Последният “грандиозен” опит за заграбване на български земи, този път неуспешен, е след края на Втората световна война, когато на Парижката мирна конференция 1946 г. Гърция иска да прилапа земите ни почти до Пловдив. Зад нейната лакомия стои Великобритания.

Много говорят и пишат, че Англия ни мразела. Според мен не е така, тя подкрепя толкова всеотдайно нашите южни съседи заради “географията”. Ако маршрутът към Суецкия канал не минаваше край бреговете на Гърция, а да речем по тихия бял Дунав, бъдете сигурни, че сега България щеше да се разпростира едва ли не до гръцката столица. Както се казва в известната поговорка, “Интереса клати феса”.

Страховита битка се развихря в Париж.Зад нас застава с цялата си мощ Съветският съюз, или както и тогава го наричат- Русия. За тези събития днешните русофоби мълчат като риби. Във френската столица тогавапристигат първите руски ръководители начело с Молотов, тук е и тъй речовитият Вишински, който направо “побърква” гърците не само със силата на аргументите си в полза на България, но и с хумора си, с който ги осмива, и неведнъж хвърля цялата зала в неудържим смях... В речта си на 11 октомври 1946 г. Андрей Януариевич направо се гаври с тях: “Ето ви списъка, в който са изброени загубите, понесени от Гърция и въз основа на който Гърция предявява исканията си към България за репарации. Накратко ще изброя отделните точки на този списък.
Първо - "Влошаване на железопътната мрежа вследствие претоварване". България трябва да заплати за това ни по-малко, ни повече от 1 398 000 и нещо долара.
Второ - Една каруца, която взела българската армия, карана от един кон. (Смях). Така е казано в гръцкия документ.
По-нататък четем - Още 8 каруци, карани от волове. (Смях). И за всичко това Цалдарис иска от България още 1 398 500 драхми. След това идват не по-малко интересни неща: намаляване ценността на постройките, причинено, както е казано в списъка на гръцката делегация от ..."други причини", освен разрушаване. Очевидно те имат предвид повредите, например от проливен дъжд (смях). И това се оценява още на 1 500 000 000 драхми.” https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=132435

А Молотов е от категоричен по-категоричен: “Ето защо ние с увереност казваме на българите - нашите приятели: "Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната" (аплодисменти).”

Тази тактика е всекидневно съгласувана с върховния вожд - Сталин.

Днес ви предлагаме едно пространно (и затова в две части) изследване на случилото се на Парижката мирна конференция оттъй обичаната от българските студенти и читатели проф. Евгения Калинова. Затова, както се казва в такива случаи, млъквам и й давам думата.

Проф. Евгения Калинова, Из “Мирният договор с България след Втората световна война и ролята на СССР”, Годишник на Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Том 4 – Изследвания в памет на проф. дин Иван Стоянов. Велико Търново, 2020, 525–540.

Част първа

Позицията на СССР към мирния договор с България, подписан на 10 фев­руари 1947 г., е следствие от неговите геополитически интереси на Балканите и от хода на военните действия през Втората световна война, оставили стра­ната в съветската сфера на влияние [Калинова, Е. 2004, с. 93-110]. За Москва България става важен елемент от системата на нейната сигурност и е логич­но Сталин да се опита да защити българската териториална цялост и да пре­дотврати прекомерното натоварване на страната с репарации. Тези действия Кремъл предприема, без да забравя два други фактора - България е победена и трябва да плати цената за съюза с Германия, и второ, защитата на България е съобразена с интересите на съюзниците САЩ и Великобритания, както и на Югославия, а това означава компромиси, дори когато СССР е убеден в право­тата на българските аргументи.

През есента на 1944 г. Москва косвено подкрепя опитите на правител­ството на ОФ да задържи българските войски в Беломорието, което би могло да се използва за отстояване на българските интереси там. След ултиматум на Чърчил обаче Сталин се съгласява те да се изтеглят [Баева, И., Е. Калинова. 2013, с. 68-73]. Той се намесва, за да принуди Тито да се съгласи България да воюва на югославска територия срещу Германия, но през пролетта на 1945 г. се съобразява със съюзниците си и не съдейства страната да получи статут на „съвоюваща" [Баева, И., Е. Калинова. 2013, с. 55-60]. В Потсдам Сталин се опитва да убеди САЩ и Англия да установят дипломатически отношения с България, което ще улесни подписването на мирен договор с нея, но среща техния отказ. За да покаже, че зачита интересите им, той прави компромис за мирните договори, като се съгласява на привилегировано третиране на Италия, както и на сключването им само с признати демократични правител­ства в България и Румъния [Берлинската конференция..., 1987, с. 335-336, 506-507].

На сесията на Съвета на министрите на външните работи (СМВнР) в Лондон обаче става ясно, че САЩ няма да вземат предвид направените отстъпки и външният министър В. Молотов поставя своето условие: СССР ще се съгласи с предложената от САЩ мирна конференция, но ако амери­канците признаят румънското и българското правителства. На Московска­та среща през декември 1945 г. е намерена взаимноприемливата формула за конференция с ограничен кръг държави и с препоръчителен характер на решенията [Баева, И., Е. Калинова. 2013, с. 96-98]. Сталин се съгласява да се накара българското правителство да включи двама представители на неучаствалите в изборите опозиционни партии, което да позволи САЩ да го признаят и да сключат мирен договор. Започващата Студена война прави невъз­можно реализирането на решението и под натиска на Сталин преговорите с опозицията са прекъснати и вторият кабинет на ОФ е съставен без нея (на 31 март 1946 г.) [Калинова, Е. 2012, с. 160-163].

Реалната борба на СССР за мирния договор с България започва през април 1946 г., когато той разрешава на българското правителство да повди­гне официално въпроса за Западна Тракия, като преценява, че това е силен аргумент за противодействие на гръцките претенции за български територии [Васильева, Н. 1999, с. 141]. На Парижката сесия на СМВнР В. Молотов ус­пява да наложи решението за частично, а не пълно обезщетяване на Гърция от страна на България. Съветската страна се съгласява да се ограничат бъл­гарските въоръжени сили, но се противопоставя на предложенията България да заплаща и косвени репарации. Поради категоричното несъгласие на САЩ и Англия в преамбюла на мирния договор да се признае страната за „съвоюваща" (те са против дори само да се запише българският принос за разгрома на Германия), СССР прави компромис. Той отстъпва по въпроса за статута на „съвоюваща" държава, като се съгласява да бъде отказан на България, но издейства в преамбюла на договора да се включи текст, че страната е взела „активно участие във войната срещу Германия'" [Жигня, К. 1981, с. 102].

Парижката конференция е арената, на която Съветският съюз реално води борба за отстояване на българските интереси, тъй като не би искал вклю­чената в неговата зона за сигурност страна да бъде териториално, военно и икономически отслабена. Той организира и съгласува защитата на България от делегациите на Украинската и Белоруската ССР, Чехословакия, Полша и Югославия. Особено важна е подкрепата на Югославия, защото тя е потърпе­вша от действията на България в периода 1941-1944 г. и по време на конфе­ренцията би могла да претендира за територии и репарации. Благосклонното югославско поведение би могло да служи като контрапункт на прекомерните гръцки искания. Подкрепата на Югославия е осигурена с участието на Сталин в началото на юни 1946 г. [Из личния архив на Кимон Георгиев..., 2009, с. 642­643] и е свързана с планираната южнославянска федерация, но цената е много висока - Георги Димитров приема указанието на Сталин да се даде културна автономия на Пиринския край. В разговора си с българската делегация в Мос­ква на 5 юни 1946 г. Сталин разяснява своето виждане за българските въпроси на мирната конференция. Във връзка с репарациите той твърди, че на този форум трябва да се наблегне на това, че България е взела активно участие „в общата борба на съюзниците'" и е помогнала „сериозно" за освобождението на Югославия и Гърция и затова репарациите трябва да се намалят, както са намалени на Италия. Според него „общата сума едва ли ще бъде по-голяма от 45 милиона долара, от които две трети ще трябва да се отделят за Юго­славия и една трета за Гърция. След като стане това, Югославия ще заяви, че се отказва от всякакви репарации от страна на България, тъй като е уредила самостоятелно с нея всички свои въпроси. Така Гърция ще остане само с 15-20 милиона долара, които при това ще бъдат платени в течение на 6-7 години" [България в секретния архив на Сталин. 2005, с. 140]. Сталин информира българската делегация, че на Парижката сесия на СМВнР съвет­ската страна е заявила, че тя, както и американската, не е участвала в устано­вяването на българо-гръцката граница след Първата световна война и „не я признаваме за справедлива". Указанията към българите звучат така: „Вие ще искате териториален излаз на Бяло море, ако това не стане, тогава ще иска­те икономически. Вие имате право да искате териториален излаз, но сега да се разчита на получаването на такъв излаз е трудно. Такива искания могат да се реализират само със сила. Трябва във всеки случай да се подготвите за бъдещето." [България в секретния архив..., 2005, с. 141]

Още в началото на Парижката конференция (7 август 1946 г.) в комисия­та по процедурата съветският представител Андрей Вишински прави предло­жение, което се оказва особено важно за победените страни. В допълнение на решението да се поканят Италия, България, Румъния, Унгария и Финландия да изложат в пленарните заседания на конференцията своите съображения по проектите на мирните договори с тях, Вишински предлага представителите на тези страни да бъдат изслушвани и в комисиите по отделните въпроси и то - в процеса на работата на тези комисии [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 62-63]. Това дава възможност на българската делегация да представи своите аргумен­ти при обсъждането на граничните и репарационните въпроси в съответните комисии и така да се опита да повлияе на решенията, които те вземат. Съвет­ската подкрепа е ярко изразена в пленарното заседание на конференцията на 14 август 1946 г. На този ден българската делегация в лицето на външния ми­нистър Георги Кулишев представя подробно изложение на своята гледна точка към бъдещия мирен договор. След нея украинският представител Дмитрий Мануилски подчертава, че става дума вече за нова България, дала своя при­нос за разгрома на Германия и заявява, че претенциите на Гърция към 1/10 от българската територия, в която „няма повече от 150-200 гърци измежду едно население, общо взето, от 300 000 души", са несправедливи. Същевременно той застава зад българската кауза за Западна Тракия, която според него е „не­разривно свързана с България стопански, географски и исторически", а лишаване­то на страната от излаз на Егейско море би я обрекло на „стоманено задушаване и би причинило упадък на нейното земеделие и индустрия" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 92-94]. Призивът му е да се вземе предвид договора от Букурещ от 1913 г., според който (въпреки загубената Междусъюзническа война) на Бъл­гария е оставена Западна Тракия и пристанището на Дедеагач. На следващия ден - 15 август, между „големите" прехвърчат искри по повод на българските претенции. Както бе посочено по-горе, държавният секретар Дж. Бърнс и бри­танският делегат Александър се обявяват против тези претенции, а в отговор В. Молотов заявява, че „империалистическите искания на Гърция по отноше­ние на България и Албания трябва да бъдат задушени още в техния зародиш" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 97-98].

Същинското обсъждане на проектодоговора с България започва в По­литическата и териториална комисия. Във второто й заседание (19 август) гръцкият делегат Пипинелис настоява от преамбюла на договора да отпаднат думите „активно участие" на България във войната срещу Германия. Включ­ването им в преамбюла е постигнато от съветска страна по време на Париж­ката сесия на СМВнР. Същевременно българската делегация представя своето предложение за уточняване в текста, че страната е започнала военни действия срещу германските войски още на 9 септември 1944 г. (а не след примирието от 28 октомври 1944 г., както е записано в преамбюла) и настоява да бъде отбе­лязана като „съвоюваща" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 107, 109-111]. На 26 август съветският представител в комисията Николай Новиков прави подро­бен анализ на участието на България във войната срещу Германия и настоява, че в преамбюла съвсем правилно то е определено като „активно'". В подкрепа на българските предложения за признаване на страната за „съвоюваща" и за отблязване на воюването й още преди подписването на примирието се обявя­ват белоруската, украинската и югославската делегации. При гласуването на тези две предложения трите делегации заедно с чехословашката са „за", дока­то против са девет от 13-те страни в комисията [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 114, 118]. Сред деветте е и съветската делегация, като причината е гласува­ното от СССР решение на Парижката сесия на СМВнР по въпроса за статута на „съвоюваща". Заради отказа на САЩ и Великобритания сесията отхвърля признаването на България за „съвоюваща" и СССР не успява да се пребори за повече от думите „активно участие" във войната. Заради това общо решение на СМВнР съветският представител в Политическата комисия на мирната кон­ференция няма как да гласува „за" българската формулировка.

По въпроса за чл. 1 и българо-гръцката граница на 2 септември Васил Коларов представя пред Политическата комисия българските аргументи за Западна Тракия, а на 4 септември Пипинелис в дълга реч прави опит да ги отхвърли. В същото заседание от името на съветската делегация Н. Новиков прочита декларация. С нея той оспорва гръцките твърдения, че претенциите на Атина са само за „стратегически поправки на границата" и пояснява, че те се отнасят до 1/10 от цялата българска територия, а границата би стигнала „до 95 км. от българската столица София и всичко на всичко 35 км. от Пло­вдив - вторият по големина град в България" и целта всъщност е тези основни политически и стопански центрове да бъдат направени „стратегически уяз­вими" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 152]. Съветската делегация е против приемането на гръцките претенции, тъй като преценява, че те противоречат на целите на Мирната конференция за установяване на траен мир на Балканите. Във втората част на декларацията Н. Новиков подробно се спира на българско­то предложение границата с Гърция да е тази от Букурещкия договор (1913 г.). Тезата му е, че приемането на това предложение „би отстранило историче­ската несправедливост, допусната спрямо българския народ" с откъсването през 1919 г. на Западна Тракия от България. Новиков привежда исторически и етнически аргументи в подкрепа на българското искане, като умело подчер­тава позициите на Великобритания през 1913 г., преценяващи уместността на оставянето на областта в българските граници, в противовес на подкрепата, която в момента Лондон оказва на Гърция. Съветският дипломат не пропуска да напомни, че и американската страна през 1919 г. е за оставянето на Запад­на Тракия на България. Подтекстът е ясен - ако искат да са последователни в своята политика, САЩ и Англия не би трябвало да отхвърлят българските претенции. Същевременно Новиков подчертава, че СССР не е участвал в кон­ференциите, определили съдбата на областта и затова не се чувства обвързан с техните решения, а се ръководи от желание за възстановяване на истори­ческата справедливост. Декларацията завършва с признаване, че „България има всички основания да предяви своите претенции върху Западна Тракия" и съветската делегация приканва членовете на Териториалната комисия „да проучат с всичката сериозност" българското искане [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 154-159].

В същото заседание от 4 септември Новиков е подкрепен от югославския представител в Политическата комисия Моша Пияде. Разискванията продъл­жават на 9 септември с вече спомената защита за гръцките претенции, изказа­на от делегатите на Южна Африка и Англия. На тях реагира представителят на белоруската делегация Бондар и на чехословашката - Носек, които определят българското искане за Западна Тракия като „напълно оправдано и понятно" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 168-169, 170-171]. В този дух на 11 септем­ври говори и украинският делегат Касименко [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 174-175]. В същото заседание обаче американската и френската страна ясно показват, че са против българското искане за Западна Тракия. Когато на 16 септември комисията гласува предложението на Пипинелис да се поиска мне­нието на Военната комисия за необходимостта от „стратегическа граница", Н. Новиков прави следното категорично изявление: „Съветското правителство не може да приеме да се откъснат територии от България, защото [това] не би ползвало мира на Балканите и в света и дори би могло да го застраши. Съветското правителство винаги ще се противопоставя на такива искания на гръцкото правителство, които ние намираме за напълно неоснователни... Съдбата на гръцкото предложение за поправка е предрешена поради това, че промяна на българо-гръцката граница в полза на Гърция е невъзможна. То е неприемливо и несправедливо и не би могло да бъде прието нито от тази комисия, нито от конференцията." [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 187-188] Предложението на Новиков е да се приеме чл. 1 от проектодоговора така, как­то е формулиран от СМВнР (границите от 1 януари 1941 г.). Това означава, че СССР отхвърля гръцките претенции, но означава и че се отказва от по-ната­тъшна подкрепа за българското предложение за Западна Тракия. При очерта­лите се позиции на САЩ и Франция петте славянски делегации не могат да получат превес в 13-членната комисия. Затова СССР продължава да преследва основната цел - да не се допусне откъсване на територии от България.

Във Военната комисия съветският представител ген. Славин иронизира гръцкото искане за „стратегическа граница" с думите: „Разбира се, гръцка­та сигурност ще се увеличи, ако цяла България бъде включена в границите на Гърция.'" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 218] При подновеното на 1 ок­томври разискване в Политическата комисия Н. Новиков отново заявява, че „никакво изменение на границата не е възможно", но и не повдига повече въ­проса за Западна Тракия. Съветската делегация е сред 10-те, които гласуват в Политическата комисия за формулировката на СМВнР границите на България да са тези от 1 януари 1941 г.

Съветската подкрепа за България в Политическата комисия е факт и във връзка с британското предложение чл. 2 от мирния договор да се формулира по начин, който да внуши, че правата на евреите в страната не са достатъчно гарантирани. Реакцията на Н. Новиков е, че в договора има клаузи, с които се отменят всички дискриминационни закони и на евреите сe дават права, какви­то имат и другите граждани. Той продължава с атака, насочена срещу самите англичани, като припомня, че еврейското население в Палестина, която е под английски контрол, е подложено на „убийства, преследвания и арести" и цел­та на предложението е „да се използва България като малък гръмоотвод, да се покаже на евреите, че се грижат за тяхната сигурност, да се замаже за­конното недоволство на евреите от положението в Палестина" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 199-200]. Белоруският делегат Бондар пък припомня, че българският народ никога не е имал антисемитски чувства и световният еврей­ски конгрес през август 1946 г. е изразил писмена благодарност за спасяването на българските евреи през войната. Окончателното отхвърляне на британската поправка обаче съветската страна ще постигне едва на сесията на СМВнР в Ню Йорк.

/Следва 2 част/

* Черно на бяло