Не, изобщо не говоря за претърпяната от демократичните партии (от коалицията ПП-ДБ) изборна загуба. Тя е значителна, да – но аз не я преценявам нито като катастрофална, нито като окончателна. Само след няколко месеца нещата могат и да се променят.
Онова, което лично за мен се оголи и лъсна след тези поредни избори, е нещо значително по-дълбоко, течащо доста по-отдавна и то се олицетворява както от поредния рекорд на ниската избирателна активност, така и от настаняването в българския парламент на партия, представляваща по същество… тоталитарна секта – партията „Величие“. До този момент не бяхме имали секта в парламента си – от днес имаме и такава. И това е символичен предел на политическата деградация, течаща в страната ни. След тези избори следователно трябва да обсъждаме не третото място на ПП-ДБ, а да се опитаме да артикулираме диагнозата на политическото заболяване, довело – както казвам в заглавието – до прага на политическа клинична смърт.
Защото върнете се назад и си дайте сметка: от цели петнадесет години у нас вече практически не съществува класическото за съвременния политически живот на цивилизованите страни разделение на десни и леви партии, на десни и леви политически визии. И това заболяване започна, когато през далечната вече 2008 г. на политическата ни сцена се настани образуванието ГЕРБ, чиято единствена кауза, чиято единствена способност е да бъде, да остава и да се връща на власт, да създава и разширява своя олигархична клиентелна мрежа, без да се интересува от каквито и да било политически възгледи и идеологии. И ето – за 15 години това образувание (отскоро обединило се с по-старото ДПС) бавно и постепенно пояде и практически изяде формиралите се през последното десетилетие на ХХ в., подир катастрофата на тоталитарния комунизъм, десни, леви, центристки и т.н. политически групи. Изпрати в небитието различните политически визии за обществения ред изобщо. С настъпването на „ерата ГЕРБ“ престанаха да имат значение политическите, идейните, ценностните възгледи въобще. Нужно бе единствено да станеш „гербаджия“ и да се закачиш за „мрежата“ му. Тя безотказно ти осигуряваше властова позиция, бизнес, кариера, държавни, европейски и всякакви пари. Защо трябваше да си вече „син“ или „червен“, „комунист“ или „демократ“ – всички тези неща постепенно потънаха в миналото, станаха чисти фрази в зависимост от глобалната конюнктура. При доминацията на по-десните сили в Европа олигархичната мрежа на „гербаджиите“ у нас се представяше (представя се и до днес) като „евроатлантическа“, но за да изземе от ръцете на остатъците от старата бесепарска номенклатура и енергийния бизнес, започна да строи разни „турски (руски) потоци“, прикриваше „алъш-веришите“ с руснаците чрез „наши хора“ в службите за сигурност и т.н. Престана и да се говори политически въобще – възоблада тарикатско народняшкото, бабаитско покровителственото (когато трябва) и бабаитско заплашителното (пак когато трябва) дрънкане, фукане, лъжене. Политическите „цветове“ потънаха във всеобхватното „сиво“, бяха забравени и хората… свикнаха с това. Така свикнаха, че дори когато през 2020 г. на една нова и вече почти напълно забравила идейната и идеологическата политика генерация ѝ писна от всеобхватната „гербаджийска“ мрежа и въстана срещу нея, тя – виждаме го днес – не съумя да ѝ противопостави нещо ясно и перспективно и след като за година-две ѝ подряза перушината, масите пак затъгуваха за онова, с което вече бяха свикнали и започнаха да си го искат отново. Върнаха си го – след 09.06. т.г.
Това обаче е само една от чертите на политическата болест, за която говоря днес – свикването с (и даже „обикването“ на) една цинично-бабаитско дърдореща, лъжеща, крещяща, „уреждаща“, държаща в зависимости властова мрежа, която „няма как да не бъде“ и която все по-деградиращото политически българско общество – въпреки появилия се през миналата година шанс да бъде разкъсана – върна обратно на 09.06. Върна си – както вярно си изразява малцинството политически живи люде – „мафията“, при това след бруталното събаряне на правителството на акад. Денков и истеричната „чистка“ на всички, свързани с него по властовия вертикал. Оказа се, че освен фатално сживяла се с въпросната сива мрежа, България през този 15-годишен период е политически оглупяла за най-елементарни неща, свързани с обществения ред в една парламентарна република. Престанала е например да разбира елементарното нещо, че ако не гласуваш, с това няма да лишиш с нещо онези („всички маскари“), за които не гласуваш, а ще покачиш процентите на „маскарите“, които винаги си имат гласуващи. Престанала е да разбира – „зомбирана“ и от овладените медии – че негласуването в една парламентарна република (каквато все още сме) въобще не е „наказателен вот“, сиреч почти морално положително поведение, както дрънкат медиите, а отказ от реакция спрямо онова (и онези), от които си недоволен. Престанала е да разбира (може би най-вече в средите на по-младата си генерация, жертва на това 15-годишно политическо „посивяване“), че „животът, който си живеем“: свободата да си пишем и ругаем по социалните мрежи, да се определяме като „анархисти“ или „традиционалисти“, „русофили“ или „русофоби“ въобще не е природна даденост, никак не зависеща от това дали ще гласуваме за „ония там“, защото общественият ред – такъв или инакъв – е именно наш продукт и ако ние престанем да го „произвеждаме“, той няма да остане (дори) такъв, какъвто е в момента, но ще продължи да деградира или да се овладява от задкулисни сили, докато някой ден не усетим, че сме хванати за гърлото от тях.
И всъщност това вече се случва в страната ни и симптом за политическата ни клинична смърт е, че ние не го забелязваме. Та нима не се вижда, че привичният обществен ред, в който „си живеем“ се променя пред очите ни – дава ни сигнали, че се променя смъртоносно?
Дайте си сметка например, че политическата ни сцена все повече се разделя не на такива или инакви български партии, а на български и… (про-)руски и направо руски партии. Не е ли така? Каква е например изтляващата БСП, с която довчера се борехме като с „комунистическа“? Да не би да е „лява“ – със защитата си на „традиционните ценности“, с борбата си с разни „истанбулски конвенции“ и други „плашила“, произвеждани и експортирани от Русия? Основната кауза на тази уж българска партия днес е „да не пращаме оръжия на Украйна“, да не допуснем окончателното демонтиране на паметника на Съветската армия и т.н. Както и да е – тя е най-бездарната от руските партии на политическата сцена. А каква партия е „Възраждане“, която изсред „разочарованото от политическите партии“ население продължава да има избиратели и да държи трето-четвърто място измежду всички? Безспорно каузата на Русия е нейната партийна кауза в българския политически живот. При добавянето на одиозното „Величие“ проруските партии в България стават следователно вече три, при това от откровено – по-откровено руски. Нали прочетохте какво е писал нейният гуру Ивелин Михайлов:
„Ми аз откога ви викам да въоръжавате тогедърците и да отцепите североизточна България от джендърска софия пък вие нещете.. трябва да се обяви ВНР варненска народна република и да проведем референдум за присъединяване към руската федерация и в замяна да получим ракети искандер с 300 килотона ядрени бойни глави като Беларус и никой няма да смее да ни пипне дори и сащ [намигващо смайлче] а пък, ако софийските педали не слушкат ще им направим една ядрена гъбка и ще довършим започнатото на 9 септември [смайлче с черни очила] към ВНР ще се присъедини и БНР Бургаска народна република и ще отрежем морския излаз на джендърите и това в комбинация със загубата на Добруджа ще ги остави да умрат от глад [тринадесет хилещи се смайлчета, едно дяволче и два черепа] пък те без био чиа, тофу и лимец няма да изкарат и 3 дена [пет хилещи се смайчета].“ (запазен е оригиналният правопис)
И ето – на тези три руски партии същински противостои собствено… една-единствена коалиция. Другите си играят на „евроатлантици“, макар да имат в редиците си санкционирани по „Магнитски“.
По-нататък: политическата сцена в България (в България, която в самото начало на ХХІ в. успяхме да извоюваме да се върне в Европа, да стане член на ЕС и НАТО) все повече се разделя днес на… антиевропейски и европейски партии, като и тук антиевропейските са вече цели три – при това все по-яростно формиращи дуалистичен универсум, в който Брюксел и САЩ са „тъмното начало“, а пък същински европейските са… пак една единствена коалиция.
Още по-нататък: политическата сцена в България (в България, която след 1989 г. с много усилия успяхме да направим демократична) все повече се разделя на демократични и криптофашистки партии – откровено обещаващи ново отваряне на лагера в Белене, принудителна трудова повинност за всички „гнили либерали“ и т.н. И тези фашистки партии в парламента ни (след пробива на „Величие“) са вече две, като утре могат да станат и три и четири (нали чувате за разни формирования като МЕЧ).
На политическата сцена в България все по-често се явяват (и се утвърждават) партии, чийто основен обществен ресурс са ирационалните конспиративни теории (антиваксърство, „велико зануляване“ и т.н.) като по този начин превръщат политическия дебат у нас в конспирологичен. Спомнете си коя бе най-високата „вълна“, на която се изкачи партията на Костадин Костадинов: „заговорът на западните фармацевтични компании да ни изтребят с ваксини“.
Накрай: политическата сцена в България (в България, която докъм края на първото десетилетие на ХХІ в. имаше при това партийно оформени визии за бъдещето си) вече е разделена на рационални партии, живеещи в настоящето, и ирационални партии (и обществени формирования)-времеубежища, които ни обещават… миналото. Антиутопията на Георги Господинов се сбъдва пред очите ни. В парламента ни вече е партия, която строи… средновековни крепости (в историческия парк Ветрино), сече монети с лика на своя „гуру“, който пък се фотографира в рицарски доспехи и с лък в ръка. Чиито избиратели (или чиято секта) гласуват за… славното ни прабългарско, тракийско и т.н. минало. Около парламента (защото все още не са се консолидирали като партии) пък никнат разни формирования като „Нашият дом е България“, обличащи се в предмодерни фолклорни носии и подрасници, събиращи родолюбивите си фенове по пещери и „Божии мостове“, „спасяващи ни“ от настоящето и разчовечаващото бъдеще в… миналото.
Ще ми се каже: всички тези партии и формирования имат агресивна (и професионално изградена) пропагандна тактика. „Възраждане“ е с мощно присъствие в социалните мрежи; одиозното „Величие“ (за което казионните медии мълчаха старателно до последния момент) направило свръхинтензивна кампания в Тик-Ток, в десетте дни преди изборите… Може и да е така, но аз пак не мога да не попитам: какво е манталитетното и психическо състояние на всички онези, които могат да се повлияят от тази тяхна пропаганда? Не е ли то именно състояние на вече настъпила политическа клинична смърт? Като се добави към това казаното в началото: че българското общество прие сивата политическа мрежа, с която го задушиха през последните десетилетия, и инфантилно се съгласи, че гласуването е излишно, а пък негласуването дори морално, стигаме до това, което заявявам като диагноза: България днес е на прага на политическа клинична смърт. Тя е политически оглупяла до пределни нива на… „величие“.
