КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ : "Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът".
Първо и първо – учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ – когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, – което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. – шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после – учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.
Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то – "дето махнеш със сопа – таквоз добиче ще удариш"."
Христо Ботев [в. Будилник, г. I, брой 2 от 10 май 1873 г.]
Безспорно един от главните проблеми, на които основателно обръща внимание и президентът, е този за образованието.Едва ли обаче подлежи на съмнение, че за образоването на един човек не е достатъчно само каквото и да е обучение. А от съществено значение е и възпитанието, което е в зависимост и от обществената среда. В каквато то би могло да се реализира не просто като елементарно заучаване на едно или друго. Защото, както казва още Хераклит от Ефес: „Многознайството на ум не научава.”; „Повечето хора не размишляват над нещата, с които се сблъскват ежедневно, нито разбират какво са научили, а само им се струва, че разбират.”. А както отбелязва и Галилео Галилей: „На света няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието.”.
Не много отдавна, като по всяко време и тогава имаше, макар необявявано публично в името и за благото на народа, несъгласие и противопоставяне сред т. нар. академична общност вкл. не само от доктринерна гледна точка, а дори обусловено от стремеж към нагаждачество сериозно противоборство между едни или други представители от областта на материалното и процесуално в т. ч. наказателно право. Тук няма да се отклонявам в обсъждане вкл. от гледна точка на практическия разум на идеологическите основания и мотивация за застъпваните от различни позиции за провеждане на една или друга политика тези, както и на диалектическата връзка между материалното и процесуално право. Намирам за уместно по този повод да спомена за един от най-изявените български специалисти по процесуално право.
Става дума за акад. Стефан Павлов, който вероятно по причина, че говореше твърде тихо, въпреки на провежданите от него в една от най-големите зали на юридическия факултет в Софийския университет лекции да присъстваха колкото да не е без никой по неколцина студенти на пейката по средата само зад най-предната банка, употребявайки към едва навършилите пълнолетие кандидат юристи обръщението„колеги”, перифразирано казваше следното: Ако знаете закона, няма да имате проблем да вземете изпита. Но ако не, каквото и колкото да сте слушали, чели и дори зазубрили – все едно моя или други учебници, монографии, студии, статии и пр. (такива можете да си ги четете когато и колкото искате), не ви гарантирам, че ще го издържите успешно. Говорейки за знаене, именитият преподавател несъмнено имаше предвид не наизустяване, според някои иначе тънкото книжле с текстовете от закона, а вникването и познание за логиката, която е вложена и по каквато е изграден в случая Наказателно-процесуалният кодекс, решаващият принос за който (от 1974 г.) като председател на Комисията по неговото изработване е именно на акад. Павлов, и на която се базират основните принципи в общите правила и на сега действащия НПК, съгласно които: „Правораздаването по наказателни дела се осъществява само от съдилищата, установени с Конституцията на Република България.” (чл. 6, ал. 1); „Съдебното производство заема централно място в наказателния процес. Досъдебното производство има подготвителен характер.” (чл. 7, ал. 1 и 2); „Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.” (чл. 16). Тези принципи са възприети и въведени вкл. на конституционно ниво съгл. чл. 4, ал. 1 и 2, чл. 29, ал. 1, чл. 31, ал. 3 и 4, чл. 119, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 и 2 от действащата Конституция на Република България.
Не само поради своето мимолетие, дали и какво е чел, някога слушал, но явно сега слуша и изпълнява натовареният да осъществява длъжност министър на правосъдието е отделен въпрос. Очевидно е обаче, че ако за цел в своето обучение е схванал необходимостта, а дори да се е постарал да запамети и евентуално да знае наизуст Конституцията и НПК, освен поради ярко демонстрираната публично в нееднократни свои прояви на раболепие склонност за подчинение не на закона, назначеният по силата на делегираното от суверена право посредством негови представители в т. нар. Народно събрание като избран по предложение на министър-председателя да изпълнява такава длъжност или не счита за свое задължение да се съобразява с цитираните Конституция и кодекс, или че му е предоставен мандат според заръките на оня, комуто с безпримерна страст и благоговение се домогва да целува десницата, да действа без ограничения противно на установените със същите норми. Така тълкуването на правната уредба във връзка с уличения от държавния секретар на САЩ български съдия (тук не разглеждаме въпроса дали същият е или не е корумпиран), не демонстрира друго освен нелеп, макар брутален опит на министъра чрез уволнение посредством председателствания от него ВСС на въпросния съдия за изземване и привеждане на конституционно установените като правомощия за правораздаване единствено на съда, в компетенция на изпълнителната власт. А това не е нищо повече, независимо под чие пряко или косвено давление, освен изява на стремеж към делегитимиране на съда чрез неговото подчинение. Вкл. като ясен сигнал към системата, на която са предоставени правомощия и функции посредством един или друг представител за обвинение, въпреки да се касае за страна в наказателния процес. Респ. посредством единоначалието в крайна сметка еднолично от конституционно неконтролируемият изпълняващ длъжност главен прокурор. А от това следва, че решаващият проблем не опира единствено до образованието. Тъй като по същество става въпрос не само за знание, а независимо от степента за наличие или не на такова за безцеремонно и най-грубо погазване на конституционно и законодателно установения правов ред в държавата с произтичащо от него като възможен резултат суспендиране на основния закон на страната. Дали и доколко е налице амбиция от такова естество може да се съди по изявите вкл. във връзка с предприетия опит посредством отправеното искане за тълкуване от Конституционния съд на обхвата и действието на предоставения от Конституцията имунитет на президента и вицепрезидента, главният прокурор да се сдобие с разпростиране на своите правомощия в т. ч. и спрямо държавния глава, въпреки конституционно установения негов статут. От тази гледна точка проблемът, отнасящ се до уличеният от държавния секретар на САЩ български съдия, на каквото обстоятелство министърът на правосъдието след дадените му от съдийската колегия на ВСС указания единствено основава искането си за прекратяване на неговите правомощия, не следва да се разглежда изолирано, а като етап от потенциална възможност за осъществяване на антиконституционен преврат и установяване на еднолична власт от главния прокурор. Предмет на отделна тема е дали и доколко не само всеки български гражданин, а както представители на съдебната така също на изпълнителната и законодателна власт осъзнават и си дават сметка за опасността от възможните последици на такъв акт. Имам предвид не само онези, които не са зависими от една или друга информация, каквато е на разположение на главния прокурор, независимо от нейното законосъобразно или неправомерно придобиване посредством съответните служби контролирани от министър-председателя, с когото действат в тандем вкл. за употреба на такава с една или друга цел.
Колкото до конкретния казус, по повод на който министърът на правосъдието иска от ВСС отстраняване на споменатия съдия от заеманата от него длъжност, мотивирайки се с изявление на държавен секретар на която и да е друга държава, невежеството или незачитането на действащия НПК, или въпреки разпоредбите на същия в изпълнение на поставена по нечия препоръка за изпълнение от друг задача, прозира ясно и недвусмислено от разпоредбата на чл. 68, ал. 6 от същия, според която: „По реда на ал. 5 по искане на обвиняемия или неговия защитник съдът може да отмени забраната по ал. 1, ако не съществува опасност обвиняемият да се укрие извън страната.”. От гледна точка на изложеното, ако не несъзнаване на първенствуващата роля и функции на съда по отношение на всякакви действия от страна вкл. на оправомощените в досъдебното производство на наказателния процес, явно министърът на правосъдието демонстрира непознаване или несъобразяване относно разликата според глава седма, раздел втори от НПК, в съдържанието на понятията мерки за неотклонение и други мерки за процесуална принуда. А така също с оглед на тях и различието между обжалване и искане при и по повод упражняването в пълен обем на правото на защита, както и смисъла на реда съобразно разпоредбата от ал. 6 на чл. 68 от НПК, гарантиращ такава от страна на гражданите срещу действията на органите на досъдебното производство в случаите спрямо прилагането на „други мерки за процесуална принуда”, за каквато в случая се касае, извън и отделно от този, отнасящ се за „мерки за неотклонение” по см. на чл. 58 от НПК. Независимо от мотивацията на министъра на правосъдието, доколкото не е изключено тя да е обусловена не от злонамереност или субективна неспособност за възприемане на логическата връзка и смисъла вложени в разпоредбите на НПК, или е в резултат на самоволно или по принуда поставяне в зависимост вкл. от чужда юрисдикция, отправеното от него искане към ВСС безсъмнено е фактически и юридически необосновано, незаконосъобразно и поради това неоснователно. А поведението на въпросния министър категорично обуславя сериозността и значимостта от разглеждането и обсъждането на въпроса не само за формалното образование от гледна точка на неговото качество, в т. ч. без значение придобито по какъвто и да е начин вкл. удостоверено с диплом от където и да е, но във връзка с избора и за достойнството според нравствената характеристика на ония, на които суверенът възлага изпълняването на една или друга длъжност за отстояване както на правата на един или друг негов представител, така и на неговата свобода и независимост срещу противоконституционни и незаконосъобразни посегателства от когото да било – в или извън страната.
Максим Кръстев
