Ще започна с това, че аз не приемам отправените и към моите малобройни съмишленици, и към мен самия упреци, че вместо да гледаме с градивен поглед напред към националните ни бъднини, ние, видите ли, сме се вторачили в националното ни минало, зациклили сме, заседнали сме в него и така спъваме, ако не цялата социална еволюция, то поне родните обществено-политически процеси.
Аз виждам нещата по различен, по противоположен начин. Според мен днешната ни национална драма се корени не в преувеличаване на значимостта на близкото ни минало, а в неговото омаловажаване, в неглижирането и дори в игнорирането му. За мен няма съмнение, че почти половинвековното тоталитарно комунистическо господство е най-суровият и мрачен период в цялата ни хилядолетна история. Народопсихолозите твърдят, че най-жестоките изпитания в съдбата на една нация са нейните най-меродавни учители. Аз вярвам, че е така – не вярват моите сънародници, за които един невероятен наш поет заяви: „Щях да обичам отечеството си, ако нямах съотечественици”. Той обаче ги имаше – имам ги и аз.
Хиляди, милиони са тези ми нежелани съотечественици, тези „хвалители на миналото” (Хораций) и пазители на злото, които чрез носталгичната (за мен тя е садомазохистична) си жал по добрите стари времена препречват (съзнателно или не) пътя на цели поколения към един по-добър бъдещ свят. Защото, възхвалявайки миналото, те възхваляват директно или индиректно и мракобесието, което то носеше в прогнилата си плът. Друго това минало не съдържаше – всички негови тържествено провъзгласявани духовни и материални постижения бяха по-скоро бутафория, отколкото реалност. Преобладаващото, ако не и единствено, съдържание на това ни общо минало бе злото, безправието, терора, насилието на институцията над личността. Не да твори и създава, не да гради и изгражда личности бе целта на еднопартийната политика, а да обезличава, да деиндивидуализира, да превръща личностите в безличия. Като в сюжет на Оруел, още с прохождането си всички ние бяхме надянали маски, а израствайки, лицата ни неусетно се нагаждаха към контурите на маската. Вярно е, че всяка общност (а народът е общност) носи в една или драга степен и форма тази деструктивна деперсонализираща тенденция, най-успешно обаче я реализират авторитарните и особено тоталитарните държави.
Всяко отминало време е отминало само привидно, а всъщност то е и време настояще. Невидимо, но неумолимо миналото се трансформира в настояще, а оттам – и в бъдеще, доколкото всяко настояще е предстоящо бъдеще. Тази трансформация протича в най-разновидни форми и аспекти. Една от нейните прояви бихме могли да окачествим като изкривяване на оптиката. Изминалото време неусетно идеализира, глорифицира и героизира миналото. Процесът протича както в индивидуален, така и в национален мащаб. Само в рамките на едно-две поколения с годините и десетилетията и най-грозното минало започва да ни изглежда по-малко грозно – дори само защото е минало, сиреч невъзвратимо, непостижимо, недостъпно вече. Като добавим към общата картина и факта, че преди три-четири-пет десетилетия всички ние, съзерцаващите днес, сме били и по-млади, по-жизнени, по-лирични и романтични, драмата на битието става още по-драматична. Колкото и да се тешим с утехата, че при човека възрастта е въпрос не на линейно, на календарно време, въпрос не на натрупани години и десетилетия, а въпрос на себеизживяване, биографичните спомени по далечните отминали времена носят не само умиление, а и мирова скръб.
Колкото и вярно да е казаното, то е само част от истината. Нейната друга, нейната социална и гражданска част, поради която милиони наши съвременници леят горещи сълзи по измамните блаженства на комунизма, бихме могли да поберем в две думи: Робите си искат робството обратно. Винаги съм считал, че генетично, изначално в човешката душевност са вложени поравно два противопоставени основоположни рефлекса: рефлексът за свобода и рефлексът за робство. Те са с равен начален потенциал и ще победи, ще надделее онзи от тях, който всеки от нас подхрани биографично. Или по-точно казано, автобиографично. Защото едното невинаги значи другото. Докато жителите на Свободния свят имаха граждански автобиографии, ние, питомците на Моралния кодекс на строителя на комунизма, имахме само граждански биографии. Нашата личност бе формирана не от нашите природни таланти, не от нашите лични мечти и желания, а от потребностите на Партията ръководителка и нейната идеологическа пропаганда. Още от най-ранна възраст, от забавачницата още ние бяхме оковани в маски, а растейки, година след година лицата ни се напасваха по оруелски към маските. Този модел се оказа така устойчив, че и демокрацията не успя да го преобрази. Демокрацията само пропука маската и от тази пукнатина днес само болка извира. А не се ли превърне една свобода в лично, в личностно изживяване, остане ли си свободата само на институционално равнище, тя неминуемо се превръща в мъртвило.
И така, ние се оказахме, както пише Окуджава, не просто роби, които страдат от робството си, а генетични роби, които се наслаждават на робството. А за генетичния роб робството е така важно, така жизнено необходимо, както свободата за свободолюбивата личност. Мазохистичната болка, с която се разделихме неотдавна с паметника на съветските си поробители, вдигнал гигантски ръст в сърцето на столицата, говори красноречив език: опиташ ли се да отнемеш робството на роба, ти се превръщаш в насилник.
Не, не съм утопист. Съзнавам, че не можем да променим миналото си. Можем обаче да променим отношението си към него. А минало като нашето и настояще като нашето предполагат подобна промяна. Само чрез нея можем да превърнем зловещото си минало от тегоба в ресурс за настоящето и в надежда за бъдещето. Пък и този е единственият път от маската обратно към лицето. А оттам – и към самоличността.
