Държавата никаква я няма. И има нужда от разпускане и рестарт. С такова впечатление остава човек, наблюдавайки безобразното застрояване на българското Черноморие.

Ясен Бояджиев тръгна по следите на багерите:

„Смокиня", „Градина“, Синеморец, „Арапя“, „Алепу“, „Корал“... И този път в разгара на зимата не минава ден без някъде в новините да изпълзят багери, камиони, бетоновози, тръгнали да запълват с ваканционни селища и хотелски комплекси някое от последните празни места край морето.

И всички пак са изненадани

Схемата е винаги една и съща: инвеститори пробват да се възползват от зимното затишие, но отделни бдителни граждани знаят за този номер и бият тревога. Така новината гръмва и всички са много изненадани и възмутени.

Широката публика, останала от миналия път с впечатлението, че на някое райско кътче край морето може и да му се размине, изведнъж си дава сметка, че се е лъгала.

Местни управници кършат ръце в драматичен конфликт със себе си - много им се иска да не се строи, но понеже не желаят да нарушават закона, са принудени да разрешат строежите. Чак да му се доплаче на човек.

И политиците са за окайване - много шум се вдига, а идват избори. Да бяха през февруари - както и да е. А те - през май. Трябва нещо да се направи! И затова пак търсят „всички възможни законови начини да се спре строителството“. А премиерът пак нарежда да се проверят всички проекти. И ето, че съответният директор се втурва да изпълнява, сякаш току-що е паднал от небето.

В тази ситуация възмущението, ако е искрено, със сигурност е оправдано. Изненадата обаче е безсмислена. Защото и без никаква проверка отдавна всичко е ясно. А самата проверка е излишна - просто имитация на дейност.

"Безспорно незаконно"

Не е излишно обаче да цитираме резултата от нея, макар и той да е предвидим. По думите на директора на националния строителен контрол (ДНСК), въпросните обекти ще бъдат „временно спрени", понеже са започнати „в отклонение на определени текстове от закона“. Но може и да бъдат пуснати, като си „оправят нередностите“. Защото, забележете: „Ние не можем да говорим за безспорно незаконно строителство“. Тази крилата фраза илюстрира по забележителен начин цялата абсурдност на българската ситуация (не само в строителството), при която (не)законността е нещо по принцип много спорно, променливо и относително.

През последните 15-20 години зад всеки от актуалните строителни сюжети (както и зад много други като тях) се е натрупала многотомна история от действия, бездействия, „нередности“ и „отклонения“. При цялото им многообразие все пак има начин тези истории да бъдат разказани - защото могат да бъдат сведени до една общовалидна схема.

Повтаряща се схема

Първо, най-апетитните и красиви места очевидно са били идентифицирани и набелязани отдавна. Следва старателна подготовка и стратегическо планиране. После планът се изпълнява търпеливо, стъпка по стъпка, когато му дойде времето. Придобиването на имотите става с любезното съдействие на централни и местни власти - чрез прословутите заменки, нагласена реституция или (най-често) покупко-продажби на „ненужни“ или „износени“ общински земи (на смешни цени). След това общинските власти услужливо сменят предназначението им - пасищата, мерата и нивите се превръщат в урбанизирани територии. После същите, които са продали и променили предназначението на земите, издават съответните подробни устройствени планове и строителни разрешения. Това се прави тихомълком и се пази в тайна до последно. Тук разните власти пак помагат - кой с каквото може. Екоинституции си затварят очите, спестяват си изискваните доклади и оценки, променят граници или направо заличават защитени територии (заради "необратимо увреждане на местообитанието" например), забравят да нанесат дюните в кадастралните карти. Строителният контрол пък забравя да изпълни задълженията си и да протестира в законния срок. Години по-късно, чак когато нещата лъснат и се вдигне шум, изведнъж всички се сещат, че „разрешителните имат тежки пороци“ и хукват да ги отменят. Но вече е късно.

През цялото това време законодателството се „хармонизира с европейското“, но така и все си остава недохармонизирано. Нормативната база се „усъвършенства“, но така, че винаги да изостава от събитията и да крета на опашката зад серия от непоправими „заварени положения“. Процесът се „регулира“ от куп закони, всеки от които е в битка със самия себе си и с останалите, така че заобикалянето им е фасулска работа. И се „контролира“ от неизброими институции на национално, регионално и местно ниво с мътни, припокриващи се или противоречиви правомощия. Всички те произвеждат гора от едновременно валидни и невалидни, стари, но недоотменени, нови, но недоприети или обжалвани правилници, решения, устройствени планове, заповеди, оценки, разрешения и забрани. Гора, в която и най-компетентният и добросъвестен съд не може да се оправи.

Ясен Бояджиев

Резултатът

В резултат от всичко това са възможни парадокси като: обект, който хем е в природен парк, хем не е; гора, която не е гора и затова може да се изсече и застрои; ваканционен комплекс се строи, за да се укрепи свлачището, върху което се намира; един и същ обект е законен според едно съдебно решение и незаконен според друго (за което съдът няма вина).

Затова винаги може да се намери някой „законен начин да се спре строителството“. Но само временно, защото винаги могат да се намерят повече „законни начини“ да се продължи. Затова тук незаконното лесно става законно и нищо не е „безспорно незаконно“.

Ето и някои въпроси, по които може да се спори. Първо, на какво се дължи този хаос - на некадърност и глупост, на съзнателна организация, на съчетание от двете? Как ще завърши цялата история - с пълно и повсеместно бетониране или не съвсем? И накрая - какво може да се направи? „Нашият приоритет е ДНСК да осъществява постоянен и ефективен контрол на всички обекти и обществото да усети, че държавата е на мястото си“, казва споменатият директор. Само че повсеместното усещане е по-скоро, че държавата никаква я няма. И че има нужда от разпускане и рестарт.