Решението на Батко да откаже алкохола хвърли в смут едноименния клуб.

 

 

– Ба! Сигурно е криза на средната възраст – опита се да омаловажи вестта Хер Дидев. – Хората и по-налудничави неща вършат, когато се появят първите бели косми в пубиса.

 

– Батко се епилира – заядливо се включи Теодор, братовчедът на Милен, без да вдига поглед от салатата си.

 

– А може – присви очи Милен, братовчед му – новата му любовница да не му дава да пие…

 

– Боже, опази! – прекръсти се Хер Дидев.

 

– Или пък нещо се е разболял – със свъсено чело предположи вечният черногледец Джовани.

 

В това време вратата на „Кратуните“ се отвори и с посърнал зеленчуков вид влезе самият Батко. Всички се умълчаха. Друг на Батковото място би заподозрял нещо, но Батко не обърна внимание, втренчил трезвен поглед навътре към дълбините на изстрадалата си личност.

 

– Кръчмарю клет! – провикна се Милен. Това беше клубното прозвище на Странджата и никой нямаше право да го нарича така, освен ако не е редовен член на клуб „Алкохол“.

 

Странджата с майчинска грижовност се надвеси над масата и всеки поръча.

 

– А за теб, Батко? – плахо попита кръчмарят клет.

 

– Хм… – замисли се Батко. – За мен кана айран.

 

– Ужас! – прошепна Хер Дидев и отново се прекръсти.

 

Ненадейно отекнаха тържествените встъпителни акорди на италианската песен „Джовинеца“. С нея звънеше телефонът на Батко от незапомнени времена. Той го вдигна, каза „Там ли си?“, а после добави „Идвам“ и със загадъчни стъпки излезе от „Кратуните“, без да даде обяснение никому.

 

 

След малко се върна. Водеше със себе си дребен сух човек на средна възраст с вид на перничанин. Черните му очи гледаха присвито като на стар морски вълк.

 

– Това е Виталий – представи го Батко. – Сядай, Витя, какво ще пиеш?

 

– Водка.

 

– Кръчмарю клет! Водка!

 

– Голяма или малка? – провикна се Странджата откъм бара.

 

– Бутилката!

 

– Ясно!

 

– И така – обърна се Батко към компанията, – Виталий е бесарабски българин от град Измаил, Украйна. Капитан далечно плаване. На контейнеровоз.

 

Другите впечатлено закимаха с глави.

 

– Разкажи, Витя, как Григорий отказа алкохола!

 

– Нали вече ти разказах…

 

– Нищо, пак разкажи. На тях, да видят какво правят хората.

 

– Мда-а-а… Това е една много тъжна, но затова пък и много поучителна история. Не знам дали знаете, но през седми век Измаил е бил в пределите на България. Сега е най-голямото дунавско пристанище на Украйна, обаче пристанището му приема и морски кораби. Половината, ако не и повече от половината жители на Измаил са бесарабски българи. Всичките са моряци и всички – и българи, и украинци, и руснаци – пият много. Всеки жител на Измаил има колело. Когато видиш някого на колело, значи че отива да пие, или пък се връща от пиене. Ако го видиш в автомобил – тръгнал е по работа.

 

Веднъж бяхме седнали да пием с моряците. Не знам защо, но този ден Григорий пи много, не че друг път пие малко. Пихме, пихме, по някое време Никита и Андрей станаха да си вървят. Имали работа на другия ден и трябвало да станат рано да пътуват за Одеса. Пътят е около 230 километра и се взима за три часа и половина, така че Никита и Андрей трябвало да потеглят не по-късно от осем, за да успеят за срещата си по обяд. Тръгнаха, а пък ние продължихме още няколко часа. Трябва да е било близо до зазоряване, когато тръгнах и аз. Григорий обаче остана още и не бях сигурен буден ли е, спи ли или е припаднал. Не го видях повече, но ми разказаха какво е ставало на следващия ден.

 

Последните пияници успели някак да качат Григорий на колелото и му заръчали да се прибира право в къщи. И той тръгнал. До тях се минавало по шосето за Одеса и тъкмо там Григорий паднал с колелото в канавката и вече окончателно заспал. Непробудно. Развиделило се. Никита и Андрей се качили на буса и тръгнали за Одеса. На излизане зърнали Григорий да спи в канавката. Познали го. Ами сега? Какво да го правят? Не върви да го оставят, а пък ако рекат да го закарат на жена му, ще закъснеят. Затова го качили заедно с колелото в буса и продължили по пътя си.

 

– Ще го приберем на връщане – делово казал Никита.

 

– Той дотогава може и да не се събуди – подкрепил го Андрей.

 

Пътували, пътува и точно след три часа и половина влезли в Одеса. Стигнали до центъра на града и тогава Никита се сетил.

 

– А какво ще правим с Григорий? Не върви да го мъкнем с нас на срещата. Ще се изложим.

 

– Да-а-а-а…. – почесал се по тила Андрей и понеже бил по-умният от двамата, казал: – Ще направим така. Ето тук има една автобусна спирка. Ще го оставим на пейката, а на връщане ще минем да си го приберем.

 

– Става.

 

Свалили Григорий, положили го на пейката, а колелото подпрели отстрани. И отишли да си вършат работата.

По някое време слънцето напекло и Григорий се събудил с пресъхнала уста. Отначало не разбрал къде е, но като прочел табелата на спирката, се ориентирал. Виж, обаче от предната нощ помнел съвсем малко. Надигнал се, седнал и с крака бутнал колелото. То весело издрънчало на паважа. Тогава мозъкът на Григорий се задвижил със скърцане и бавно започнал да набира скорост. „Да видим – мислел си Григорий. – Щом нищо не помня, значи сноши съм пил. Освен това съм с колелото, а с колело човек ходи само да пие. Но какво търся в Одеса? Защо съм пътувал с колелото повече от 300 километра?… Я вместо да се чудя, да тръгвам обратно, че жената ще ме убие“.

 

Яхнал колелото и натиснал педалите в посока към Измаил. Не след дълго на спирката се появили Никита и Андрей доволни, защото срещата им минала добре. Като не намерили Григорий, се уплашили.

 

– Сигурно се е събудил и е тръгнал да ни търси.

 

– Качвай се, и ние ще го търсим.

 

Било ранния обяд. Обикаляли двамата Одеса почти до полунощ, питали, разпитвали, в полицията ходили, във всички болници – нищо. Накрая умърлушени тръгнали да се прибират. През целия път мълчали. Пристигнали в Измаил към четири часа призори. Решили, че трябва да кажат на Григориевата жена, че мъжът ѝ се е изгубил, обаче се съгласили, че е добре да изчакат поне да се съмне.

 

Когато се съмнало, двамата цъфнали пред вратата на Григорий. Отворила жена му.

 

– Така и така – започнал Никита, – Григорий се изгуби и не успяхме да го намерим.

 

– Ами! Вкъщи си е. Спи като заклан.

 

– Как така?

 

– Ами така. Прибра се преди малко. Грохнал. Краката му в рани, треперят. Нищо не казва. От вратата се хвърли в кревата. Вие не знаете ли къде е бил?

 

– Ами, не сме много сигурни – смотолевил Никита.

 

– Като се събуди, сам ще ти разкаже – окуражил я Андрей.

 

– Това е – завърши разказа си Виталий и си наля още една чаша водка. – От този ден насетне Григорий не пие.

 

Батко победоносно огледа сътрапезниците. Всеки от тях изживяваше чутото по своему. До масата се беше изправил и Странджата, което даде повод да поръчат отново.

 

– Още една кана айран, Батко? – попита Странджата.

 

– Не – отвърна Батко с облекчението на вече взето трудно решение. – донеси ми едно уиски.

 

– Малко или голямо? – потрепери гласът на кръчмаря клет.

 

– Огромно – нареди Батко и удари с юмрук по масата.

 

– А какво да бъде? – просълзи се Странджата.

 

– Все едно. Дай някакво най-обикновено Порт Шарлот Хевли Пийтед Айл Сингъл Молт.

 

– Слава Богу! – прекръсти се за трети път през този незабравим ден Хер Дидев, но този път с него се прекръстиха и всички останали.