защото първо Вера не знаеше и второ – веднага би се досетила какво ще последва. Знаех отдавна, че баща ми е информатор на ДС, иначе не биха ме допуснали да науча три езика и да специализирам в чужбина. Аз съм Огнемира Илиева Орлинова. Работя в застрахователната компания „Марш“. Разполагам със собствен апартамент в центъра на София, имам служебна кола, добра банкова сметка. На 47 години съм. Казвам се Огнемира. Всички казват, че това име е изключително хубаво. Даже един колега кръсти дъщеря си на мен. Миналата година осинових 7-годишно момиченце българче. Нарочно исках да е българче. Кръстих я Добрица.
Веднъж тя ме попита, мамо, каза тя, защо не си спомням да съм била в твоя корем? Да, отвърнах ѝ, аз никога не съм те носила в корема си, но дълго те носих в сърцето си, а това е много по-важно.
Не съм стъпила в родния си край оттогава, всъщност от погребението на баща ми. Малко след онази история мама го намери обесен в мазето. Тук имам нова среда, нови приятели, нова самоличност. Тук никой не знае, че съм туркиня. Ето, сега го казвам. Сега го казвам за пръв път на всички. Аз не съм българка. Аз съм туркиня. Винаги ме е било страх да го кажа. Страх, защото… Понякога мисля за себе си като Асие. А понякога като Огнемира. В началото не знаех как да мисля за себе си. Бях в някакво пространство – толкова тихо и страшно, че… Но се появи Добрица.
Мисля си, че сега, след като казах истината, може би сега всички ще се отрекат от мен. Всичките ми приятели ще ми обърнат гръб. Или ще кажат: тази не е от нас. Страхувам се. Но ми е трудно да го сдържам повече в себе си. Не бива да ги лъжа – моите приятели, колеги, дъщеря си. Страхувам се какво ще стане, когато видят предаването. Каквото и да стане – ще е истина.
…
На 24 декември 1984 г. милиционерски и армейски части блокират районите с мюсюлманско население. Изпратени са допълнителни служители на регистрационната служба, за да се извърши бързо издаването на нови документи на гражданите с мюсюлмански имена. Оттук нататък те трябва да носят български имена и фамилии и им се забранява да говорят на родния си език на обществени места. Действията на властите се крият от българското общество. Като аварията в Чернобилската АЕЦ. Има съпротива. Има жертви. Извършват се атентати.
По-късно следва „Голямата екскурзия“ – така цинично беше наречено най-голямото етническо депортиране в следвоенна Европа. И до днес гърлото ни се стяга, когато гледаме снимките как възрастни жени теглят или тикат колички и ремаркета, на които са натоварили най-нужното от жилищата си, които са принудени да изоставят, за да опазят името си. Те не отиваха на екскурзия, а бяха принудени да напуснат домовете си, построени с труд и пот. Бягаха от насилието. През това време българското общество се облъчваше с вулгарни и фалшиви обяснения за случващото се. Мнозина ги повтарят и до днес.
На 29 декември 1989 г. ЦК на БКП проведе пленум, на който обяви насилственото отнемане на рождените имена и използването на майчин език в битовото общуване на турците и мюсюлманите в България за „груба политическа грешка“, при която са били извършени „извращения на конституционни права на български граждани“.
Пленумът посочва изрично, че низовите кадри на партията не носят отговорност за тези извращения, но именно низовите кадри, много от които лично участвали в посочените извращения, организираха многобройни протести, митинги и стачки срещу връщането на рождените имена. Те продължиха няколко месеца и заляха цялата страна. Лозунгите, под които се провеждаха, са ксенофобски и шовинистични. Беше създадена дори независима „Разградска българска република“. Вместо успокоение, последва ескалация на междуетническото напрежение.
През изминалите 35 години партията, която смени имената на българските турци, смени своето име. Създаде се Движение за права и свободи. При откриването на 36-ото Народно събрание неговият лидер Ахмед Доган призова за забрана на БСП. Скоро след това влезе в коалиция с нея. През следващите години това се повтори няколко пъти.
Образуваха се съдебни дела срещу участници в акции по възродителния процес, включително в райони, където има убити. Впоследствие тези процеси се прекратяваха, отново се възобновяваха и отново се прекратяваха. До реални наказания на преките виновници не се стигна. Те най-често се прикриваха зад колективните решения на партията. Това до голяма степен е обективно, защото партията решаваше всичко. Но тъй като колективна вина в закона няма, нейната отговорност стигна само до самопризнанието за „груба политическа грешка“.
След като в очите на обществото много пъти беше хвърляна прах, то ослепя и се примири с липсата на справедливост. Апатията направи близката история безинтересна. В резултат на всичко това днес имаме президент и председател на Народното събрание, издигнати от партията, извършила по собствените си признания „извращения на конституционни права на български граждани“. А обществото приема всичко това с равнодушие.
