Усещането, че сме „наникъде“, колкото и да е парадоксално, може да има и оздравителен резултат.
Очакванията от вчерашния ден бяха за „още от същото“. И нищо повече. ГЕРБ внесе проектокабинет с добре познати и изхабени от политическа употреба лица. „Политически кабинет“ със силни реминисценции от Борисов II или III – с Теменужка Петкова, Делян Добрев и сие, в съчетание с части от служебния кабинет „Главчев“. И какво от това?
Дори на всеки случаен минувач е ясно, че такъв „проектокабинет“ не може да мине, а ако стане с „трикове“, неговият живот ще завехне още с падането на първите кестени по жълтите павета на София. Накратко, в първите месеци на есента.
За да изпревари „събитието“, самият Борисов в гневен порив се яви на трибуната на Народното събрание (може би прецедент от няколко парламента?), за да поиска да бъдат прекратени дебатите по кабинета, защото отиваме на избори и сега най-важното било… да се поиска прошка от избирателите.
Времето за прошка е ядрото на политиката, доколкото, следвайки библейската притча за талантите, то е равносилно на „опрощаването на дълг“ (Мат. 18:27). Ала преди някому да се опростят дълговете (и греховете), те трябва публично да бъдат признати. Което не се случи вчера. Нито завчера. Нито в предишните дни, нито в предишните парламенти, където многократно сме чували за какво са виновни другите, но не и какво е било сторено от самите политици (като Бойко Борисов), за да се озовем накрая в това политическо блато.
Но да се върнем към вчерашния парламентарен ден, който трябваше да бъде нещо като „упражнение по политика“: Борисов възнамеряваше да играе с картата на „кабинета Желязков“, след което (при отхвърлянето ѝ) да я прибере в ръкава си като фокусник. Така „кандидатурата“ набързо става „карикатура“. И всичко започва отначало (втори, трети мандат, импас, обществен гняв, последван от умора и безразличие, пак избори, докато в един момент се пренаредят картите).
Истината е, че Бойко Борисов изобщо не възнамеряваше да поеме отговорност в тази политическа конфигурация, в която Делян Пеевски искаше това правителство дори повече от самата партия ГЕРБ. За целта „Величие“ бе обработено подобаващо, „разцеплението“ бе режисирано, репетирано и субсидирано, когато – deus ex machina – на сцената ненадейно изникна восъчната фигура на Ахмед Доган, който от уединението си в „сараите“ завещал, начертал, намекнал (всеки да избере най-подходящия според него глагол), че такова правителство не трябва да има, защото… Тук обясненията се губят, долавяме ги само от думи на Рамадан Аталай, но и в древногръцките трагедии начертанията на съдбата, представени по този начин, невинаги са били ясни на публиката. В което е и завръзката. Нищо не е интересно, когато е възможно всичко.
Кой иска да убие „нашия баща“?
Така стана ясно, че сюжетирането в българската политика не е толкова едноизмерно, колкото ни се струва. И че вместо на пореден парламентарен фарс (невъзможността на измътването на кабинет) сме станали свидетели на „отцеубийство“, на изначално престъпление, замислено в кобната нощ срещу „стратега“ Доган, „визионера“ и „заедно-стителя“ на българския преход (изброявам само три от обичайните му венцехваления), влязъл в люта схватка със собственото си Дете Голомеше (г-н Пеевски).
Припомням: въпросният персонаж от българския фолклор е прословут не само с придошлата му незнайно откъде сила, но и с неутолимата жестокост, с която налага противниците си с боздугана. Дете Голомеше (с голо коремче, щото дрешките му все отесняват, предвид неговото разрастване) е хибриден персонаж: то няма баща и майка, няма генезис, няма собствено име. Заченато е, така да се каже, в сила и власт. И в даден момент може да скочи даже на Крали Марко. А после?
После идва разправата. Едни тръгват след Дете Голомеше, помамени от ресурса на (временната) сила, други следват сянката на Бащата, дал зародиша на властта, онази „пъпна връв“, без която всички те осиротяват и стават непотребни за никого.
Накратко казано, от вчера сме в извънредна ситуация: в България политическото напомня на плувец, който на всички избори се хвърля във водата с намерението да постигне това или онова, а накрая винаги се оказва, че на врата му тегне воденичният камък на ДПС, с който дъното е опасно близко. Не е ясно какво точно ще се случи, но бъдещето е бременно с очаквания.
И тук трябва на всяка цена да се проведе една важна разлика: българските турци, ДПС, Ахмед Доган и още повече Делян Пеевски са съвсем различни неща.
Още от зората на прехода ДПС обсеби турската общност в България и общо взето, успя (въпреки опитите на Гюнер Тахир, Касим Дал, Корман Исмаилов и др.). Както и десетилетия наред Ахмед Доган правеше всичко възможно, за да „инкасира“ сам и единствен заслугите си от борбата на българските турци по време на т.нар. „възродителен процес“ (за митовете и пренаписванията на неговата политическа биография, както и за намесата на ДС в процесите си струва да се гледа пророческия филм на Малина Петрова „Държавни тайни“).
Всичко това се разиграва с днешна дата в най-митологичните си измерения, предвещаващи мъст и разправа. Тъй като нещата вече не опират до „стоково-паричните отношения“: дали „г-н Пеевски“ е взел на лизинг партията на Доган, но е превъртял в желанието си да гази и мачка по пътя си към цялата власт. От турската общност се надига все по-силен ропот, изникват спомените за репресии и налагането на решения чрез сила. И колкото и голям да е финансовият и силов ресурс на г-н Пеевски, той едва ли може да му реши проблемите в така създалата се ситуация (дори да бъде сключено набързо някакво временно примирие). Вече проговори и мълчалият досега „втори син“ (вторият съпредседател на ДПС) Джевдет Чакъров и то пак от името на Бащата.
Кривото огледало на „Величие“
На този фон, отвеждащ към „Евменидите“ или „Орестия“, където се проиграва изначалната „верига от престъпления“, процесите във „Величие“ изглеждат напълно смехотворно. Макар че, ако поразмислим, те са пряко отражение на първите, както е във всички политико-инженерингови проекти.
Всеки подобен проект (включително и ИТН) е нещо като „акционерно дружество“, в което различни играчи влизат със свое дялово участие в даден момент. След което рулетката се завърта, дяловете се сменят, съответно сменя се и поведението на „парламентарните изрезки“. Така Ивелин Михайлов, който е „привиден държател“ на проекта, изведнъж тръгва да го разпада (защото най-вероятно г-н Пеевски си е взел вече, каквото му трябва). Ала най-смешното е, че „разпадът“ се оказа съвсем безпредметен, тъй като истинското „разцепление“ дойде оттам, откъдето никой не го очакваше – от монолитното ДПС.
Така стигнахме до гротеската: да бъдат изключени „водачите“ – т.нар. полковник Марков и Виктория Василева. Първият (по негово признание), защото бил допуснал „грешката Ивелин Михайлов“. А втората, минала през голям брой партии, просто „не познавала този човек“.
Тенденцията е ясна. А листопадът идва наесен.
