Това, което през последните няколко дни виждам и чета във Фейсбук, ме натъжава. Макар и да ми е много познато. И то все в един и същи вариант през годините.

Чета коментари, които не осмислят, а само осъждат. В оня стил, болшевишкия. В който, разбира се, винаги друг, да, единствено оня, а не аз, е виновен…

Чудно!

Как неграмотни громят неграмотни неграмотно!

Вижте си писанията!

Много злоба, хора, много! Във време, в което Короната ни показа, че можем да дишаме единствено с кислородните апарати на човечността и взаимната поносимост.

Ето, аз ви питам – кой ще дойде да ви управлява, освен тарикати, в такава атмосфера на страшна непоносимост?

В България Борисов е вечен! Защото и вие сте вечни!

Българинът трябва първо себе си да погледне, там, в главата си…

И още – такова нещо, каквото сега се разиграва у нас, никога не е възможно във френския политически живот, който наблюдавам отблизо вече доста години! Когато има сюблимни моменти за Франция, всички политици се обединяват, има критична маса от тях, които загърбват егото и партийността си и тръгват заедно напред! Родината преди всичко! А за подобни детски игри и заяждания, изобщо не може да става дума.

Запяват химна и решават!

И народът ги контролира! Но не с подигравки и демонстрация на надменност, а с излизане на улицата, където вече властта започва да трепери.

Аз пръв писах за Кирил Петков и Асен Василев, че това са министрите!

Но и сега пиша – овладейте се! Такива или онакива, но хората на Слави спряха „всенародната любов“ към Борисов. Никой друг в момента не можеше да го стори. Това е реалността. А без реалност живеят само … Да казвам ли кои?
И съвсем накрая – от много години пиша, че в България почти всичко и всички са …“овързани“.

И това е най-тъжната реалност.

Тук.

В „Това тук е България“…

И все пак има Надежда. Показаха я някои служебни министри. На които им писна от този безкраен, единствено нашенски пъклен преход. Хора на честта. И с действия, и с изказ. Друга планета. Мечтаната. Заради която моето поколение изгоря. И което пречупено поколение според вас, разбира се, е единствено виновното.

Сега е вашият ред. Внимавайте! Не повтаряйте нашите грешки да обвивате всички и всичко в пелената на омразата.

Погледнете себе си! И тогава тръгнете!

И успех! Родината преди всичко – бащата, майката, детето, родния дом…

Не стени, дами и господа, не бодливи огради, а мостове, докосване…

Наивно, нали? Да, така звучи в моята страна, където всеки е прав и Бог. Но нямаме друг изход. Ще видите. Но може би ще бъде късно.

И все пак, и все пак…

Димо Райков