Върховенство на закона, но на кой?

Върховенство на закона, но на кой?
  • Written by:  Иван Стамболов
  • Date:  
    04.02.2024
  • Share:

В началото на демокрацията словосъчетанието „върховенство на закона“ беше нещо като заклинание. Едва ли не синоним на цивилизованост и просперитет. Най-висша ценност, около която останалите ценности гравитират като хладни планети.

 

 

 

Още тогава проф. Екатерина Михайлова – една от ярките фигури на славното по онова време СДС и от достойните личности в днешното ДСБ (стига все още да членува там) –  като проникновен юрист призоваваше да се прави разлика между върховенство на закона и върховенство на правото. Като под второто вероятно е подразбирала върховенство на правдата. На правдата, на справедливостта действително се полага всяко върховенство. Говорим, разбира се, за справедливостта в нейния абсолютен, божествен смисъл, а не в относителния, в който всеки си има своя правда и моята не е по-лоша от твоята.

 

Честото разминаване между справедливостта и закона е въпрос, който ме занимава отдавна. Пък и не само мен. В новата си книга „Българските стабилности и краят на идеологиите“[1] Тома Биков засяга темата за писаните и неписани закони. И как ние, дето не знаем източни или западни хора сме (защото през дългата си история сме попадали ту в единия, ту в другия лагер, пък и обективната граница между Изток и Запад се е променяла, но все близо до нашето местонахождение), страдаме от това раздвоение, опитвайки се да подражаваме на едните, без да успяваме да заглушим в душите си природата на другите. Биков пиша така:

 

„Разминаването между писаното и неписаното законодателство е неразбираемо за Запада. В своя протестантистки порядък, той идолизира писаното право и го счита за единствено. Западното разбиране не допуска, че наред с писаното законодателство би могло да съществува и неписано, което да се ръководи от ситуационни и традиционни норми. В своята дълбочина българското културно пространство не е протестантистко, а много повече православно и византийско. То не идолизира писанието, а го възприема като равно с преданието. Това му позволява да приема всякакво законодателство, но и да го изпълнява както намери за добре и единствено, когато то съвпада с вътрешното му чувство за справедливост“.

 

Но откъде идва това „вътрешно чувство за справедливост“? Без съмнение от съвестта, която е живият глас на Бог у всеки човек и чрез която имаме естествения нравствен закон. Естественият нравствен закон е вроден, с него се ражда всеки. От него идва усещането ни за справедливост. Ако то се окаже в конфликт с писания човешкия закон, тогава възниква проблем. Иначе законите, по които се развива светът, са три вида: естествен нравствен, богооткровен (Писанието и Преданието – писан и неписан) и човешки (отново писан и неписан). Идеалното общество е това, в което тези три закона са в симфония. Но за съжаление такава симфония съществува само в теорията, но на практика не се случвала. Само се стремим към нея, издигнали я в идеал, но никога не я достигаме. Дори и блестящата политическа доктрина на Юстиниан така и не успява да намери реално приложение. Вместо това хиляда години след него Империята, християнската държава, призвана да бъде единствена проекция на Царството Божие на земята, трагично пада под тежестта на греховете си. Че завлича и нас…

 

А как изглежда „идолизирането на писанието“ и оттам на писаните закони за сметка на неписаните? По FOX имаше забележителен сериал – „Синя кръв“ (Blue Bloods, 2010-2024). Този органично консервативен филм крепи жива вярата ми в бъдещето на разпадащия се свят. Строго йерархичен като мироглед, изключващ почти всяка демократичност, сериалът разказва за четири поколения нюйоркски полицаи и прокурори – традиционно наследствени в призванието, ирландски католици. Самият Бог е неизменно действащо лице, всички морални решения се отнасят за арбитраж до Него и епизодите завършват със семейна молитва на общата трапеза. Направо не ми се вярва, че съвременният секуларен свят е способен да произведе такава творба, хеле пък в Америка!

 

Голямата тема на „Синя кръв“, мотивът, който пронизва всичките му епизоди, е конфликтът между писания и неписания закон. Обикновено героите изпадат в ситуация, в която трябва да избират между закона, който са се клели да изпълняват и пазят (клетвата е силен морален императив), и повелята на съвестта, която идва от дълбините на душата им. Полицай става свидетел как партньорът му по невнимание убива арестант. Въпреки че ченгетата винаги „си пазят гърба“ (неписан закон), полицаят след изключително мъчителни нравствени терзания решава не да прикрие партньора си, както е редно и както се очаква по неписания закон, а да се придържа към формалната си клетва и да застане на страната на писания закон. Никой не смее да му каже, че не е прав, но всички му обръщат гръб и го изолират. Тоест в случая неписаният закон надделява над писания, нищо ще филмът формално внушава, подобно на безчет други американски (протестантски по същността си произведения), че е редно да е обратното. Накрая един от семейство Рейгън (главните герои) подава ръка на остракирания полицай, въпреки че и той е на страната на неписания закон, най-малкото бидейки католик. Просто при него връх взима любовта, която е единственото сигурно мерило, защото от нея произтича всичко останало. Изключителен филм под непретенциозната маска на масов сериал!

 

В крайна сметка чие да е върховенството? Ясно – на закона. Обаче на писания или на неписания?

 

Светът, откакто грехопадението допусна в него злото, е двоичен. Една от корелативните двойки в него наред с добро/зло, мъжко/женско, ляво/дясно, аналитично/синтетично, разум/чувство и т.н. е материално/духовно, без да е задължително във всеки един момент те да са антагонисти. Напротив, понякога елементите на двойките могат да бъдат в симфония, каквато е била древна идея за светската и църковната власт.

 

Вижте света днес! Какво пречи най-сетне да кажем: ето, построихме рая на земята – технологии, медицина, социални мрежи (и грижи), свобода на странностите… Пречи точно неосъществяването на симфонията. На фона на нечувания технически прогрес, духовността е в отстъпление. Това пречи охолния и безметежен живот да породи очакваното от него щастие. Щастието е странно състояние и невинаги сме в състояние да кажем кое точно го предизвиква. Може би липсата на големи очаквания? Но за това може би си заслужава да се говори отделно.

 

Върховенството на закона може да се окаже нещо много опасно. В случая имам предвид писания закон, защото с него се занимава правораздаването и него има предвид онази максима от началото на демокрацията, с която започнахме. Всеки, който по един или друг начин се добере до властта, ще налага с помощта на мнозинството си в парламента изгодни за себе си закони, а всички останали ще трябва да ги спазват в името на „върховенството на закона“. През 1935 в Нюрнберг се приема пакет закони. Един от тях се казва „Закон за защита на германската кръв и на германската чест“. Той забранява браковете между германци и евреи. Според него държавни длъжности могат да се заемат само от арийци. Хората се делят на граждани (Reichsbürger) и поданици (Sttatsangehörige), като първите са арийци, а вторите – евреи. Според свещения принцип за върховенството на закона (а не на правдата) това си е съвсем редовен закон, закон като закон – dura lex sed lex. И всички истински демократи са длъжни да го спазват и то не насила, а по вътрешно убеждение, защото такива са принципите, които изповядват. Това ли е „върховенство на закона“, от това ли имаме нужда, за да тържествува справедливостта? Очевидно имаме нужда от нещо друго и това не е върховенството на закона, а върховенството на правдата.

 

Но пък може би е хубаво така, може би така трябва, може би малко буквализъм не е излишен на гигантското и разнородно в мисленето си човечество. Човешкото законодателство не е непременно нещо лошо. Вероятно без него би било анархия, а ние анархисти не сме, Боже опази! Но мисля, че само с писания закон не става, както и само с неписания.

 

Няма същински конфликт между писания и неписания закон, просто напоследък все по-трудно признаваме съществуването на втория. Напрежение съществува единствено тогава, когато писаният закон драстично противоречи на неписания, но това е напълно поправимо по волята и мъдростта на законодателите. Справедливост ще има тогава, когато и трите закона – естественият, богооткровеният и човешкият – се окажат в хармония. Защото не може да е законно мъж да се жени за мъж, но да е незаконно да пуши трева. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

_________

[1] Книгата още не е излязла, но аз съм я чел, защото съм тарикат.

Станете почитател на Класа