Някои мемоарни книги не могат да имат друга съдба, освен да заемат почетно място в семейните рафтове в хола, но те рано или късно, ще “възкръснат”. С риск да изглеждам наивник - убеден съм в това.

Съдбата ме свърза с някои от авторите и аз издадох техни книги, например Мерсия Макдермот, Валентин Караманчев, Севда Костова...

Много повече от споменните книги съм ползвал за проучванията си. Особено такива, чиито автори са живели и творили през втората половина на миналия век, върху които след 1989 г. се стоварва върлуващата и до ден днешен цензура. Сред най-интересните са тези на Димитър Ядков, ръководил в продължение на 20 години “Булгартабак”, и на Лазар Причкапов, няма нужда данапомням кой е той... Крайно интересна еи мемоарната книга на все още незабравения културен и политически деец, но преди всичко журналист Павел Писарев (1934 - 2022) . Още преди да се роди, съдбата се е погрижила животът му да не е скучен и безметежен. Майка му е германка. А съпругата му е внучка на Васил Коларов - съчетание доста взривопасно в сложни времена.

Журналист във в.„Работническо дело“, негов кореспондент в Париж, директор на Българската национална телевизия. Генерален директор на „Българска кинематография“, заместник и първи заместник-министър на културата, кандидат-член на ЦК на БКП.

Имал е множество преживелици, и по върховете, и по низините на българското общество. “Павката”, както са го наричали многобройните му приятели, разказва толкова увлекателно, че не изоставяш и за миг книгата му, попадне ли в ръцете ти. Теми сериозни и за политици, които си въобразяват, че всичко започва от тях и не вдяват, че едно от най-преходните неща в тоя свят е политическата власт. Но това е книга преди всичко за “обикновените” читатели, които след допира си с нея се озъртат, за да видят кога всъщност живеят, толкова си приличат понякога уж тъй различните времена. И още нещо да не забравя - неговото удивително чувство за хумор, което може да те накара да се засмееш неудържимо, но и да пророниш сълза.

“В Москва се изредиха старци, един смъртник сменяше друг: Брежнев, Черненко, Андропов. Появи се оня виц, че Москва е сърдита, канят ни три пъти на погребение, а ние тях - нито веднъж.”

Десетки теми заслужават да се извадят от книгата “Загубените времена”, но както винаги аз ви предлагам моя си прочит. Темата за отношенията между Тодор Живков и художествено-творческата интелигенция, както ще прочетете по-долу, е интересна и досега, защото не само е любопитна, но и съдържа непознати, алазначими за народа ни, много често фалшифицирани събития и случки. Пък и в момента интелигенцията - предишна и днешна, непрекъснато е обект на разни коментари - от “осанна”, до “разпни го”.

Ето примери.Когато Вълко Червенков възлага на Дечко Узунов и Руска Маринова да направят посмъртна маска на Георги Димитров, Руска казва, че няма да могат за една нощ, а Дечко й припомня как за една нощ са направили посмъртна маска на цар Борис. Или спомените за Блага Димитрова, която според Живков е служила на три разузнавания. А когато главния диригент на Народната опера Асен Найденов го пенсионират, от Болшой театър му пратили телеграма, че е назначен там на работа. Синът на сестрата на фашисткия полицай Гешев Страхил Николов пък бил честен и добър човек, с ляв уклон, и станал преводач от турски и на... Тодор Живков.

А за “десерт” ви предлагам кратък откъс, за съжаление и той със съкращения, от писателяГеорги Марков, в койтотой описва своя среща с Тодор Живков. Тя е напълно в темата и за нея е малко да се каже, че е потресаваща. Да видиш Тодор Живков, огорчен до дън душ от неблагодарността на Радой Ралин, по-скоро като човек, а не като политик, си заслужава вниманието ви.

“Подир изгубеното време”, Спомени, Павел Писарев, издателство “Жанет 45”, 2011 г.:

Павел Писарев

[...]Новият строй имаше не само свои собствени кадри, беше привлякъл и всички таланти от предишни периоди в името на България. Гонението на таланти, защото били служили на минали времето си политически сили и личности, тази детска болест на всички идеологизирани режими, беше излекувана към шестдесетте години. Ценеше се талантът, той е ценното за личността и обществото. Тежкото време на разправа с именити хора по формални идеологически и политически мотиви в първото десетилетие след 9 септември беше минало. На особена почит бяха Дора Габе, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Стефан Гечев, Димо Казасов, Дечко Узунов, Захари Жандов, Михаил Арнаудов, всички вече утвърдени в миналото, а някои от тях - близки на царя. С някои от тях се познавах и поддържах добри контакти.

Обществото, професионалните творчески гилдии, държавата, се отнасяха към живите класици с почит. Почит морална и материална. Тези творци през целия си живот не са били или са били за кратко на държавна работа и бяха с ниски пенсии. Затова пък всички имаха звание “Народен”, което носеше месечно рента от 100 лв. Аз ръководех един творчески фонд, той се набираше като процент - един или два процента от оборота на заведенията с оркестър и програма. От тези пари ежегодно се отпускаха суми на много възрастни заслужили творци, които нямаха поради напредналата си възраст ново творчество. - еднократно от по 2000 до 5000 лв. годишно под контрола на министъра на културата и на отдела на ЦК. Осигурявахме на двадесетина възрастни творци още по стотина-двеста лв. На месец, че и повече. Списъка го правех аз, до 2000 лв. подписвах сам, над тази сума - Живкова, и той се утвърждаваше в отдела на ЦК. Защото вече се бяха случили неприятни неща. Не се връщам към трагичната съдба на Райко Алексиев и други, за да не отивам чак до Гео Милев и Йосиф Хербст. Става дума за по-обикновени неща - пенсиониране. Пенсионираха Любомир Пипков, все още в силата си, и той взе, че се гътна и умря. Пенсионираха и главния диригент на Народната опера Асен Найденов. Тогава от Болшой театър му пратили телеграма, че е назначен там на работа. Стана скандал и той бе върнат, но Пипков нямаше как. Оттогава уважението към белите коси беше безкрайно.

До датата 10 ноември 1989 г., след която маса учени, писатели, артисти и други творци бяха пенсионирани, уволнени, да не говорим за още по-зловещата политика на Симеон Дянков към творци и учени през последните няколко години. В науката и изкуството няма млад и стар, има можещ и не можещ. Дора Габе, Елисавета Багряна писаха до 80 и повече години, а сега този подвиг се повтаря от Валери Петров, Джеки Вагенщайн, Леда Милева, Лиляна Стефанова и Невена Стефанова, Петър Караангов, Кольо Георгиев, Владо Гоев, Панчо Панчев, да са живи и здрави. Всичките са от 75-80 и 90 години нагоре и публикуват нови стихотворения, разкази, книги. Те продължават да дават възможното от себе си на обществото, а то и държавата какво им дават? Творци, обсипани със слава и народна обич, с популярност, нямат пари за лекарства. Това предишната народна власт не го допускаше. Това е позор за българската демокрация.

Когато получих званието “Заслужил деятел на културата”, бях заедно с Димо Казасов, и той на 85-годишна възраст беше отличен по същия начин. На връщане от резиденцията в Бояна, го настигнах, вървеше пеша към София, залиташе по околовръстното, спрях и го качих в колата си. Тодор Живков, като ни връчи званията, след това на малък коктейл, без никой да го пита, каза: “Димо Казасов ни е клал през 23-та година, бил е в правителството на Цанков, а след Девети беше министър в първото ОФ правителство на Кимон Георгиев. Но сега тези неща нямат значение, никой не се връща към тях. Важното е, че е бил полезен на България в необходимите моменти, на 9 септември и сега. Написа хубави спомени. Никой не му иска да се отказва от собственото си минало.” “Ах, каза Казасов, орден, за мене са по-важни 60-те лева на месец и, разбира се признанието, то е по-важно. Къде ще идат без мене, аз вече съм половин век в историята, две войни и три преврата, две правителства, един Народен фронт преди войната и един Отечествен фронт по време на войната, къде без мене.”

Бай Дечко Узунов разказваше как, когато умрял Георги Димитров, бил извикан от Вълко Червенков заедно с Руска Маринова, за да направят посмъртна маска на вожда. “Няма да може да стане за една нощ”, казала Руска Маринова, но бай Дечко възразил: “Защо бе Руске, на царя как направихме с тебе за една нощ?” И друга случка. Бай Дечко заминава с Елисавета Багряна за Гърция, преди войната, културна делегация. При него идва представител на Генералния щаб и го моли като минават линията “Метакса” да направи скица на укрепленията, на броя на отверсията за оръдия и картечници. “Направих, каза бай Дечко, а Лиза стоеше на вратата на купето да не влезе някой.”

Павел Вежинов е работил в криминалната полиция като разузнавач, кой се интересуваше от това? Пиша тези неща, защото сега търсят под вола теле, кой дипломат бил разузнавач и кой не, кой писател или артист бил такъв или онакъв. Големите таланти, големите личности принадлежат не на правителства и на режимите, а на народа и повечето от тях минават от едно правителство към друго, от един режим към друг и не се интересуват ни най-малко от тях. Вътрешно големите творци се надсмиват на политици, царе, генерални секретари, членове на политбюра, президенти, министри, партийни водачи, царе и други. Народът ако не ги мрази, ги взема на подбив, на майтап, много рядко някакъв такъв се радва на искрено признание.[...]

Годините на тежкия догматичен тормоз в областта на културата бяха минали, догматизмът и простотията останаха да съществуват, но вече като втора паралелна линия. Новата насока на културната политика бе очертавана от културни и демократични творци и от партийни ръководители с образование и с лични творчески интереси и постижения

След разговорите ми със Симеон Радев започнах да чета стари книги, печатани преди 9 септември, тогава не ги преиздаваха, но най-голямата ми полза от тези случайни срещи е съзнанието, че стара, предишна България е имала блестящи личности. Та Симеон Радев е бил посланик в САЩ и се е сприятелил с Рузвелт. И моите професори от университета, старите буржоазни възпитаници Атанас Тотев, Анастас Бешков, Петко Бахчеванов, Георги Свраков - един след друг бяха подритвани и отстранявани, а сега Симеон Радев, който пишеше спомени, ги носеше в БАН на Тодор Павлов, за да получи някой и друг лев, и на когото нищо не му се издаваше. Всичко това се вършеше, за да заемат местата им нови скорозрели партийни кадри. Не ми е идвало и на ум, че това може да се повтори сега, след 10 ноември, когато и сухо, и мокро се сложи на кладата, за да се открие път на Цецки и Цветановци, на Гошо Тъпото, на Дъбовци. Нищо ново под слънцето.

На два пъти интелигенцията на България беше смазвана само в рамките на половин век Някога Симеон Радев се тюхкаше, че животът му е минал през два строя, всичко се било преобърнало и той бил захвърлен на боклука. Същото може да се каже за моето поколение, което живее през три строя - капитализма преди войната и монархията на цар Борис, републиката на Георги Димитров и социализма на Тодор Живков и сега капитализма и демокрацията на Иван Костов и Бойко Борисов и републиката на сина на Борис Симеон. Живот през две войни, гореща и студена, преминал през два прехода и една революция и една реставрация. Поколение не само изхвърлено на боклука, но заставено да рови в него, за да се препитава. Видях един заместник-директор на едно от най-големите културни учреждения на страната, когато отивах към кафенето на “Елемаг”, да рови в една кофа и като ме видя, сконфузен, каза, че че си изхвърлил вестника по погрешка. Ужас, срамота. Тончо Жечев беше освободен като директор на Литературния институт на БАН, защото бил номенклатурен кадър на ЦК на БКП! И той остана с мизерна пенсия. И го замениха с кого? Името му даже не е познато. Бях на юбилея на Тончо Жечев в големия салон на БАН, тържеството се ръководеше от Йордан Василев. Великан и дребосък. “Разбра ли защо съм против революцията, каза ми Тончо тогава, защото прекъсва нормалния, макар и бавен възход към по-доброто. Човекът и неговата обществена среда са резултат на еволюция, а не на революция. Тия седесари са като болшевиките.” Мъдрият Тончо. Може да не съгласиш с него, но поне ще се замислиш. Когато братът на Тончо катастрофира и почина в Гърция, Тончо нямаше пари, за да иде да го прибере, че му даде Георги Пирински 300 долара и аз 200. Дотам я беше докарал. И само Тончо ли? Цялата научна и художественотворческа интелигенция, лекари и учители, елитът на България, вече 20 години мизерува, а политици, министри и депутати, някои от тях говеда и простаци, си живеят живота в съюз с богаташи, далавераджии и престъпници.

[...]Докато бях в телевизията, нямах преки контакти с Тодор Живков, но след това те се установиха и зачестиха. Два-три пъти в годината той ме викаше или аз исках срещи с него, няколко пъти в годината присъстваше на премиери, трябваше да бъда и аз там. Приемаше известните съветски творци Бондарчук, Тамара Макарова и Сергей Герасимов, хубави руски актриси като Татяна Доронина и други, даваше им вечери, на тези мероприятия присъствах и аз. Придружавах го в страната, понякога и в чужбина. Ходеше на всички фестивали на български филми, на театралните прегледи и след това събираше творческия елит на среща, на вечеря в Евксиноград или в резиденцията на Витоша[...]

Имах няколко пъти в годината срещи с него. Внимателно ме изслушваше, даваше вид, че му е интересно да разговаря по въпросите, които поставях. Понякога, ако бъдех повикан, поемаше инициатива в разговора, ако аз исках срещата, оставаше ме говоря. Създаваше атмосфера на доверие, като че ли в момента си му безкрайно интересен. Ако не се контролираш, може и глупости да наговориш[...]

Тодор Живков не е повишавал никога тон, не се е карал, или пази боже, заплашвал. Не беше негативен в оценките си, питаше - как се възприема този филм, тази пиеса, тази книга, тази или онази статия във вашите среди, в чужбина, как се посрещат някои дебати в печата. Много ловък и обигран политик. Нямаше високо образование, но беше умен човек, с шлифовани обноски. Понякога очите му зловещо святкаха, имаше в личното и в политическото му поведение и ниски морални тонове, но бързо се овладяваше. Беше винаги много информиран.

От контактите с него установих, че той гледа всеки път, когато нещо извънредно не му попречи, информационната емисия “По света и у нас”, гледаше всички български игрални филми, от чуждите само съветски, посещаваше театрите в София и провинцията и познаваше донякъде българската класическа и съвременна драматургия, четеше или се информираше за нашумялата българска литература. Художествено-творческата интелигенция, учените, интелигенцията го приемаха добре, шегите и закачките с него бяха добродушни, бяха снизходителни към ниската му образованост и към някои дебелашки шеги и простотии. “Тато”, “бай Тодор”, “бащицата” - така го наричаха в периода на моралния и политическия му възход. Напълно съм уверен, че той имаше една-единствена цел - България да напредне и да забогатее, разбира се, с него начело. Стремеше се да вземе каквото може от Съветския съюз, ухажваше затова Брежнев и го кичеше с ордени и звания, но държеше на добрите връзки с другите, особено със Западна Европа и арабите. И на ум не му е идвало, не им е идвало на него и на всички негови другари, да забогатяват. Поддържаше лични контакти с най-известните творци и беше информиран за основните групи и за борбите между тях. Той имаше пристрастия, лични симпатии и антипатии, но гледаше да не ги проявява пред широката публика, най-много в тесен кръг сред преките си сътрудници. Например бяхме с Невена Коканова и Христо Христов да го каним да присъства на Варненския кинофестивал и Христо изведнъж каза, че ще върнем Христо Ганев в киното, а между Христо, Бинка и Живков имаше лична вражда. Аз изтръпнах, но Живков ловко се измъкна. “А, добре, че Христо не е ли в киното, че ще го връщате?” Направи се на три и половина, защото с негово знание или поръчение е бил уволнен. “Добре, добре, заедно са ни яли въшките в партизанския отряд.” И добави, за да ни ухапе: “Ей, вие правите много критични филми, внимавайте, кой е казал, че социализмът е от бетон, ние сме два пъти по-бедни от Запада, а в Русия знаете ли какво е вън от Москва и Ленинград - тежка изостаналост. Внимавайте, социализъмът няма вечна, доживотна застраховка, утре, ако ни натиснат, не се знае какво ще стане. Внимавайте - критикувайте, но давайте и другата гледна точка.” Това той го говореше през 1976 г.

Тодор Живков лавираше в отношенията си с творците. Когато на среща с ръководството на писателския съюз Богомил Райнов постави въпроса за новата книга на Блага Димитрова “Лавина”, че е антисоциалистическа, Тодор Живков го пресече: ”Нали романът се издава от издателството на Съюза на писателите, защото поставяте този въпрос на мене, вие кои сте, къде сте, ако не ви харесва романът на Блага, не го издавайте, не ме намесвайте във вашите взаимоотношения.” Тодор Живков е казвал: “Омръзна ми Радой Ралин да идва да клевети Симеон Султанов, че бил бранник, докато Радой бил в затвора, ами бранници бяха всички гимназисти. Сега какво - да махнем Симеон Султанов като директор на издателството, защото не се разбират с Радой Ралин и се мразят, защото и двамата са от Сливен?”

Когато Цветана Манева го поканила да дойде да гледа пиесата на пловдивския театър “Босилек за Драгинко” от отдел “Култура” на ЦК пуснали справка за режисьора Любен Гройс, че бил от лош произход, баща му бил разстрелян на 9 септември в Русе като немски агент. Тодор Живков гледа пиесата, хареса я много и ми каза да не обръщам внимание кой от какъв произход е, защото при писателите имало много с добър произход и добро минало като партийни дейци, ама не били талантливи и не ги бивало за нищо. През различните периоди ролята на Тодор Живков в културния живот на страната не е еднаква. По-късно той отново се върна към старите практики, познати му от времето на разправата с Жендов, въведе в новите условия аракчеевския режим на миналото, подгони Светлин Русев, Христо Христов, промени атмосферата в страната, преди да падне от власт[...]

Още в началото на моята работа в киното стана една интересна случка. Капка Пеева, завеждаща международните връзки на кинематографията, каза, че й препоръчали един човек с перфектен турски език, да сме го вземели на работа при нас. Предложи да ми го представи, защото случаят бил много особен. Дойде при мен един възрастен, към 55-60 годишен човек и ми се представи по военному. “Страхил Николов се явява по ваша заповед”, изпънал се, прибрал токовете и ме гледа верноподанически право в очите. Реших да карам направо: “Какво ви е особеното на вас бе, другарю Николов?”, питам, а той започна смутен своя разказ. Бил племенник на полицая Гешев, син на сестра му, работил в Дирекцията на полицията, бил личен секретар на Гешев и завършил преди това полицейска школа. Когато нещата към 1943 г. станали много кървави, Гешев изпратил племенника си в Цариград за консул, да го предпази от идващата буря. След 9 септември нашите чакали Страхил Николов да се обяви за невъзвращенец, да избяга в емиграция и не го отзовават. Чакат година, чакат две, пет, той не бяга, работи съвестно и през 1949-а изведнъж с жена си и сина си цъфва на софийската гара и отива във Външното министерство на работа. Още вечерта го арестували, твойта мамка фашистка. Чакайте бе, хора, почнал да се моли Страхил, питайте за мен другаря Руси Христозов, питайте сестрата на другаря Георги Димитров, Баръмова, нищо лошо не съм направил. Проверили, той ходил по килиите, носел вода на пребития Руси Христозов и на други комунисти, купувал им храна, изнасял писма до близките им. Когато бил по служба в Самоков, срещнал един полицай да води пеша баба Парашкева, арестувана, да я кара в полицията в София. Той спрял полицая, скарал му се, че тормози възрастна жена и излага униформата и наредил с един файтон да я върнат вкъщи. Направили и други проверки и престанали да го тормозят. Питали го защо не е останал в Турция, той е роден и израсъл в Истанбул, а той казал, че мрази турците, тормозели баща му, а дядо му бил умрял в Диарбекир. Предложили му да остане на работа в милицията или в ДС, но той отказал, не съм за тази работа аз бе, хора, сега вие ще ме карате да тормозя някого, а пък аз ще го съжаля и ще му помагам, както навремето помагах на тези в килиите. Пуснали го и го назначили в радиото в предавания на турски език, но през 1956, след събитията в Унгария и Полша го уволнили и изселили в Самоков. Там събирал гъби и малини, жена му работила и прекарал някак, а след две-три години, когато режимът се разхлабил, го върнали в София, пак в радиото. Скарал се с главния редактор, който не знаел турски език - добре, и ето го при нас. Страхил Николов стана преводач на Тодор Живков от турски език, а за киното установи прекрасни връзки с турските търговци на филми и с турската филмотека, която беше много модерна с кинокритици и други кинаджии, левичари и те редовно ни канеха на фестивали и уреждаха седмици на българското кино, но ние не пращахме филми като “Козия рог”. Назначихме сина му в Киноцентъра[…]

С Руслан Райчев и Константин Илиев имаше проблеми. Райчев по време на войната следвал във Виена, имал контакти с германските тайни служби, после във Варна бил арестуван за връзки с англичаните, но баща му Петър Райчев ходил при Георги Димитров и го пуснали от ареста. Тези работи ми каза Тодор Живков и ме попита защо го предлагаме. Казах, че го предлагат самите музикални и композиторски среди, че го лансираме за музикантска дейност, не за работа в разузнаването, че в момента е главен диригент и художествен ръководител на операта в Шлезвиг-Холщайн в Германия, че е дирижирал във Виенската опера и в Ковънт-Гардън, в Гранд опера в Париж и в Болшой театър и че е бил ученик на Карл Бьом и приятел на Тосканини, Шаляпин, Прокопиев. Като чу, че е дирижирал в Болшой театър, Тодор Живков каза “добре”, а за Константин Илиев нищо не каза. Него го клепали, че бил модернист, формалист, не ценял класиците и не обичал народната музика. Кой друг ще ги говори тези глупости, ако не самите музиканти. Тодор Живков от музика не разбираше, но посети няколко пъти операта, когато пееха Гюзелев, Гяуров и Гена Димитрова, и дойде в зала “България” на концерти на Константин Илиев, когато свириха като солисти Стойка Миланова и Давид Ойстрах. Нямаше отношение към музиката, а към музикантите, и особено към някои музикантки.[…]

И две думи за Блага Димитрова. Бях член на Комисията за звания и награди към Държавния съвет, председателствана от Георги Джагаров. След едно заседание той ме помоли да отида при Тодор Живков и да предложа Блага Димитрова за лауреат на Димитровска награда. “Защо не я предложиш ти”, му казвам, а той: “На мене ми отказа един път”. “Прати Людмила”, контрирам предложението аз, а той: “Нея въобще няма да я слуша, ти, ти иди, ще звучи официално и неутрално”. Искам аз среща и Горинова, секретарката на Тодор Живков, ми насрочва ден и час. Отивам и чувам познатото “О-о-о, как е културата, какво ново има при вас?” Казвам: “Другарю Живков, предлагаме Блага Димитрова за Димитровска награда.” Той ме пресече с “А-а-а, Джагаров ли те праща, защо не дойде той?” , стана и ме поведе вън от кабинета си и през стаята на секретарката влязохме в една малка заседателна. “Донесете, поръча той на Горинова, папката на Блага.” След малко започнах да разлиствам едно дебело досие, започнато още преди 9 септември от царската полиция. От нея научавам - баща й е юрист, споменават го по повод оформяне на покупко-продажби от полицията на терени, строежи и т.н. Честен и почтен човек, уреждал административни проблеми. Блага е студентка по българска филология , но учи и немски език. Идва в София представител на Гестапо в посолството и оттам искат чрез Външно министерство, а то чрез полицията, учител за гестаповеца по български език. Предлагат Блага, добра студентка, възпитана, умна и от добро семейство. После идва представител на съветското НКВД и по същия ред искат учител по български език, предлагат Блага да учи и двамата. След известно време германецът, много доволен от учителката си, й предлага шестмесечна стипендия в Германия, тя приема и осведомява руския си ученик. Той я моли, като заминава, да занесе на един адрес в Берлин куфар с дрехи. Тя приема, взема куфара заедно със своя багаж и заминава. Руснакът знае, че Блага се движи в кръг от ремсисти, симпатизанти на Съветския съюз, кръг от който има и по-големи смелчаци, включили се в нелегалното движение и борба. Блага предава куфара на адреса в Берлин, стои там шест месеца и пише писма - тук не е райх, а рай. Връща се през лятото на 1944 г.

Идва 9 септември, Блага е една от първите, които заминават за Москва, за да защити докторантура в литературния институт “Максим Горки”. Получава и друга награда, тя е занесла в Берлин не куфар с дрехи, а радиостанция, с която работи съветска разузнавателна група до победния край на войната. Блага има и други заслуги, посещава Виетнам и пише открито писмо до американския писател Стайнбек, чийто син служи във Виетнам в армията на САЩ, заради когото американският писател напуска предишните си демократични антивоенни позиции. Блага защитава антивоенни позиции в световния ПЕН-клуб, посреща в България Назъм Хикмет и го убеждава да замине за Съветския съюз. Чета и обръщам пожълтели от времето и нови документи, когато вратата се отвори и Тодор Живков се показа: “А, разбра ли, а, на три разузнавания е служила, на три, те да й дадат награда” […]

Блага Димитрова е голяма Българска поетеса, а и книгата, която тя написа заедно със съпруга си Йордан Василев за Багряна, остави дълбока диря в нашето съзнание. Като всеки голям творец и тя има своите заблуди, нищо не остана от нейните оди за Вълко Червенков - “млад и силен”, тя прокле всеки, който подписа новата конституция - “да му изсъхне ръката”, и преди смъртта си направи изявление, че съжалява, задето се е намесила толкова активно в политиката[…]

“Задочни репортажи за България”, “Срещи с Тодор Живков”, Георги Марков, 1978 г.

Георги Марков

На осми ноември двамата с режисьора Асен Шопов се изправихме пред пропуска в сградата на Централния комитет на партията, входа срещу Народната банка. […]

Въведоха ни веднага в познатия просторен кабинет. Живков ни посрещна и любезно се ръкува с нас. Още една характерна разлика между него и повечето от другите висши ръководители беше, че докато те приемаха посетителите, седнали зад бюрата си (може би за подчертаване на разликата в общественото положение), Живков сам посрещаше и сам изпращаше. Той ни покани да седнем на продълговатата маса в средата на кабинета и сам седна срещу нас. Попита ни дали ще пием кафе и бързо поръча да го донесат. Въпреки цялата му рутинна любезност, стори ми се, че той беше развълнуван от нещо и явно полагаше усилия да го прикрие.

[…]„Какво всъщност искате от мене? — попита Живков, когато Асен свърши: — Да наредя възстановяването на постановката или какво…?“

Казах, че за възстановяване на постановката не може и дума да става по чисто технически причини. Пък и не за това сме дошли. Въпросът е за Асен и за актьорите, изгонени в Бургас. Ако се приеме, че им е било наложено незаслужено наказание, то логичното е веднага да им бъде позволено да се върнат в София и получат работа.

До този момент, в предишните разговори, отношението на Живков беше, че той нищо не знаел за никакво наказание и че цялата тази история била вътрешна работа на Министерството на културата. Но сега той внезапно каза:

„Да видим какво може да се направи! — стана от стола си срещу нас и отиде при бюрото си. Без да сяда, той взе слушалката на телефона от «петолъчката» (специалната телефонна линия) и след малко каза: — Другарю Матев, какво е положението на Асен Шопов, Наум Шопов и жена му, които са изпратени в Бургас?“

Павел Матев, който беше председател на комитета, знаеше много добре цялото положение, симпатизираше на наказаните и на няколко пъти се бе опитал безрезултатно да ги върне в София. Именно по негов съвет бяхме поискали пряката среща с Живков.

Живков изслуша обясненията на Павел и после каза:

„Ами направете каквото трябва да ги върнат в София!“ — и постави обратно слушалката, сякаш смяташе въпроса за приключен.[…]

„Другарю Живков — започнах, — много ви благодаря… За нас вие сте…“ — исках да кажа човекът, който може да разбира или нещо от този род, но той внезапно ме прекъсна с твърде странен глас:

„За вас…? Знаете ли какво съм аз за вас…?“

И тук последва нещо невероятно, като майсторска кулминация на цялата абсурдна пиеса.

Отнякъде той изненадващо измъкна малка книжка, бързо я разтвори на очевидно предварително отбелязана страница и почти я тикна под носа ми. На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна опашка. Докато в пълно недоумение се чудех какво означаваше всичко това, Живков грабна един бял лист, извади писалката си и се подписа. После постави листа с подписа до епиграмата и посочвайки свинята, силно развълнуван каза:

„Това съм аз…, а това е моят подпис?“ — и с разтреперани пръсти той посочи опашката на свинята, която още на пръв поглед наподобяваше подписа на Живков.ѝ [...]

„Ето какво съм аз за вас!“ — каза Живков с почти болезнена горчивина и оставяйки доказателствата пред нас, седна на стола си.

В първата секунда аз бях еднакво слисан както от подобието на рисунката и подписа, така и от силната реакция на Живков. Никога преди не бях го виждал така дълбоко засегнат. Мисля, че реакцията му беше чувство на силно, искрено огорчение. Приличаше на човек, който току-що е бил изненадващо измамен било от близък приятел, било от невярна съпруга. Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито гняв, нито раздразнение, а просто болезнена горчивина. Може би гневът щеше да дойде по-късно. Явно цялата история беше съвсем прясна, предположих, че му бяха докладвали за рисунката малко преди нашето идване и ние бяхме първите външни хора, на които той показваше опашката на свинята и подписа си. Явно, че той не бе възнамерявал да направи това, но някак нервите му бяха изневерили и той бе открил доста поривисто болката си.

От това ненадейно развитие на нашата среща Асен, седнал до мен, се беше вцепенил. Жестът на Живков да сложи своя автентичен подпис до опашката на свинята, разтрепераните му ръце, гласът му, напоен с много въздух (като че беше гласът на съвсем друг човек), всичко това беше прекалено много и за двама ни.

В последвалите дълги секунди, почувствах, че тишината би означавала потвърждаване на обидния за първия секретар характер на рисунката. Вече знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой. Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде основание да твърдя, че ако има прилика, това вероятно беше чиста случайност и че дума не можеше да става за умисъл.

Живков ми отвърна с мълчалива полуиронична усмивка, която показваше, че не ми вярва и че знае, че и аз не вярвам, в това, което казвам.[…]

Но въпреки усилията ми да омаловажа подобието между опашката на свинята и подписа на Живков, горчивината върху лицето му не изчезна. Той ме изслуша докрай, сякаш наистина искаше да го убедя, че никой не го беше обидил. Но после каза:

„А Радой Ралин е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко… и ето сега…“

Той внезапно стана и ни подаде ръка за довиждане. Благодарих му още веднъж за решението да върне наказаните в София и отново добавих, че не вярвам Радой и Димовски да са искали да го обидят по този начин.

Христо Георгиев ; * Черно на бяло