Пеевски, Пеевски, Пеевски – с този рефрен започват централните емисии новини през последните седмици, а с различен интензитет - месеци и години.

Ако пък не е казал нищо пред камерите, тогава вадят негов цитат на цял екран и ни го четат, за да сме запознати. Следват другите новини, където останалите политици, анализатори, наблюдатели и всичколози на свой ред строят политическите си умозаключения около него. Това перпетуум-мобиле не само ни оглупява, но по-лошото е, че увеличава силата на Пеевски до краен предел. Ние вече предполагаме, че той назначава и главния прокурор, и портиера на блока.

Всичко започна от един справедлив гняв през 2013 г. и стигна до създаването на демоничен медиен образ, който се употребява като политическо плашило и легитимация на всякакви партийни проекти. Не казвам, че не е така. Но едно е да кажеш ясно истината на глас, да работиш и рискуваш комфорта си за нея, а съвсем друго е да създадеш образа на универсалния враг. Той е въплъщение на злото, което обяснява всичките ни провали, незнание, посредственост и несъстоятелност на обществения живот. Много партии се появиха от 2013 насам, а туловището на нашия универсален враг само расте. Това говори за нашата слабост, не само за неговата сила.

Без медиите и мултипликацията на посланията им в социалните мрежи, няма как да се изгради и задържи образа на универсалното зло. Как става това? С поддържане накратък лист с гости, не повече от 50 души, които се канят по всички пикови теми - от войни и театрални постановки до образование и икономическо развитие. Те неуморно повтарят една и съща теза, докато зрителите се убедят, че това е Тезата. Няма друга. И пак повтарям – не казвам, че не е истина, а само че живеем с констатациите.

Същото е и с образа на Борисов. От втория му мандат насам все има борци за неговата демонизация и носители на моралната алтернатива, които накрая се оказват негови коалиционни партньори. По този път минаха РБ, РЗС, ВМРО, Атака, НФСБ, АБВ, СДС…

Как работи механизмът на демонизацията?

Да вземем за пример събитията от 2020 г насам. От протестния плакат на Кирил Петков през лятото на 2020 г., който гласеше „Не искам моите данъци да отиват в чекмеджета, сараи и мазнинки“, на който имаше задраскана снимка на Пеевски, наред с прословутите чекмеджета на Борисов и сараите на Доган, да минем през изявлението му през 2021 г. като служебен министър на икономиката: „Свързани с Пеевски фирми са взели 500 млн. лв. от ББР“ (btv), за да стигнем до постоянните повторения в ефир от различни представители на ПП-ДБ, по време на всяка от четирите предизборни кампании преди сглобката, че Пеевски и Борисов са най-голямото зло за България. Както знаем, съвсем не без основание.

За по-леките случаи има създадени по-дребни универсални демони: Костадинов, Трифонов, ДС, комунистите, допълвайте вие нататък. При всеки провал на определена политика нашите 50 говорещи глави бъркат в джоба и вадят някое от тези плашила. И винаги сработва. След като злите сили са детайлно обговорени често с едни и същи думи и формулировки, повторени във всяко живо и неживо предаване, следва вълната на меметата, клипчетата, заклинанията, шерванията, лайковете на правилните мисли. Злото е сложено на мерник, а всички ние стоим здраво зад добрите сили.

И …тогава дойде сглобката. „Като неканен и нечакан гост“, но дойде. След две години сочене с пръст, люти закани, писане на политически програми, обществото получи звучен шамар, направо с опакото на ръката, върху очакванията, протестната енергия, общия ни разговор накъде вървим и на какво се надяваме. Това не се отнася за твърдите поддръжници. Те да видят, че някой от техните яде живи деца, до десет минути ще са написали красиво есе защо това се налага. Но за всички останали това е вирус, разяждащ самата същност на обществения разговор.

Какво последва?

Ефектът на бумеранга. Не можеш да водиш нормални преговори с чудовището, което си сочил години наред и си превърнал в база на идеологията и екзистенцията си. Оплиташ се в стратегии, пиарски послания, медийни трикове и затъваш в брътвежите си. Грешка, която десните партии правят устойчиво през годините, но е особено видна спрямо Пеевски през последните 2-3 години. Да ме прощават всичките ми приятели, които им симпатизират.

Това е неумолимият ефект на бумеранга. Колкото по-настойчив си бил в дамгосването на образа, толкова повече реалността те цапардосва, когато сам прегърнеш злодея. И така трябва да бъде. Иначе ще изгубим съвсем очертания за добро и зло. А на тях се крепи света. Когато границите на тези два фундамента се размият, започват войните. И след голямото кръвопускане стойностите отново заемат местата си. В национален план, „войната“ през която преминава нашето общество е тотална загуба на градивна енергия и вяра, че можем да постигнем нещо като общество. И в този ред на мисли, на мен не мие жал, че бумерангът намери изходната си точка, а ме е яд, че цялото ни общество минава за странична щета.

По същия начин беше дамгосана и Конституцията ни. Като неспособна да регулира баланса между отделните власти, най-вече на президента и главния прокурор. Така набързо и на коляно, осъмнахме с напълно орязани правомощия на президента, „домова книга“ на възможните премиери, „ничии“ служебни правителства и правото на депутати и министри да имат двойно гражданство. Резултатите от това „историческо решение“(по Атанас Славов) засега ги сърбаме през домовата книга, но още не сме видели какво може да ни донесе двойното гражданство. Щото вероятно драскалите набързо в конституцията, си представят някой от Париж или Лондон, най-малкото Канада, а той може да се окаже от Анадола. Относно реформата в съдебната реформа, не се наемам да кажа какъв успех е това.

Каква е употребата на универсалния враг?

Универсална, разбира се. Всеки провал на дадена политика може да бъде лесно обяснен с него. Няма правосъдие – Пеевски е виновен. Няма редовно правителство – Радев е виновен. Няма водоснабдяване в средно големите градове на страната – ДС е виновна. И нещо за Копейкин. И още за Борисов… А проблемите си остават.

Дамгосването е съвременната болест на западното общество. Това е лесният начин на водене на разговор. Аз съм прав, всички други са не просто на различно мнение, а злото. Постепенно западният разказ за света се отказва от нюансираното мислене за сметка на твърдото категоризиране. Никой вече не се интересува какво стои зад една или друга нова партия в Европа. Щом не са от статуквото, те са злото. Като такива са натикани в ъгъла и там си набъбват. Както каза италианският премиер Джорджа Мелони „Това е трик, който служи, за да се избяга от дебата за същността на различните политически предложения. Но това е трик, на който се хващат все по-малко хора.“ (Справка - Тръмп)

Защо този механизъм винаги сработва?

Той е нов за хората от началото на 21 век, но стратегията на „универсалния враг“ е била обсъждана и в началото на 20 век. Универсалният враг е неделима част от всяка политическа стратегия, защото тя води не само до дискредитиране на врага, но и до голяма идейна сплотеност. Няма да ви припомням партийните агитки във Фейсбук, вие си ги знаете и им сърбате попарата ежедневно.

През 1932 г. Лигата на нациите помолила Алберт Айнщайн да проведе дискусия с избран от него учен за най-важните теми на тогавашното време. И авторът на теорията на относителността избрал за свой събеседник Фройд, а темата която поставил пред него била: причини за възникване на международните конфликти. Моментът бил възлов за Европа. Тъкмо била свършила Първата световна война, а в Германия вече надигал глава Хитлер. Всъщност Айнщайн питал Фройд защо пропагандата е толкова успешна? Има ли някаква вътрешна потребност у човека да мрази и дори да убива. Отговорът на Фройд бил: да, хората наистина притежават инстинктивно влечение (drive) да изпитват ненавист и да унищожават, който е скрит в дълбините на човешката личност. Много учени са работили върху въпроса как тази даденост да бъде впрегната за положителни цели.

Горе-долу век по-късно ми се иска да има световни авторитети, които отново да поставят този въпрос и да търсят отговора му. Колко сме се променили за век? Успели ли сме достатъчно да потиснем тези инстинкти или всичко е същото?

Нашето време е белязано от безкрайна върволица от локални войни и нестихваща демонизация на политици и идеи на различни нива. Но дали ще прекрачим от тази фаза към фазата на горещата война зависи само от нас, живеещите днес.

Демонизацията не бива да бъде подценявана само защото изглежда една идея по-безобидна от кенсъл културата и горещата война. Тя е едно от най-силните оръжия на пропагандата, която използва силата на акумулирания медиен ефект, за да създаде трайни предразсъдъци и стереотипи спрямо другия, рефлектиращи във враждебни нагласи. Именно заплахата от враг/демон се явява закрепващ агресивното поведение фактор.

Автор: Дея Йорданова