Днес чух за 7-годишното момиченце, изнасиленото и убито от 15-16-годишен. Няма да преувелича ако кажа, че ми призля. Тук става въпрос за детенце, изнасилено и убито реално от друго дете.

Някъде пишеше, че убиецът живеел сам. Как така си живееш сам на 15 или 16? (самият факт, че не се знае точната му възраст, е доста показателен) Откога е бил така? Как никой не е обърнал внимание, че сигурно не ходи на училище? Колко ли са като него? Никой ли лекар не се е сетил да го извика за ваксинации, за прегледи? Имал ли е лекар въобще? А дали е имал лична карта? Няма ли го в никакви регистри? Как е живял сам, сметки получавал ли е или е живял като бездомно куче на изоставен строеж? Правил ли е всички онези всекидневни неща, които структурират отношението ни с държавата на толкова базово ниво, че и насън да ни бутнат си казваме ЕГН-то? Той съществувал ли е за някого изобщо?

Очевидно за родителите си не, но няма ли институции да запълват вакуума на неслучилата се/провалила се родителска грижа? Можем само да гадаем по какви причини е бил изоставен първо от родителите си. Сигурно можем и да ги извиним (например бедност, болест, зависимости, смърт). Но причините да бъде изоставен втори път (от държавата) са абсолютно неизвиними. Как така ще оставят някакво дете на самотек да се превръща в тоталния дивак, който е станал, за да извърши такова невъобразимо гнусно и непростимо престъпление??

Ето един начин: сигурно у нас има-няма половин социален работник на 100 000 души население и те не могат да обхванат всички. Всичко се разпада, няма пощи и пътища до много места, камо ли болници и институции. А някакви малоумници седнали да се тръшкат как у нас тръгнало да става като в Норвегия с тяхната страховита служба Барневан. Всъщност, ако имахме норвежката социална държава, такова престъпление сигурно нямаше да се случи. Защото дори и да беше изоставен от родителите си, убиецът отдавна щеше да бъде поет от социалните служби и някой щеше да се погрижи да набие в главата на това момче култура и елементарна социализация. Ние не сме и никога няма да станем Норвегия – и именно това е проблемът! Децата у нас са изоставени по подразбиране. Няма детска болница, няма детски градини, нищо няма за тези деца. Цели поколения виждат родителите си гастарбайтери веднъж годишно или по-рядко.

Всички съвкупни пазарни реформи досега унищожават семействата много по-ефикасно отколкото целият феминизъм на света може да мечтае, както и цялата либерална утопия за автономните индивиди-деца. На ви автономен индивид, колко по-автономен може да бъде от детето-убиец, което живее само? Пък всички, които протестират срещу норвежките гей двойки, които хапвали българчета за закуска, ще разберат ли някога, че социалната държава не е враг на децата и семейството, а тяхно главно условие за (достойно) съществуване? Ако искате децата да растат в здрава среда, социализирани, без насилието, в което се разпадат семействата им, с посрещнати поне базови нужди, а не като у нас, 1/3 да живеят в крайни лишения, борете се за социална държава! Не за автономия, пазар, бащински суверенитет и не знам какво.

Проблемът с изоставените деца няма да го решат нито либералите с тяхната  децентрализация и НПО-та, които се конкурират на пазара за „социални услуги“ (макар че със сигурност в конкретния случай щеше да бъде добре, ако дори най-тъпото НПО се беше позанимало с него), нито консерваторите и фашистите с тяхната носталгия по патриархалното семейство и здравата ръка. Ще го решат хора, които разбират, че ако искаме да поддържаме някакво базово съвместно съществуване като общество, а не да изродясваме до нивото на диви животни, трябват и „нулевите“ институции на социализацията да са си на мястото. Болници, социални служби, училища, подкрепа за родителите, такива неща.

В никакъв случай не оправдавам изверга, но жертвите в това ужасяващо престъпление всъщност са две.