От години доста възнамерявах да напиша долните редовце. И все не го сторвах, признавам греха. Обаче няма за кога, ради възраст, осемдесетачих, да го отлагам и най-подир излагам онова, което не вярвам наистина да предприемем (ако сме искали, защо не сме го направили?), ала поне ще изкажа болката си, останалото лежи вън от моите нищожнейши възможности. Но дори така, ако някой прочете настоящето и размисли, ползица ще има. Та предлагам:
Да основем Всенародно Движение Език Наш Насущний.
Обозначението препраща към „Отче наш", не защото аз съм православен, а защото най-вече Православната Църква Майка и родната словесност са крепили българщината в продължение и протежение на турското полухилядолетно робство/владичество/съжителство/културно присъствие.
Уви, за жал, срам и позор речта ни сладка и омайна изоставена е на самотек, пусната на свободна паша, беззащитна срещу потопа с чуждици излишнúци от порядъка на инфлуенцъри, поради което й трябва спешна защита. Ръка на сърцето, мъка в душата: ни най-малко преувеличавам. Вмисли ти, любомъдрий: колко време – скъпо заплащано - бива изразходвано седмично, месечно, годишно в телевизионни разнок/анални предавания за изкуфството да си угодничим на тумбака и колко за свещния български език.
Съотношението неопровержимо сочи какво място – нулево - му отрежда овцеството в своята уродливо демокретенясала ценностна стълбица. Значи тънкостите и дебелостите да угаждаме на червото си е къде-къдя по-важно от езиковата безценност. Сборуваме ли хилядите, хиляди часове, през които днешните популация (нявгашното население) и суверенът (до не отдавна народ) биват наставлявани в умятности как да задоволяват своята все по-изтънчена лапаческа стръв, разобличително щръква пълната липса на всякакво вниманийце към писменото и говорно слово.
Примери колко щеш и не щеш. Някой сритал безстопанствено коте, куче, бдителен гражданин заснел насилничеството, злочинеца и хопа, осведомителни, осмърдителни средства удрят тревога. Правилно. Но защо тия същите мълчат като бит задник досежно безобразниченето в нам съкровения език, който бива преднамерено, целенасочено и неотстъпно тласкан, дърпан, блъскан да бъде превърнат – а по- точното изроден - в англобългарски? Нима всичко туй става ей тъй, случайно? Виж ми окото, особено едното. Ибо някой отдааавна е рекъл и казал: случайността е изява на необходимостта. Как изведнъж, чак изневиделица, двуокис трябваше (от какъв зор?!) да бъде приинаквен в двуоксид? И какво, осквен поредно себеразобличение в раболепност спечелихме?
Случаят повдига въпроса: кой, от къде спуска задачата словесно да низкопоклонстваме? Щом е тъй, а мигар онъй, каква е нуждата речниковият състав на езика ни да бъде скоротечно позападняван = поангличанван? Елементарно, Уатсън, че и Холмс: език и мислене са неразривно взаимообвързани, та чрез първия биваме обучавани, по-скоро обуначвани, да мислим по тертип задокеански.
У нас има стотици, стотици неправителствени организации, фондации, занимаващи се с какво ли не, броят животини, от мечки до бубулечки, то не е никак лошо, а – пак ли произволно? – ни една, едничка, едночка, еднинка не милее за нещо тъй същностно, съдбовно: езика? Пак ли случайност? Или от нейде спусната заръка, изпълнявана ради чуждопоклонстващ слугинаж и плиткоумна небрежност? Ето един от многото въпроси, които би разглеждал Език Наш. Как си предствям Движението ли? Не би било мое дело, ако предложението намери следовници, тяхно ядро ще набележи действия и мерки за повишанане обществената и лична съзнателност към словесността и опазващи я мерки.
Език български или англобългарски?
Решавай ти, по съвест, пред св. св. Кирил и Методий, техните ученици, последователи до ден днешен, пред България.
Какъв си: езиков будител или езиков блудител?
Изборът е твой.
Както и отговорността.
