Трудният избор на председател на Народното събрание и последвалият развой на събитията дават основание да анализираме политическата криза в перспективата на това, което предстои през близките няколко месеца. Румен Радев проведе със светкавична скорост консултациите за съставяне на правителство. Известно е, че доц. Наталия Киселова принадлежи към близкото обкръжение на Радев, а новото временно ръководство на БСП пое курс към затопляне на отношенията с президента. Доколкото самата Киселова заяви, че няма да бяга от отговорност, вече е ясно, че държавният глава едва ли ще изчака тълкувателното решение на Конституционния съд относно измененията на чл. 99 от Конституцията, тъй като и сега отново разполага с възможността да си назначи доверен служебен кабинет. Веднага щом депутатите се обединиха около Киселова със съзнанието, че тя е най-вероятният служебен премиер, възниква въпросът защо да не се постигне договорка между парламентарните групи с втория или с третия мандат тя да бъде номинирана за министър-председател, за да се прекрати поне временно безкрайната политическа криза. Видно е, че НС ще работи, меко казано, трудно, между партиите няма доверие, липсва мнозинство. Ако Киселова стане служебен премиер, изпълнителната власт отново ще излезе извън контрола на ГЕРБ и ще се върне в ръцете на президента. А в ситуация на криза служебните премиери обикновено се радват на висок рейтинг, защото нямат време и правомощия за провеждане на реформи, но могат да критикуват предишното управление и така да трупат политически капитал. Същевременно настоящият ѝ пост ѝ позволява да придвижи законите от прословутата декларация и да получи доверието на ПП, а впоследствие най-вероятният печеливш от ситуацията ще се окаже БСП, защото именно тя е лансирала персоналната кандидатура. Така пред левицата се отваря хоризонт за стабилизиране и частично възстановяване на изгубените електорални позиции.
От друга страна, парламентарната дисфункция се задълбочава все повече. Партийната фрагментация няма как да се преодолее, без да се въведе мажоритарна система в едномандатни райони с гласуване в два тура. В условията на ниска активност и компрометиране на доверието в изборния процес, тази система би изкривила тотално структурата на представителството. Без редовно правителство няма време за приемане и прилагане в действие на изменения в Изборния кодекс, които да върнат изцяло машинното гласуване и да въведат допълнителни мерки за честно и обективно преброяване на гласовете. От тази гледна точка едни бързи предсрочни избори ще доведат до катастрофално задълбочаване на кризата на легитимността на политическата система. Те ще повлекат държавата в поредната изборна спирала. А фрагментацията може да се окаже толкова тежка, че всяка парламентарно представена партия да си има двойник в НС: срещу АПС да стои ДПС-Ново начало, срещу „Възраждане“ – „Величие“, срещу ПП-ДБ – „Синя България“, срещу БСП – „Левицата“, не е изключено дори и срещу МЕЧ да застане някой новопоявил се продукт на политическия инженеринг с екзотично име. Колкото повече действията на партиите, които формално се приемат като системни, се осъществяват на терена на антисистемността, толкова повече нарастват електоралните шансове на антисистемните партии. Последните имат пряк интерес от задълбочаване на кризата. Парламентарното им присъствие е вредно и заради това, че те постоянно атакуват системните формации, внушават, че те влизат в безпринципни съюзи и предават интересите на избирателите си. Така системните партии също се чувстват принудени да действат антисистемно, за да се предпазят от задълбочаване на електоралната ерозия. Получава се парадокс, при който споменатата предпазливост предизвиква изостряне на конфликтните отношения, влошава качеството на политическия дебат и отново поражда негативен ефект. Създава се благоприятна среда за възход на антисистемните партии, които подхранват успеха си от губещата стратегия на системните да действат антисистемно.
Качеството на дебата се влошава и от подмяната на автентичното му съдържание. Типичен пример беше протяжната процедура по избора на председател на НС. Тя показа не просто, че не може да се формира парламентарно мнозинство, а и не може да протича нормален диалог между политическите сили. ПП искаше да проведе разговори за антикорупционна реформа, а проглуши ушите на публиката с името на Пеевски. Продължаването на стратегията трайно тласка партията към електоралното дъно. Бойко Борисов иска да овладее и да задържи властта. Сега никой няма интерес от подкрепата на правителство. Липсата на мнозинство не позволява да се изгради консенсусна визия за политиката, на базата на която да се приема определено законодателство. А моментът наистина изисква консолидация около трудни решения. Има смисъл да се състави кабинет с участието на антагонистични политически сили, ако те поемат отговорност за належащите тежки решения – да се намалят рязко социалните разходи в бюджета, да се вдигнат пенсионните осигуровки и да се направят значителни съкращения в администрацията; да се прекрати процедурата по избор на главен прокурор и незабавно да се премине към попълване на парламентарната квота във ВСС; да се намери прозрачен и честен начин за преодоляване на проблема с овакантените длъжности в регулаторните органи. Погледът към тривиално известните невралгични точки на политическите напрежения и конфликти спомага да се очертае генезисът на кризата: от една страна, що се касае специално до ситуацията със съдебната власт, Кирил Петков е прав в натрапчивата си метафора, според която Борисов трябва да се отрече от Пеевски. От друга страна, редица фактори, сред които се нарежда и становището на БНБ за бюджета, дават основание поне донякъде да се съгласим с тезата на ГЕРБ, че е необходимо държавата да направи известно отстъпление от финансовата политика, наложена от Асен Василев. Обаче сега виждаме съществено разминаване между това, което политиците правят, и това, на което наистина е добре да обърнат внимание. Например належащият обективен експертен дебат за преодоляване на дупката в бюджета няма как да се състои, защото в публичното пространство доминират изострените нападки между лидерите, а поредната предизборна ситуация не позволява изобщо да се постави на масата темата за неизбежните непопулярни мерки. Разговорът за промените в Закона за съдебната власт затъва в блатото на последните прокурорски атаки срещу Петков и Василев. Тук може би е уместно да предложим една популистка интерпретация на случващото се, която е базирана върху разминаването между партийния (частния) и народния (общия) интерес. Общият интерес е да се осъществи необратим преход към установяване на трайна политическа стабилност, да се излезе от кризата, да се стабилизират институциите, да се постави акцент първо върху консенсусните решения, а спорните да се отложат във времето. Теснопартийният интерес е свързан с оцеляване и постигане на надмощие в безпрецедентната за българската история кална битка между противниците от всички страни. Фактите показват, че на практика експертният дебат е невъзможен, защото зад алтернативните тези стоят позиции, мотивирани не на принципна основа, а през призмата на конюнктурни политически цели, прикрити зад маската на експертността. Ако публичната политика не беше толкова повлияна от непубличните зависимости, ако играта се играеше честно и по правилата, а не чрез взаимна размяна на мръсни удари, изходът от кризата със сигурност щеше да се намери много по-бързо и лесно. Данните за преплитане между публичното и непубличното наистина правят резонен въпроса дали е толкова силен Пеевски. Ако отговорът е „не“, цялата тази драма изобщо не си струва.
Накрая ще посочим още една съществена причина да прогнозираме, че кризата ще продължи да се развива в дългосрочна перспектива: традиционната институционална норма вече безвъзвратно напусна българския политически живот. Настъпи промяна на мисленето, на представата за същността и целите на политиката. Преди 2021 г. тезата, че трябва да се състави стабилен кабинет дори с цената на идеологически компромис, все още имаше широка публична релевантност. След протестите политиката се партизира и персонализира до крайност. Установи се нова норма, която постулира, че правителствената криза не бива да се преодолява на всяка цена. Коалирането или некоалирането се превърна в партизански принцип, започна девалвация на експертността, на ценностите, на програмите. Излязоха на светло част от задкулисните зависимости, страхът от омърсяване при евентуален досег със заклеймения като основен опонент торпилира всички опции за съвместна подкрепа на многопартийни и на експертни кабинети. Кризата стана норма поради неспособността на елита да управлява в съответствие с установените институционални правила. Така се стигна до дъното на политическия дебат. В тази ситуация само едно мощно тяло е в състояние да се оттласне на повърхността. Въпросът е дали останалите ще бъдат пометени от него.
